Огненият кръг

33.

Не отговарям на тихото почукване на вратата, но въпреки това Димитри влиза. Мълчаливо прекосява стаята, сяда до мен и нежно ме взема в обятията си. Отначало се дърпам, ала не след дълго тялото ми се отпуска в ръцете му.

Той милва косата на гърба ми и ме целува по главата.

— Отказа ли ти?

Известно време не помръдвам и не казвам нищо — не желая да призная истината. Но няма време за преструвки и накрая кимам.

Долавям как от гърдите му се изтръгва въздишка.

— Съжалявам.

Сядам, свивам краката си и обгръщам с ръце коленете.

— Била съм наивна да смятам, че ще е лесно.

Той клати глава.

— Не наивна, а изпълнена с оптимизъм. Би било глупаво да не опиташ. — Вдига рамене. — Сега вече знаем.

Взирам се в огъня, за да не срещна очите му.

— Все пак това е добре.

С периферното си зрение улавям как приглажда с ръка косата си.

— Просто ще чакаме и толкоз. Ще продължим да обработваме Алис и ще чакаме Белтан идната година. Няма да е тази година.

Подпирам чело в коленете си тъй, че да го гледам.

— Не мога да чакам, Димитри.

— Напротив — възразява той. — Можеш. Пророчеството не определя точната година. Там се казва, че трябва да се съберете в навечерието на Белтан. Ако ни е нужна цяла година, за да убедим Алис, тъй да бъде. Ако са нужни десет години — нека бъдат десет.

Кротко се усмихвам.

— Няма да продължи толкова дълго, и двамата го знаем. Душите вече изтощиха силата ми. Съюзът ми с останалите ключове е крехък и дори няма начин да разбера дали ще мога да убедя Хелене да остане тук цяла една година. Непременно трябва да стане сега.

— Но как? Щом Алис няма да се съгласи да ни помогне, не виждам как бихме могли да я накараме. Вярно е, че бихме могли да я отведем в Ейвбъри против нейното желание, ала няма начин да я заставим да участва в Обреда.

— Нямам отговор на този въпрос, Димитри. Не и в момента. — Затварям очи. — Просто знам, че не мога да чакам повече и съм много уморена.

Той става и се навежда над мен. Преди да успея да възразя, ме вдига на ръце и тръгва с мен към леглото. Ръцете му са силни и здрави и аз имам чувството, че може да ме носи така безкрайно дълго, без да се умори.

— Какво правиш? — питам тихо аз.

Лицето му е съвсем близо до моето, а очите му са като бездънни езера от течен оникс.

— Нося те в леглото, за да поспиш.

Стигаме до леглото, Димитри нежно ме полага върху дюшека и издърпва завивките до раменете ми. Внимателно присяда на ръба, навежда се и тихо ме целува по устата. Устните му са меки и гъвкави.

— Ще видиш, че на сутринта всичко ще изглежда по-добре. Заспивай, моя любов.

Задачата ми изглежда невъзможна, но не след дълго потъвам в мрака.

Последното нещо, което зървам, е лицето на Димитри.

Върнала съм се в Пустошта, а Самаил е по-близо от всякога. Миризмата на разложена плът, идваща от Душите, прониква до мозъка на костите ми. В гърба си усещам горещия дъх на конете им.

Дори в съня си аз се чувствам уморена. Все пак надмогвам изтощението и пришпорвам коня си. Мъча се да надбягам Звяра и неговата армия от паднали ангели. Ала част от мен вече знае, че е безполезно, конят ми забавя ход и нещо огромно ме сваля от гърба му.

Удрям се тежко в леда, но почти не обръщам внимание. Не усещам болката от падането така, както бих я усетила в моя свят. И нямам време да се замисля над това. Армията от Души ме заобикаля и оформя кръг около мен, а аз лежа върху леда със съзнанието, че това е краят.

Всеки миг ще ме затворят под леда за вечни времена.

Но първо ще дойде Той.

Чувам пръхтенето на коня, който си проправя път през Душите, сякаш се гневи, че съм го накарала да ме преследва. Усещам пулс, започващ като дълбок тътен в гърдите ми, да вибрира и да се усилва, да се приближава. Скоро започвам и да го чувам. Не просто пулса на Самаил, на Звяра, но и моето собствено сърце, което пулсира в същия ритъм с неговото.

