Огненият кръг

2.

В каретата съм на път за Маскарада, когато ми се струва, че я виждам.

Проправяме си път през навалицата по лондонските улици, Соня и Луиса седят срещу мен, стиснали маските си в ръце. Обилие от тъкан изпълва купето, полите на тъмносинята Сонина рокля се търкат и шумолят в Луисиния морав тоалет. Хвърлям поглед към собствените си виненочервени поли и усещам странно безразличие, задето съм избрала да облека тъкмо това. Преди година, без да се помайвам, бих се спряла на зелената. Казвам си, че алената рокля е най-подходяща за маската ми, която бях избрала още преди да огледам роклите си, но знам, че това не е цялата истина.

Червената рокля не само е подходяща за маската, а е нещо много повече. Тя отразява собственото ми усещане за власт, след като се завърнах от Шартр. След като се преборих с една от смъртоносните Самаилови креатури, с един от Пазителите му. Чудя се как бих могла да се насладя на тази власт при несигурността, която чувствам, за да се изправя лице в лице дори е бъдещето.

Ето върху какво размишлявам, загледана покрай завеските навън през прозореца. Над града пада мрак, сипе се от ъглите и настъпва към центъра му. Усетили присъствието му, множеството лондончани забързват крачка към домовете си и работните си места. Сякаш усещат дъха му във вратовете си. Сякаш чувстват как идва да ги отнесе.

Отпъждам мрачните си мисли, щом зървам младата жена под газовия фенер на оживеното кръстовище. Косата й е причесана по начин, който е изключително сложен дори по стандартите на Алис, а лицето й е по-слабо от лицето на сестра ми такава, каквато е останала в спомените ми. Не съм я виждала от дълго време, но всяка сутрин се сблъсквам в огледалото със собственото си отражение, което се променя непрекъснато.

Навеждам се напред, без да съм сигурна дали това, което галопира във вените ми, докато се опитвам да видя жената по-добре, е страх, гняв или обич. Каня се да я повикам по име, когато тя леко се обръща към каретата. Не е с лице към мен. Не съвсем. Но мога да видя профила й. Достатъчно, за да се уверя, че не е Алис.

Тя се обръща, тръгва надолу по улицата и изчезва в дима на уличните фенери. Облягам се назад и не знам дали сърцето ми се свива от облекчение или от разочарование.

— Лия? Добре ли си? — пита Луиса.

Съсредоточавам се в гласа си със съзнанието, че пулсът ми бясно препуска.

— Добре съм, благодаря.

Тя кима, а аз се опитвам да се усмихна, преди да затворя очи и да се помъча да укротя дишането си.

„Игра на въображението — казвам си. — Алис и Душите те издирваха твърде дълго. Привиждат ти се на всеки ъгъл, на всяка улица.“

Иска ми се Димитри да е до мен, да усетя мускулестия му крак до моя, ръката му да гали пръстите ми под гънките на пелерината. Но въпреки желанието си аз си налагам да дишам бавно, да проясня мислите си. Не е много умно да се оставя да разчитам на другите.

Дори на Димитри.

Докато Едмънд води каретата към църквата „Сейнт Джон“, аз не спирам да се възхищавам на нормалния вид на присъстващите на бала. Членовете на Дружеството, разбира се, са нормални в много отношения, но аз не бях виждала толкова много от нашите хора, събрани на едно място по едно и също време. Очаквах да има някакъв плам, оживление, нещо, което да отбележи същинския брой на хората със свръхестествени способности, присъстващи на бала.

Но не. Сякаш се намирах на най-обикновено събиране на богати и натруфени лондончани.

— Как, по дяволите, Елспет е успяла да наеме църква?

Гласът на Соня е много, много близо до ухото ми и аз разбирам, че всички сме се навели напред, извили вратове към прозореца, като се мъчим да видим по-добре мъжете и жените, които слизат от каретите и тръгват по каменната алея към парадния вход.

— Нямам представа как Елспет успява да свърши и половината от нещата, с които се заема! — Луиса се смее на глас със своя мил, простодушен смях, който напомня за началото на нашето приятелство преди повече от година.

— Трябва да си призная, че мястото, където щеше да се проведе Маскарадът, не ме интересуваше, но сега го намирам за твърде любопитно — обаждам се аз. — Кралицата със сигурност няма да е доволна, ако разбере, че неверници като нас са се събрали в лондонска църква.

Соня издава едно: „Шшшт!“, преди да продължи:

— Байрън ми каза, че много концерти и балове се провеждат в „Сейнт Джон“.

Тя изрича думите с такова спокойствие, че ми трябва време, за да разбера какво казва. Вероятно и Луиса не е разбрала, защото в един миг и двете се обръщаме към Соня.

— Байрън!

Тя порозовява и аз с изненада откривам, че след всичко случило се Соня все още е способна да се изчервява, щом чуе името на мъж.

— Видях го в Дружеството след завръщането ни от Алтус — казва тя и поглежда към Луиса. — Той пръв ми каза за Маскарада.

В каретата нахлува студен въздух, когато Едмънд, пременен в официална ливрея, отваря вратата.

— Уважаеми дами.

Луиса потреперва и се загръща по-плътно с пелерината.

— Ще тръгваме ли? Изглежда, Димитри не е единственият мъж, който с нетърпение очаква появата ни!

Лесно я даряваме с усмивка. Никой освен Луиса не е толкова добър, че да мисли доброто и на Соня, и на мен, макар че нейният любим остана в Алтус.

Споменът за Острова е като топъл повей в душата ми — низ от възхитителни впечатления. Ароматът на портокали, вълните, разбиващи се в скалите под Светилището, допирът на коприна върху голата кожа.

Разтърсвам глава и си пожелавам да съм с единствения човек, покрай когото най-силно усещам близостта до всичко това, отдалечено на неизмеримо разстояние от тук.

Надяваме маските си в каретата, после излизаме на студа и се отправяме към приличната на пещера зала. