Огненият кръг

35.

Тръгваме от Лондон, без да се крием. Групата ни е твърде многолюдна, за да остане незабелязана, а ние сме твърде шумни, защото се суетим и не може да поемем на път, без да привлечем вниманието на околните. Никой не изрича на глас онова, което всички знаем: тръгваме за Ейвбъри и това не може да остане в тайна от никого.

Алис го знае, а това означава, че и Душите, а навярно и самият Самаил са известени.

На следващия ден зората идва с призрачна светлина. Щом се качваме по конете, се взирам в небето, като се опитвам да си обясня странното явление.

— Слънчево затъмнение.

Гласът на Едмънд ме сепва. Той язди начело на групата, но вероятно е изостанал назад, докато съм се взирала в слънцето.

— Не се случва често, а след няколко часа наоколо съвсем ще се стъмни.

Мога само да кимна, защото внезапно намирам обяснение за удивителното сияние. То ще става все по-странно, докато луната се приближава все повече и накрая блокира цялата слънчева светлина; това тъй рядко явление съвпада с факта, че в момента ние пътуваме към Ейвбъри, за да затворим Портата. Обезпокоително е. Предвещава настъпването на мрака в случай на провал.

Подобни тежки мисли ми напомнят за Хенри и родителите ми. С Едмънд яздим един до друг и аз се обръщам към него:

— Едмънд?

Очите му не се откъсват от полето пред нас.

— Да?

— Аз…

Все още е трудно да се спомене името на Хенри в присъствието на Едмънд. Нямам желание отново да му напомням за болката, която е изпитал при смъртта на брат ми, ала точно в този миг напомнянето ще е за негово добро.

— Исках да ти съобщя, че видях Хенри в Равнината. С мама и татко.

Едмънд обръща глава към мен и ме поглежда, над очите му се спуска тъмна завеса.

— Видя ли го?

В гласа му долавям опъната струна — нащрек е.

— Да. Исках да се сбогувам. Да се уверя, че преди Обреда при Ейвбъри те са се придвижили до Крайния свят.

— Направили ли са го?

— В момента са на път — леко му се усмихвам. — Исках да знаеш, че са добре. Хенри е добре. Доволен е и е в безопасност, дори може да ходи със собствените си крака.

В очите му проблясва удивление.

— Може да ходи ли?

Кимам и усмивката ми се разширява, когато си спомням как Хенри се затича към мен в Равнината.

— Да. Дори много добре.

Той се взира някъде в далечината над рамото ми. Проговаря с тъжен глас:

— Бих искал да го видя.

— Едмънд.

Той отново премества поглед върху мен.

— Ще го видиш. Наистина. Точно това ти казвам. Хенри е добре и е на сигурно място в Крайния свят — Поглеждам го в очите. — А някой ден отново ще го видиш.

Надежда озарява погледа му, миг преди отново да обърне очи към полето.

— Отново ще го видя.

Усмихвам се и също поглеждам напред.

— Да.

Известно време яздим мълчешком, после насочвам вниманието си към другата личност, която и двамата обичаме.

— Държи ли се? — Кимам към леля Върджиния, отпуснала се върху един от конете, които прекосяват полето пред нас.

— Добре се справя, като се имат предвид обстоятелствата. Според мен тя е по-силна, отколкото си мислим, при това е твърде упорита, за да изостане от групата. Също като един друг човек, когото познавам — добавя той, без да ме поглежда.

Поклащам глава.

— Не е същото, Едмънд.

Усещам болка, като гледам как още от Лондон леля Върджиния се мъчи да поддържа бодър вид на силна жена, ала не мога да нараня гордостта й, като с въпросите си поставя под съмнение здравословното й състояние. Намеренията й бяха ясни още в мига, в който се появи с куфар в ръка в деня на нашето заминаване. И макар да възразявах и да й отказвах, тя спокойно се насочи към коня, който Едмънд бе приготвил за нея, с аргумента, че все още е по-старша от мен и че ще ме придружи, независимо дали го искам, или не.

Но аз имам други аргументи, различни от нейните, по отношение на настоящото ни пътуване. Тя бе изиграла ролята си в пророчеството. Беше изпълнила задължението си. А аз щях да изпълня своето едва когато затръшна Портата пред Самаил и откажа да му помогна.

— Освен това — казвам, — ако бе толкова против заминаването ми за Ейвбъри, защо не се постара да ме разубедиш, както всички останали?

Той рязко свива рамене.

— Нямаше да помогне, и двамата го знаем.

Изправям гръб на седлото със странното усещане на задоволство, въпреки че умората е проникнала във всяка частица от тялото ми.

— Е, това наистина е така.

Отново потъваме в мълчание. Кавалкадата ни се предвожда от Гарет, следван от ключовете и леля Върджиния. Както винаги, Димитри язди зад мен. Старая се да не мисля за причините. За страховете му, че Пазителите може да ни преследват, или, още по-зловещо, че може да пропълзят бавно и тихо да ме отвлекат от групата, без някой да забележи. Всяка нощ ме преследват кошмари и аз не се разделям със своя лък, ала нямам сили да се тревожа за онова, което би могло да ми се случи в сипкавата светлина на утрото. Правя всичко възможно да оставя притесненията на него.

Едмънд нарушава мълчанието помежду ни.

— Макар да признавам силата на твоята воля — захваща той, — усещам, че трябва да попитам дали си сигурна, напълно сигурна, че това е пътят, по който искаш да поемеш.

Аз не се втурвам да защитавам позициите си на мига. Напротив, изчаквам малко, за да обмисля въпроса. Да преценя и другите възможности. По-точно другата възможност, тъй като всъщност има само още една: да изчакаме, докато привлечем Алис на наша страна. Да чакаме и да се надяваме.

Чудя се дали забелязва с каква неохота кимам, защото дори аз предпочитам да имаше друг път.

— Сигурна съм. Аз не… — Хвърлям поглед през сиво-зелените възвишения пред нас, стигащи до друга гора в далечината. — Не искам да свърша като майка ми.

Едмънд дълго мълчи. Когато най-после започва да говори, той се запъва.

— Майка ти беше чудесна жена. Умна и жизнена, когато не бе в хватката на Душите. Не искам да говоря лошо за нея. Малцина са тези, които биха могли да се съпротивляват на зова на Душите. Но аз вярвам, че ти си една от тях. Залагам живота си, че твоята съдба не е като тази на майка ти, независимо колко време ще ти е нужно, за да получиш съдействие от страна на Алис. — Той кима към ключовете, леля Върджиния и Гарет, които яздят пред нас. — А ти наистина имаш кой да ти помага, да не споменаваме господин Марков.

— Да, обаче вътрешно не се чувствам силна, независимо как изглеждам. Дори сега, докато спя, Самаил се мъчи да ме използва. Единствено присъствието на Димитри, а не силата на моя характер, ме възпира да сторя нещо ужасно.

Едмънд среща погледа ми.

— Самото ти желание да оставиш Димитри при себе си доказва, че следваш своя дълг. Чувал съм да казват, че майка ти, както и много други Порти преди нея са търсили усамотение. Пътували са из Равнината с благословията на Душите, като са разрешавали на Самаил да ги използва… Е, за по-голямата част от Портите това е удоволствие. Зов. Но при теб нещата са доста различни, нали?

Поклащам глава.

— Аз наистина искам да ги отхвърля. Да отхвърля и него — въздъхвам. — Ала волята ми отслабва — аз отслабвам — с всеки изминал ден. С всяка мъчителна нощ… Една година е много време. Ако Белтан отмине, ще трябва да чакам дванайсет месеца, за да настъпи отново. Не мога да поема такъв риск. По-скоро ще се жертвам в Пустошта и ще накарам Самаил да чака друг Ангел. Тогава поне ти и останалите ще сте в безопасност.

— И аз си го мислех.

Той се обръща настрана, като се съсредоточава върху нещо пред себе си и продължава:

— Трудно ще намеря смисъл в този свят, ако ти се случи нещо, но разбирам необходимостта да закриляш онези, които обичаш. Не мога да те коря, нито да те разубеждавам, защото и аз съм прекарал живота си по този начин.

Гърбът му е изправен, лицето — невъзмутимо и в гърдите ми се надига обич, която ме изпълва цялата дотолкова, че едва проговарям:

— Благодаря ти, Едмънд. Знам, че мога да разчитам на теб за леля Върджиния, каквото и да става.

Той кима едва забележимо. Продължаваме да яздим и повече не засягаме този въпрос.

Ако бяхме само двамата с Димитри, пътуването щеше да ни отнеме три дни яко препускане, но трае по-дълго поради многолюдната ни група. Хелене язди така, че не е възможно да увеличим скоростта си на придвижване, същото може да се каже и за леля Върджиния, която не е много здрава. И все пак не им натяквам. Каквото и да стане, успокоявам се с мисълта, че пътувам на среща със съдбата си, а не стоя да чакам Алис да промени решението си.

На третия ден сме преполовили разстоянието до Ейвбъри. Леля Върджиния е уморена и ние построяваме лагера си още докато слънцето е високо в небето, като си мислим, че е по-разумно да ползваме малко повече почивка и на другата сутрин да сме бодри. Старая се да не мисля, че до Белтан остават още само четири дни, но това е реалност, която е невъзможно да пренебрегна. Нещо в мен ми подсказва, че няма да е лошо да разгледам и другите възможности. Да обмисля вероятността да не успеем да стигнем навреме.

„Не — отхвърлям тази възможност от съзнанието си. — Ще успеем. Трябва да успеем.“

След като построяваме лагера и настаняваме конете за през нощта, Хелене се оттегля в палатката си, за да си почине, а Соня, Луиса и Бриджид се събират под едно разцъфнало дърво, за да разглеждат трите листа хартия. И без да питам, знам, че запаметяват словата на Обреда, дадени им, преди да тръгнем от Лондон. Няма да им е лесно да рецитират на латински, ала така е по-безопасно, отколкото да се опитат да направят точен превод на английски.

Аз нямам нужда да уча. Познавам Обреда като собственото си име. Вместо това решавам да се възползвам от факта, че са се съсредоточили върху непознатите думи, за да убедя Димитри да ме пази, докато се изкъпя в бавния поток недалеч от лагера.

След като тихичко информираме Гарет за намерението си, двамата с Димитри се измъкваме от лагера и се отправяме към реката. Горската тишина се нарушава единствено от движението на малките животинчета и от прелитането на птиците от дърво на дърво. Двамата с Димитри мълчаливо минаваме по пътеката, над която са увиснали клоните на дърветата, и аз съм благодарна за уюта и удобството, които взаимното ни присъствие създава. За пръв път от дни наред в душата ми цари покой.

Само след няколко секунди излизаме от гората и стъпваме върху наклонения бряг на потока. При вида на лъкатушещото водно течение сърцето ми започва да бие по-бързо, ала аз отпъждам страха си и се обръщам с усмивка към Димитри.

— Благодаря ти — казвам, като се взирам в бездънните му кафяви очи.

— Пак заповядай — мързеливо ми се ухилва той, без да помръдне.

— А вие, господине — закачливо повдигам вежди аз, — можете да ме чакате ей там.

И кимам с глава към гората.

— Ами ако обещая да не гледам?

Въздъхвам, като се мъча да потисна усмивката си.

— Пиша ти висока оценка за усърдието, Димитри Марков, но се опасявам, че ще трябва да се оттеглиш. Да ме пазиш в спалнята ми, когато и двамата сме облечени от горе до долу, е доста скандално, но да си до мен, когато съм съвършено гола — това вече може да докара леля Върджиния до припадък.

Той се навежда на сантиметри от мен.

— А ако Върджиния я нямаше, щеше ли да ми разрешиш да остана?

Сръгвам го леко в ребрата.

— Е, никога няма да разбереш, нали?

— О, ще разбера, Лия. — Той задържа погледа си към очите ми малко по-продължително и от него блика желание после се обръща и се връща по пътя, по който дойдохме. — Ще бъда наблизо.

Думите му отекват в съзнанието ми и лицето ми поруменява, макар да оставам съвсем сама в гората. Чакам да изчезне от погледа ми, свалям брича и ризата си и ги просвам върху един голям камък близо до водата. Не знам къде точно се е установил да ме чака, но съм сигурна, че е достатъчно близо, за да може да ме чуе, ако се нуждая от помощ. Замислям се колко много неща са се променили, колко много съм се променила самата аз, колко много означава за мен физическата ми безопасност — повече, отколкото фактът, че влизам гола в кристалните води на горския поток пред погледа на всеки, който се окаже наблизо. Разбира се, не е възможно някой да ме види, ала все пак се усещам незащитена от чужди очи.