Действа ми удивително успокояващо и затваряйки очи, почти започвам да вярвам, че съм в майчината утроба. Лежа по гръб върху леда, отдала се напълно на ритъма на сърцето, перата на Самаиловите крила пърхат край тялото ми като виелица от черен сняг. Отпускат се, докосват ме по лицето, нежни като целувка.

И аз си мисля: „Да. Всъщност е много лесно.“

Когато се събуждам, цялата треперя. Костите ми тракат, сякаш са се разхлабили под кожата ми, а зъбите ми им пригласят.

— Какво? Какво е…

— Лия! Събуди се, Лия!

Над мен се е надвесил Димитри и аз разсеяно се питам защо ли той не иска да спя.

Нали ми заяви, че трябва да поспя? Или това е било сън?

Объркана съм, нямам ориентири — оглеждам се и се чудя дали не съм в гората на път за Алтус, или в Локру, а може би се намирам в един от многото ни лагери по обратния път към Англия. Но не. Взорът ми пада върху богато украсените с тапети стени на стаята, различавам дърворезбата върху орнаменталните стълбове на кревата ми в Милторп Менър.

Върху раменете си усещам натиск. Чувствам се неудобно, като натъртена, и когато поглеждам натам, с изненада виждам, че това са ръцете на Димитри.

— Какво правиш? — Опитвам се да седна в леглото. — Боли ме!

Той ме пуска и вдига ръце, сякаш се предава.

— Извинявай! Господи, извинявай, Лия. Но… Ти…

Погледът му е мрачен, сякаш е видял призрак, и когато проследявам погледа му, разбирам защо.

В лявата ми ръка има нещо. Нещо, от което излиза лента от черно кадифе. Сядам в леглото, а когато разтварям пръсти и зървам медальона в ръката си, нещо ме задушава. Той е върху дланта ми, а не на китката, където трябва да бъде. Където беше, когато заспах.

Надзъртам в очите на Димитри и той се пресяга да вземе медальона от ръката ми.

— Ти се мяташе в съня си и щом дойдох, за да те събудя, внезапно престана — млъква и когато отново среща погледа ми, на лицето му се изписва недоумение. — После легна по гръб и измъкна медальона от китката си с такова спокойствие, сякаш си будна и осъзнаваш всяко свое деяние.

Поклащам глава.

— Нищо подобно. Не съм го осъзнавала.

— Но фактът си е факт. Сама измъкна медальона от китката си, Лия. — Когато продължава, в очите му се чете истински страх. — И се опитваше да призовеш Душите с него.

По лицата на момичетата разбирам, че изглеждам също толкова зле, колкото се и чувствам.

Повиках ги в салона заедно с леля Върджиния след безсънната нощ, в която двамата с Димитри обсъдихме всички възможности. От самото начало знаех, че трябва да се направи само едно нещо, но той настоя да премислим различни варианти. Накрая се съгласи с решението ми само защото нямаше друг избор. Ще направя каквото трябва, независимо дали ме подкрепя, или не.

Друг път няма.

Оглеждам лицата на ключовете — Луиса, Соня, Хелене и Бриджид. За мен те не са просто задължителни части на пророчеството, а много повече, но никоя от нас няма да е свободна, ако не действаме на мига. Независимо дали са го осъзнали, или не, нашият съюз няма да изтрае още една година — да чакаме, да се надяваме, — за да привлечем Алис на наша страна.

— Наред ли е всичко, Лия? — пита Соня. — Не изглеждаш добре.

Тя сяда на канапето до Луиса, от другата й страна е Бриджид. Хелене е седнала на стола с високата облегалка. Вече не се изненадвам да видя, че е встрани от останалите.

— През по-голямата част от нощта бях будна и се опитвах да измисля план за следващите ни действия.

Не я уверявам, че съм добре, и това не е случайно. Не й казвам, че всичко е наред. Няма да лъжа. Нито себе си, нито другите, чийто живот се промени под въздействието на пророчеството.

— Алис ти е отказала.

Това е констатация на факта, макар Соня да говори с кротък глас. Тя знае по-добре от всеки друг как чувствата ми към Алис се променят непрекъснато.

Кимам и преглъщам тежко, за да отстраня буцата, заседнала в гърлото ми.

Никой не се изненадва, само Луиса се обажда:

— И сега какво? Какво трябва да направим?

Поемам си дълбоко дъх и съсредоточавам поглед в дланите си, за да не ги гледам в очите.

— Въпреки че технически не е наложително пророчеството да бъде приключено през тази година, аз няма да доживея до следващата дата на Белтан.

Соня понечва да възрази, но аз вдигам поглед и махвам с ръка, за да я спра.

— Така е, Соня, колкото и да не го желаем. Не съм добре. Боря се с Душите дори в съня си и с всеки изминал ден силата ми отслабва.

Прехапвам устни, защото следва най-трудното признание:

— Снощи Димитри ми попречи да поставя медальона над белега си. Попречи ми да призова още много Души.

Очите на Соня са изпълнени с тъга и с нещо, подобно на съжаление. Това ме кара да събера достойнство, да изправя гръб и да придам сила на гласа си. Ако трябва да ги поведа към опасността, поне да бъда на равнището на тази отговорност.

— Не съм сигурна, че притежавам силата, властта да затворя Портата без Алис. Може би изобщо не е възможно. Но ако не опитам… Ако чакам… — Поглеждам поотделно всяка една от тях с желанието да се уверя, че правят разлика между видовете очакване. — Ще чакам да умра. Да затворят душата ми в Пустошта. После никой няма да може да затръшне Портата, докато не изпратят друг Ангел. А това сигурно ще отнеме векове.

— Всички можем да умрем така — Хелене най-после проговаря и звучи тъй, сякаш ме обвинява.

Аз се колебая.

— Да, макар да не вярвам, че ще умрете. Без мен вие сте, простете, че ви го казвам, безполезни за Самаил и Душите. Според мен, каквото и да се случи в Ейвбъри, няма да ви засегне.

— Не можеш да си сигурна — изтъква Хелене.

Поклащам глава.

— Не мога.

— Но, Лия… — Гласът на Бриджит е благ. — Ако не можеш да затвориш Портата, няма ли със сигурност да загинеш? Ами ако Обредът те призове в Отвъдното? Душите не биха ли могли да те задържат там, като се има предвид състоянието ти?

Преди да отговоря, хвърлям поглед към Димитри. Той не възприема с такава лекота моята вероятна съдба, както я приемам аз.

— Възможно е, да. Но аз не мога… Не мога да седя и да чакам ден след ден, докато Душите ме омаломощят и ме отведат в Пустошта. Аз съм…

Гласът ми се разтреперва и аз се мъча да го успокоя, преди да продължа:

— Уморена съм. По-скоро бих посрещнала подобен край за всички нас, отколкото да ви подложа на безкрайно чакане, през време на което животът ви ще е заложен на карта.

— Значи ще заминем за Ейвбъри за изгрева в деня на Белтан, за да изпълним Обреда, и… после какво? Ще се помъчим да затворим Портата без Алис ли?

Кимам.

— Ще събера всичката си сила, която ми е останала, и ще ви помоля да направите същото, ще се помъчим да затворим Портата насила, без нея. Това е риск, но той не е по-голям от онзи, който поемаме всеки ден, докато чакаме.

Заигравам се с един конец, показал се от полата ми.

— А ако не можем да се справим без нея? — тихо пита Соня.

Свивам рамене.

— Тогава да става каквото ще. Най-вероятно ще ме задържат в Пустошта, а вие ще продължите живота си, което е ваше право. Това е саможертва и с нея аз искам да сложа край на мъките си и да ви върна свободата.

Поглеждам към леля Върджиния, взирам се в крехката й фигура.

— На всички вас.

Луиса хвърля поглед към Димитри.

— Предполагам, че вече си се опитвал да я разубедиш?

Той е скръстил ръце пред тялото си, стиснал е зъби от безсилие.

— Цяла нощ.

Луиса кима с глава и отново се обръща към мен:

— В такъв случай ни остава само да се включим, Лия. Да ти помогнем да намериш покоя, от който се нуждаеш. Лично аз ще направя всичко възможно, за да бъде така.

— Аз също — казва Бриджид.

Всички се взираме в Хелене. Тя изправя гръб, като издава немощна въздишка.

— Е, ако това ще ме освободи от цялата тази история и ще ми помогне да се върна в Испания, предполагам, че и аз ще го направя.

Чудя се дали е плод на въображението ми, или наистина чувам въздишката на общото ни облекчение в стаята.

Погледът ми се спира върху Соня, тя става, отправя се към мен и сяда до Луиса.

— Бих понесла бремето да съм ключ до края на дните си, за да си останеш с нас, но щом това искаш, имаш го. Няма нещо, което не бих сторила за теб, Лия.

В очите ми се появяват сълзи на благодарност. Преглъщам ги и преди да се изправя, бързо стискам ръцете на Соня и Луиса.

— В такъв случай да се приготвяме за тръгване.