Огненият кръг

16.

По време на вечерята се чувстваме неловко. Дали поради взаимните подозрения, или поради факта, че не се познаваме с домакините си, през по-голямата част от времето ние мълчим, като единствено Гарет прави опити да завърже приятелски разговор. Бриджид се е преоблякла в доста дълга рокля и ръкавите й падат застрашително надолу, заплашвайки да се потопят в ястията и сосовете на масата пред нас. За миг я съжалявам заради самотата й и очевидната липса на женско настойничество.

Независимо от необикновеността на компанията ние се храним с охота. С помощта на една възрастна жена от града, който не бил много близо, Бриджид ни е сготвила чудесно ястие. Иначе е простичко, но е внушително като количество и аз изяждам с охота няколко порции, които биха удивили всяка млада персона. След десерта посръбваме малцова бира и най-после господин О’Лиъри споменава целта, поради която сме дошли при каменните пирамиди.

— Сигурно ще имате нужда от водач.

Почти съм сигурна, че в гласа му долавям нотка на надежда.

Не съм имала възможност да информирам Димитри за разговора си с Бриджид, затова се обаждам преди него.

— Всъщност предпочитаме да работим сами, но все пак благодаря за предложението.

Димитри се вторачва в мен и аз се старая да го погледна в стил: „По-късно всичко ще ти обясня.“

Господин О’Лиъри кима бавно.

— Сигурно имате карта на местността.

— Ами да — казва Димитри. — Но със сигурност ще се нуждаем от вашите знания на по-късен етап от проучванията.

Бриджид, която седи от дясната страна на баща си, проговаря:

— Татко знае много за каменните грамади. Ако търсите нещо по-особено, той ще ви помогне да го откриете.

Смехът на господин О’Лиъри прозвучава като студен вятър в осветената със свещи трапезария.

— Дъще, нима забрави, че господин Марков и помощниците му проучват каменните грамади само от историческа гледна точка? А това е доста лесно за всеки, който познава начините за изследване.

Сарказмът в тона му е очевиден и той се обръща към Димитри.

— Нали така, господин Марков?

Димитри го гледа право в очите.

— Точно така.

Настъпва миг мълчание, през който двамата мъже се гледат втренчено един друг. Вече започвам да се питам дали всичко това няма да свърши с размяна на удари, тъй силна е враждебността между тях, ала минута по-късно господин О’Лиъри избутва стола си назад и става.

— Денят беше дълъг и уморителен за вас. Настанете се удобно, моля. Бриджид сервира сутрешната закуска в седем.

Той изчезва в коридора и Бриджид се изправя с неловка усмивка.

— Баща ми е отвикнал да общува. Много рядко ни спохождат гости и човек лесно може да забрави как да се държи пред други хора. Моля да го извините.

Димитри се отпуска на стола си — сега, когато господин О’Лиъри го няма, той е по-спокоен.

— Не се притеснявайте.

Бриджид кима.

— Искате ли да направя още нещо за вас, преди да се оттеглим в стаите си за през нощта?

— Говоря само от свое собствено име — обажда се Гарет. — Горе ме очаква удобен дюшек и аз не желая нищо повече.

— Всичко е наред, благодаря — опитвам се да й се усмихна аз и да потуша надигналото се в душата ми неудобство, като й напомня, че всички сме уморени и изнервени.

— Много добре.

Пожелаваме си лека нощ, ала оставаме около масата и седим мълчешком повече от минута след като тя излиза от стаята. Гарет се навежда напред и шепти:

— Какво беше всичко това?

— Не тук — поклаща глава Димитри, става и ни прави знак да го последваме. — Ще трябва да поговорим в някоя от нашите стаи, при това много тихо.

Следваме го нагоре по стълбите, покрай определените за него и за Гарет стаи. Той спира пред моята врата и я отваря. Повдига вежди в мълчалив въпрос и аз кимам, като му разрешавам да влезе, макар че той ме пита само заради Гарет. Димитри винаги е добре дошъл в покоите ми и добре го знае.

Щом влизаме, Димитри затваря вратата и преминаваме във вътрешността на стаята. В камината гори огън, а ние отиваме до малкото канапе и столовете, подредени наоколо. Гарет сяда на един от столовете с високите облегалки, покрити с овехтяла тапицерия, а аз се свивам в края на канапето. Димитри се отпуска върху килима пред камината, с въздишка протяга дългите си крака и се обляга на лакти.

— И така — тихо подхваща той, — какво точно подозираш?

Аз си поемам дълбоко въздух.

— Не съм сигурна. Просто Бриджид ме попита дали сме от Лондон. Но не така, както се пита, за да научи откъде сме всъщност.

— В такъв случай трябва да внимавам относно начина на запитването. — В тона на Гарет се долавя смях. — Въпросите не се ли задават по един и същи начин?

Отправям поглед към него, като се старая да сдържа раздразнението в гласа си.

— Не. Понякога човек задава въпрос, за да чуе потвърждение на нещо, което вече му е известно.

— И ти мислиш, че Бриджид вече е знаела, че идваме от Лондон? — пита Димитри от пода.

— Наистина прозвуча така. — Поглеждам към него, после към Гарет. — Сигурни ли сте, че не сте се изтървали и не сте казали нещо във връзка с произхода ни?

— Напълно — без колебание изрича Димитри. — Погрижих се да скрия нашата самоличност, произхода ни, всичко, което поддържаме чрез прикритието си. След случилото се по пътя за Шартр не поемам никакъв риск относно твоята безопасност, Лия.

Гласът му е дълбок и плътен и аз усещам как страните ми се затоплят.

— Гарет?

Той свива рамене.

— Не знам достатъчно за причината, поради която сте тук, за да издам нещо, пък и нямах нито време, нито желание да си бъбря с някого за Лондон. Двамата с Димитри сте доста красноречиви, вероятно мнозина учени наистина пристигат от Лондон, за да изследват каменните грамади. Не е ли възможно просто да е отгатнала?

— Може би.

Взирам се в огъня, сякаш пламъците крият отговора на всичките ни въпроси.

— Предполагам, че е възможно. Аз… — Поглеждам нагоре и срещам взора на Гарет. — Просто усещам, че знаят повече, отколкото казват.

— Съгласен съм с Лия — тихо изрича Димитри. — Може и нищо да не е, но ние не можем да си позволим да рискуваме. Ще се наложи да не ги изпускаме от очи, докато сме тук, и прилежно да пазим всяко наше откритие.

— Искате ли да остана? — пита Гарет. — Бих могъл да ги наблюдавам и да се грижа за безопасността ви.

Димитри среща погледа ми и ме оставя аз да отговоря на въпроса. Той добре познава стремежа ми да се грижа за нещата така, както би го сторила леля Абигейл, поне дотогава, докато назрее моментът и науча достатъчно, за да постъпвам по различен начин.

Двоумя се. След Сониното предателство хората, на които се доверявам, са се смалили до тревожно малка цифра.

Но леля Абигейл не е искала да осведомяваме Гарет. Когато го определи за един от водачите ни до Шартр, тя му се довери за много малка част от пътуването, както направи и с останалите ни водачи. Не е възможно да се приеме, че аз, със своя незначителен опит и познания, ще се справя по-добре от нея.

Усмихвам се на Гарет и протягам ръка към неговата. Той с почуда гледа протегнатата ми десница и хвърля поглед към Димитри, сякаш да получи разрешение. Когато Димитри леко кима с глава, Гарет поема ръката ми в своята.

— Скъпи Гарет, ако съществува някой, с когото бих споделила тайните си, това със сигурност щеше да бъдеш ти. Заради твоята и заради нашата сигурност съм длъжна да ти откажа. Но от все сърце желая да не беше така.

Той кима.

— Винаги съм на твое разположение, Стопанке моя. — Той стиска ръката ми и се ухилва, преди да имам възможност да му отговоря. — Няма нужда да си правиш труда и да ми напомняш, че все още не си приела назначението. Хората на Алтус, твоят народ има нужда от теб. Истинската Стопанка не ще извърне глава при зова на народа си, а не съществува по-истинска Стопанка от теб.

Преглъщам, обзета от вълнение, но Гарет става и ми спестява неудобството да говоря.

— Ще ви оставя да си починете. Лека нощ.

— Лека нощ, Братко.

Гласът на Димитри е изпълнен с уважение и обич, когато Гарет си тръгва.

Двамата с Димитри седим в тишината, настъпила след излизането на Гарет, а пращенето и пукането на жарта в камината са единствените шумове в стаята. Вдигам поглед и виждам, че Димитри ме наблюдава, а очите му са потъмнели загадъчно. Облегнал се е на лакти, бялата му риза се е опънала на гърдите, а развързаната връзка на яката разкрива гладката кожа на врата му. Ако развържа и останалите вързалки, бих могла да смъкна ризата от плещите му и да го целувам по гърдите, по корема.

— Защо ме гледаш така? — Той улавя погледа ми и аз не успявам да прикрия желанието в гласа си.

Страстта в очите му отразява моята собствена страст.

— Нима не мога да те гледам заради самото удоволствие, моя Стопанке?

Извръщам поглед встрани.

— Не ме наричай така, Димитри. Не и тук. Не и сега. Не желая да бъда Стопанката на Алтус. Още не.

Той потупва килима до себе си.

— Ела.

Гласът му прелива от желание.

Аз отивам при него, преминавам разстоянието, което ни дели един от друг, и се отпускам на пода до него.

— По-близо. — Той изговаря думите толкова тихо, че едва ги чувам.

Придвижвам се към него и спирам, когато лицето ми се озовава на сантиметри от неговото.

— Още по-близо — казва той.

Усмихвам се и се приближавам още повече, докато между моите и неговите устни остават по-малко от два сантиметра.

— Така ли?

Неговата усмивка е потайна и мрачна.

— Това е достатъчно — протяга ръце към мен той и леко повдига лицето ми срещу своето. — Дори когато настъпи мигът да царуваш, ти няма да си само Стопанката на Алтус. Не и за мен.

Доближава устните си до моите и аз усещам мекотата им миг преди да се плъзнат надолу по чувствителната кожа на шията ми. Главата ми се килва назад и аз едва сдържам стенанието си.

— А какво? — шепна аз. — Какво ще бъда за теб тогава?

С кожата си усещам, когато той изрича:

— Това е прост въпрос. Ще бъдеш моята любима. Моята душа.

Устните му продължават по пътя си и се отправят към нежната трапчинка между ключиците.

— Колкото и да си силна пред света, с мен можеш да се отпуснеш съвършено разголена, нищо лошо няма да ти се случи.

Тялото ми пламти, запалено отвътре от искрите по устните му и от нежните думи, отронени в шепот. Плъзгам се надолу, така че да легна наполовина върху него и наполовина върху килима, и го притискам назад към пода. Косата ми е като тъмна завеса около нас и светлината на огъня едва прозира през проблясващите кичури.

— Мисля, че бих искала да легна разголена пред теб, Димитри Марков.

Този път аз докосвам с устни неговите и оставам така, докато усетя как устните му се раздвижват.

Отдръпвам се и той докосва с пръст подпухналата ми от целувките уста.

— Мога да чакам, Лия. Няма да престана да те чакам.