Студената вода ме сепва и замалко да извикам от ужас, ала бързо потапям главата си в нея. Насочвам се с плуване към средата на реката, но внимавам да не се отдалечавам много от брега, за да мога лесно да изляза на сушата. Приятно ми е, че водата тече толкова бавно. Тя лениво се плиска покрай мен и весело клокочи, а аз накланям глава назад, като оставям косите ми да се носят след мен.

Усещането е опияняващо, когато тя се докосва, тъй студена и свежа, до разголената ми кожа. Питам се дали една най-обикновена баня би ме освежила толкова добре. Казвам си, че никога не съм забелязвала как водата се плиска по голотата ми. Мисля си за Димитри и за обещанието му да не се отдалечава от мен. Лесно бих могла да го повикам и при мисълта за голата му кожа, допряна до моята във водата, за това как прегръща непокритото ми тяло, косъмчетата по ръцете и бедрата ми настръхват.

Стъпвам на обсипаното с камъни речно дъно и отпъждам тази представа. Усещам в себе си дързост. Сякаш няма какво да губя. Не искам да се отдам на Димитри по такъв начин. Не искам да се унижа — себе си и нашата любов, — като отида при него необмислено, случайно.

Милвам с ръце водната повърхност, приглаждам я с длани с желанието да избистря съзнанието си, когато го зървам.

Отначало ми се струва, че си въобразявам и че това са отблясъци от водата, причудливо пречупване на слънчевите лъчи в нея.

Но не.

Докато наблюдавам водната повърхност, фигурата окончателно се избистря; язди през гора, доста сходна с тази, сред която се къпя. Златистата коса на мъжа блести на слънцето тъй ослепително, че почти я усещам физически и по-скоро предугаждам, отколкото виждам множеството подир него.

А пред него има някой, който се опитва да избяга.

Това са Самаиловите Пазители, впуснали се в преследване, ужасяващият човек, който едва не ме залови в Шартр — тъкмо той оглавява атаката. Знакът на змията се увива около шията му и надзърта изпод яката на разкопчаната му риза. Лицето му представлява маска на яростната мъст и аз си спомням гърления му вой пред катедралата, когато съсякох шията му с камата на моята майка, преди да се укрия вътре в църквата.

Сърцето ми започва да блъска в гърдите и аз потискам паниката си, като се мъча да определя дали видението идва от миналото, от настоящето или от бъдещето. По яркото слънце се досещам, че може да е съвсем друг ден или просто друга гора, защото небето над мен е натежало от огромни пролетни облаци и съвсем не е толкова ясно, колкото би трябвало да е във видението ми, в което отгоре блика ярка светлина.

Но това е всичко, което проумявам. Знам, че не е сам, знам, че той, както и останалите Пазители преследват някакъв ездач. Осъзнавам този факт и стигам до логичното заключение — има само един човек, когото могат да преследват, и това съм аз.

Шляпам до брега на реката, излизам от водата и грабвам одеялото, което съм донесла, за да се избърша. Увивам го около тялото си, вземам си дрехите и се отправям към дърветата.

— Димитри? Тук ли си? — говоря по-тихо, отколкото бих говорила само преди четвърт час.

Трудно е да запазиш самообладание, като знаеш, че Пазителите може да са толкова близо зад нас.

Само след миг Димитри се появява на известно разстояние иззад дървесната завеса. Нещо в изражението на лицето ми явно го разтревожва, той се затичва и само след няколко секунди застава пред мен.

Хваща ме за раменете и ме дърпа към себе си, после пита:

— Добре ли си?

Отстъпва и ме оглежда притеснено.

— Какво има? Какво се е случило?

От косата ми капе вода и се стича по лицето ми. Чувствам как прокарва следи по кожата ми и се опитвам да намеря подходящите думи. Не ми се ще да ги изричам, ала накрая тъкмо това правя.

— Пазителите — казвам. — Те идват.