Огненият кръг

36.

— Какви възможности имаме? — пита Бриджид, седнала край лагерния огън като всички нас.

Аз съм до Димитри, косата ми все още е мокра, от нея капе вода и пада върху ризата ми. Разказах им онова, което видях, като през всичкото време избягвах да гледам леля Върджиния в очите. Не е тайна, че тя обвинява себе си за бавното ни придвижване.

— Не са много — обажда се Едмънд, намръщен и смразен от ужас.

— Ами ако не ни преследват? — пита Хелене от другата страна на огъня.

Луиса я стрелва ядосано с очи, обаче аз отговарям, преди Луиса да я захапе.

— Може и така да е, но когато във водата се появи гадателско видение… — Опитвам да измисля най-простия начин да опиша явлението на някого, който никога не е имал подобни способности. — Ами или призоваваш видение за точно определено нещо, или пък то ти се дава като съобщение. Така стана и сега; то просто се появи. А обикновено, щом се случи това, значи видението има нещо общо с теб.

Хелене не откъсва поглед от лицето ми.

— Да, но откъде можем да сме сигурни?

Луиса, която седи срещу Хелене, слага ръце на кръста си.

— Че кого другиго да преследват, особено след като и преди са тръгвали след Лия?

Намесвам се, като се старая да запазя спокойствие в гласа си, преди Луиса да е станала груба.

— Вероятно е най-разумно да предположим, че преследват тъкмо нас, Хелене.

Тя остава за миг неподвижна, после кима.

— Какво ще правим? — пита Соня.

— Можем да препускаме презглава — отвръща Гарет. — Да се опитаме да стигнем първи в Ейвбъри.

Избягвам да погледна леля Върджиния в очите. Тя не може да издържи подобно яздене.

— Няма да стане — обажда се Димитри.

Гарет понечва да му възрази, ала Димитри го изпреварва и продължава:

— Трябва да стигнем преди тях и да се подготвим за Обреда. Не можем просто да се доберем до там и да започнем. Трябва да видим къде ще отседнем и да си осигурим периметър на безопасност, трябва да сме сигурни, че ще имаме достъп до центъра на кръга, за да може Камъкът да улови първите лъчи на изгрева в деня на Белтан.

— Той е прав — съгласява се Едмънд. — Трябва да се отървем от тях, преди да стигнем до Ейвбъри, и да увеличим дистанцията помежду ни на поне няколко часа път.

Тишината става тягостна, когато всеки един от нас се замисля върху съществуващите възможности. Бих могла да се позова на гадателската си способност и отново да извикам картината, която се появи, с надеждата този път да забележа повече подробности, ала не желая да гневя Григъри, като използвам забранена магия. Да ти се появи видение, без да го търсиш, е едно. Съвсем друго би било да използвам силата си без разрешение и макар да съм по право наследница на титлата „Стопанката на Алтус“, Григъри си представлява тайнствена власт, която не смея да предизвиквам.

Оглеждам другарите си около огъня и погледът ми се спира върху Бриджид, защото съм осенена от една идея. Спомням си къщата на пазача до иначе пустеещата местност при Локру. Къщата на нейния баща.

Вдигам поглед към Димитри.

— Къде ще отседнем в Ейвбъри?

— Какво? — Той се отърсва от объркването си, причинено от неочаквания ми въпрос. — Елспет ми каза, че имало хан. Уточни, че е малък, но все пак ще ни предостави повече удобства, отколкото лагер на открито. Планирал съм да запазя стаи в него.

Изправям се, започвам да крача напред-назад, докато идеята се избистри и окончателно се оформи в съзнанието ми.

— Гарет?

Той кима.

— Да, Стопанке моя?

— Ще се оправиш ли сам до Ейвбъри?

Той отговаря, без да се колебае.

— Познавам страната като пръстите на ръката си.

Обръщам се към Димитри.

— Гарет ще може да стигне до Ейвбъри по-бързо без нас. Какво ще кажеш да го изпратим, за да ни осигури престоя в странноприемницата и да огледа района около нея? Поне ще ни подготви безопасно убежище. Щом отиде там, той може да уреди отсядането ни и да определи идеалното място за Обреда.

— Но само при положение, че изпреварим Душите — казва Хелене.

Боря се да не избухна, понеже тя винаги казва нещо наопаки.

— Така е. Но ако не успеем, те така или иначе ще ни заловят. Като изпратим Гарет преди нас, ще бъдем с по-големи шансове и ще имаме време да организираме Обреда.

Ръцете ми увисват от двете страни на тялото, смирението заплашва да вземе превес над слабата надежда, която чувствах само преди миг.

— Не е кой знае какво, но не мога да измисля нищо по-добро.

Гарет става.

— Тръгвам веднага.

— Ще дойда с теб — казва Бриджид и застава до него, с което учудва всички ни.

Гарет поклаща глава и аз се питам дали и останалите забелязват съжалението в очите му.

— Не мога да го допусна.

Бриджид вирва брадичка.

— Няма значение какво допускаш или не допускаш. Изборът е мой. Мога да яздя не по-бавно от теб, а щом пристигнем, мога да ти помогна да уредиш стаите в странноприемницата. При това Димитри и Едмънд ще имат да се грижат за една жена по-малко.

Не знам дали се дължи на бунтарския плам в очите й или на логичните й аргументи, но само след миг Гарет леко кимва към нея.

— Тогава си събери багажа. Тръгваме незабавно, така че преди смрачаване да сме изминали колкото е възможно повече километри.

Наблюдавам ги как се отправят към палатките си, без да давам израз на безпомощността си. Не ми се ще да остана да се влача последна из гората. Иска ми се да полетя към Ейвбъри на гърба на Сарджънт, не да чакам другите да ми създават безопасни условия.

Но няма да изоставя леля Върджиния. Нейната слабост я превръща в мишена за Пазителите. Ако нещо се случи с нея, докато аз препускам напред, няма да го понеса. И докато помагаме на Гарет и Бриджид да се качат на конете си и се сбогуваме с тях, аз започвам да разбирам, че саможертвата има много лица. Едното е да чакаш, когато ти се иска да действаш. Ще го направя в името на пророчеството, както съм вършила много други неща.

По-малко от час след като получих видението, Гарет и Бриджид тръгват на път. Обръщам се с гръб към отдалечаващия се тропот на копита, като се мъча да не си представям русокосия Пазител от Ейвбъри, който се приближава все повече и повече, мотивиран от желанието си за мъст заради стореното от мен в Шартр, както и от верността му към Звяра — към самия Самаил.

— Страхуваш ли се?

Сониният глас, макар и тих, ме сепва, когато тя се настанява до мен върху дънера до огъня.

— Какво правиш, защо не спиш? — питам аз. — Мислех, че всички са си легнали.

Тя се усмихва.

— Променяш темата.

Отвръщам на усмивката й, макар и с нежелание.

— Не съвсем. Просто съм изненадана, че си будна в толкова късен час, това е.

— Е, другите отдавна спят, а аз не мога да успокоя мислите си, за да направя като тях. Тъй като Димитри е на пост, помислих си, че бих могла да ти правя компания. Нещо против? — пита тя.

Поклащам глава.

— Не, разбира се.

— Така ли е? — пита отново тя. — Страхуваш ли се?

Няма защо да уточнявам какво има предвид. На два дни път сме от Ейвбъри и краят на пътешествието ни е близо. Така или иначе то скоро ще свърши.

Взирам се в огъня и наблюдавам как почерняла цепеница се разпада от топлината и изпраща искри в нощното небе.

— Малко, не толкова, колкото очаквах. Мисля, че съм готова за края, какъвто и да е той.

С крайчеца на окото си виждам, че тя кима, ала не смея да погледна към нея, тъй като странна тъга ме сграбчва за сърцето. Наистина сме изминали много дълъг път заедно.

Тя протяга ръка към моята.

— Трябва да ти кажа нещо, Лия. Ще ме погледнеш ли?

Обръщам се и я поглеждам в очите с благодарност, задето е стиснала ръката ми в своята топла длан.

— Ти си най-добрата приятелка, която съм имала някога. Най-добрата, която ще имам някога. — Тя продължава с блеснали очи. — Вярвам, че си силна и ще осъществиш Обреда в Ейвбъри, но просто… просто не мога да оставя на случайността да разбереш колко много означаваш за мен. Колко си ми скъпа.

Аз кимам и стискам ръката й, чувствата сякаш всеки миг ще прелеят от сърцето ми.

— И аз изпитвам същото. Няма друг, с когото бих споделила преживяното през последните месеци. — Навеждам се към нея, челата ни се докосват и двете оставаме така известно време, после се надигам. — Трябва да се опитаме да поспим. Трябва да подредим мислите си, особено като знаем, че Пазителят е по петите ни.

Тя кима с глава, изправя се и застава до мен. Когато се отправяме към палатките си, усещам странно облекчение.

Твърде разумно е да започнем да се сбогуваме.

Не се насочвам съзнателно към Отвъдното. Би било глупаво да го правя тъкмо преди Белтан, тъкмо преди мига, в който ще призова Звяра, за да го прокудя завинаги.

Въпреки това се озовавам в безплодната Равнина на Отвъдното, която свързвам най-вече с Алис. Макар и да не съм го искала нарочно, не се изненадвам. Мисълта за Алис ми бе тягостна, докато пътувахме към Ейвбъри. Непрекъснато се връщам към последния ни разговор, състоял се в парка. Спомням си искрата на съмнение в Алисините очи и се питам дали съм направила всичко по силите си. Дали Алис не е по-близо до решението да мине на другата страна, отколкото си мисля.

Добре познавам законите на Отвъдните светове. Или отиваш с желание в Равнината, или някой друг те призовава там. Но както съм застанала сред полето — оцветено само в черно, сиво и приглушено виолетово, — не съм сигурна какво точно ме е довело до пустотата на тази Отвъдна Равнина. Вярно е, че си мислех за Алис. Че само тя би ме довела да я търся на това място. Тя, разбира се, би могла и да ме призове, но би трябвало също да е тук, за да ме посрещне.

Завъртам се и се взирам през дивата висока трева към дърветата в далечината. Това е един мълчалив свят. Не чуруликат птички. В тревите не притичват дребни животинки. Дори дърветата не шумят на вятъра — не го усещам, нито го чувам.

Струва ми се, че чакам дълго време, стомахът ми е свит на възел. Независимо какви са причините да съм тук, Алис не се вижда никъде, а аз не мога да си позволя да я чакам още дълго. Не е лесно да избегна срещата си с Душите в Отвъдното, а и не възнамерявам да ги оставя да ме завлекат в Пустошта. Още не. Не и по този начин. Ако ме прокудят там, нека да стане по време на Обреда при Ейвбъри.

Пък и няма да се предам без бой.

Оглеждам за последен път полето с надеждата да видя как сестра ми се приближава отнякъде. За първи път изпитвам разочарование, че я няма в Равнината, ала не разполагам с време да се замислям над този странен обрат в събитията. Разочарованието ми е помрачено от безпокойство и аз затварям очи, като се стремя да се завърна в материалния свят, но през цялото време си мисля само за Алис. Питам се къде ли е и какво я е възпряло да дойде в Равнината, която тя обитаваше дълго преди дори да узная за нейното съществуване.