Огненият кръг

41.

— Ти! — просъсква Самаил.

Тъмните му крила плющят гневно във въздуха. Той е отново на коня си, на метър от мястото, където двете с Алис стоим сред мъртвото поле.

Тя захваща, без да ме поглежда:

— Трябва заедно да повторим Обреда, Лия.

Започва да припява думите, също както ги рецитирахме с ключовете, преди да бъда пренесена в Отвъдното:

Настояването й не пробива на мига размътеното ми съзнание, но скоро аз започвам да повтарям Обреда заедно с нея. Гласовете ни се извисяват над Самаил и Душите му и си пробиват път през странно смълчаните мъртви поля. Те зазвучават все по-смело и решително и Душите се размърдват на конете си. Животните им започват да отстъпват назад, въпреки че техните господари, Душите, викат и плющят с камшици.

Златните очи на Самаил намират моите и червените кръгчета в тях пламват.

— Правиш огромна грешка, Госсссподарке.

Зад думите ми се усеща мощ, когато двете със сестра ми надигаме глас. Винаги съм знаела, че заедно ще бъдем по-силни. Питам се дали и Алис вече го е разбрала.

Вятърът се усилва и сега аз не само го чувам, а го и усещам. Той се завихря като облак около нас, забулва Звяра, Алис и мен и накрая ние сме затворени в нещо като плътен циклон. Косата ми ме шиба по лицето и се налага да се напъвам, за да удържа тялото си изправено срещу него.

Самаил обръща очи към Алис.

— Скъпо ще ми платиш за предателството.

Той не надвиква вятъра, ала аз го чувам идеално.

Алис пресреща погледа му, без да мигне, като повтаря безспир словата на Обреда.

Миг по-късно над нас се чува страховит трясък. Вдигам очи нагоре и не знам защо, но не се изненадвам, като виждам огромния процеп в небето на Отвъдните светове. Самаил проследява погледа ми и лицето му започва да се променя — от лице на мъж то се превръща в нещо съвършено различно.

В чудовище.

В Звяр.

Той се вторачва с вече изцяло кървясалите си, зли очи в Алис.

— Ако си тръгна, ти също тръгваш.

За миг сякаш се взирам във водна повърхност, за да гадая. Фигурата му затрептява, дрехите му се разкъсват с ужасяващ шум, а тялото му става още по-голямо, освобождава се от материята, стиснала в хватката си някаква човешка форма. Появява се фигура, която всъщност не е тялото на човек. Тя е изкривена, деформирана и тъкмо като си мисля, че не мога да откъсна поглед от ужасяващото ме преображение, лицето му просветлява, масивната му челюст изпъква и разкрива невероятно острите му зъби. Някои са изострени и фини като саби, щракат пред нас в оглушителен рев, а очите му, изпълнени с желание за мъст, не се откъсват от Алис.

Тя прекъсва за миг рецитирането на Обреда и за първи път аз се страхувам за сестра си. Дори сега, след всичко случило се, след всичко сторено от нея, аз не желая да я видя затворена в Пустошта.

Зървам решително вдигнатата й брадичка и продължавам да повтарям думите от Обреда в такт с нея. Чува се още един страшен пукот, процепът в небето става по-голям и светът сякаш се люшва под нозете ми. Преди да дръпне поводите на коня си, Самаил хвърля поглед нагоре. Животното се изправя на задните си крака и сянката му пада върху всичко наоколо, и ето че Самаил се втренчва в нас и настъпва.

— Каквото и да се случи, не преставай да декламираш Обреда, докато не се върнеш жива и здрава в нашия свят, Лия. Обещай ми, или всичко ще е било напразно.

Спирам само за да извикам през воя на вятъра:

— Обещавам.

Продължаваме да припяваме в идеален синхрон, а Самаил препуска към нас с вторачен в Алис поглед. Аз вече не усещам неговия пулс в такт с моя, а туптенето на моето сърце сякаш е по-силно от неговото, когато той се доближава до нас. Не мога да кажа кое е по-мощно, воят на вятъра или грохотът от приближаването на Самаил, но бързо си спомням обещанието и не спирам да повтарям думите, дори когато той се изправя току пред нас. Дори когато се навежда ниско и пътьом протяга ръце към сестра ми. Той я откъсва от мен и аз се вкопчвам в ръката й толкова здраво, колкото я бях сграбчила в мига, когато тя ме изтръгна от обятията на смъртта в реката зад Бърчуд.

Ала напразно. Моята сила не може да се сравнява с тази на Самаил и Алис се откъсва от ръцете ми. Той я мята отпред на коня си, а огромните му крила се мятат около нея, докато накрая съвсем я изгубвам от поглед. Той обръща коня си и се насочва към гората.

Не стига далеч.

Само след миг конят му забавя ход и спира. Виждам как животното се мъчи да преодолее някаква невидима сила. Вдига се на задните си крака и цвили, накрая полита във въздуха със Звяра и сестра ми на гръб към разцепеното небе над нас.

Дори от мястото си на земята аз съзирам как Звярът и конят му се борят със силата, която ги дърпа към процепа в небето. Но каквато и да е тази сила, колкото и силни да сме заедно със сестра ми, тази мощ тук е по-голяма дори от мощта на Самаил.

И тогава те изчезват.

— Алис! — носи се гласът ми над полето, което се е смълчало като смъртта.

Поглеждам назад към Душите и с почуда откривам, че ги няма. Вятърът е утихнал, процепът в небето се е затворил, сякаш никога не е съществувал. Дочувам звъна на метал по земята близо до нозете ми, навеждам се и виждам, че медальонът е паднал в тревата. Вдигам го, обръщам го в ръцете си, очаквайки да видя знака, гравиран на повърхността му.

Но там няма нищо.

Обръщам китката си нагоре и почти очаквам белегът да се е махнал и от там, ала той стои на кожата ми, както неизменно е стоял от татковата смърт насам.

Докосвам гладката повърхност на медальона и ми хрумва да го взема със себе си. Той бе част от мен в чудните ми и страховити приключения и не ми се ще да го оставя.

Но не, аз горя от желание да го отхвърля от себе си. Оставям го отново да падне на земята, като в същото време се оглеждам и си мисля за сестра ми, чакам силата на Равнината да ме отведе при нея, както е ставало винаги досега.

Представям си я в Пустошта, на плажа във всеки един от седемте свята в Отвъдното, които бях посетила, ала нищо не ме тласка към нея. Отново съм захвърлена сред черния мрак, пропадам, пропадам, докато най-после душата ми се вмъква в тялото и аз се озовавам на полето край Ейвбъри, където лежа до безжизнената телесна черупка на сестра ми.

Когато си поемам дъх, тялото ми се извива от болка и аз вдишвам с широко отворена уста. Лежа така, докато събера кураж да се изправя и седна до сестра ми. Подпъхвам ръка под главата й, вдигам горната част на тялото й и я поставям в скута си.

— Алис! Върни се, Алис! Ти успя. Ние успяхме!

Изглежда ми странно, като чувам думите да излизат от собствената ми уста, гърлото ми болезнено се свива, сякаш не съм говорила от много дълго време. С почуда откривам как по лицето на сестра ми се ронят сълзи. Изненадвам се, че мога да плача за нея.

— Хайде, върни се! Джеймс те чака.

Гласът ми става груб, сякаш гневът ми може да накара душата й да се върне в празното тяло.

— Направи го заради него, нали? Нали така?

— Лия. — Димитри се навежда над мен и поставя ръка на рамото ми. — Тя си отиде, Лия. Изпълни онова, заради което бе дошла.

— Не — клатя глава аз, притискам тялото на сестра ми още по-силно, а сълзите ми текат като из ведро. — Не е честно. Не може да си отиде. Не и след като изпълни ролята си на Бранителка. След като ме спаси. След като спаси всички ни.

— Лия. — Гласът му е благ.

Поклащам глава. Няма да го погледна в очите. Ако го направя, значи всичко това е самата истина.

Вместо към него, поглеждам към Луиса, Соня, леля Върджиния… към всички, които са застанали около мен.

— Тя ще се оправи, нали? Трябва й време, за да се възстанови след пътуването. Сега просто спи.

Луиса коленичи в тревата до мен и тихо проговаря. Аз не желая да видя облекчението на лицето й.

— Всичко свърши, Лия. Ти успя. Затвори Портата пред Самаил.

Разтърсвам глава и се люшкам напред-назад с Алис в ръце. Опитвам се да спра Луисините думи.

Ала Димитри не ми позволява да се скрия от истината.

— Погледни ме, Лия. — Гласът му е властен и аз вдигам лице към него, като продължавам да стискам в ръце отпуснатото тяло на Алис. — Тя знаеше какво прави. Изпревари Пазителите и пристигна първа. Тръгнаха си едва когато ти затвори Портата. Алис разбираше, че извършва саможертва. Знаеше, че няма да се измъкне жива от това. Това бе нейното желание.

— Искаше отново да стане добра — хлипам аз.

— Да — кима той. — Искаше отново да стане добра.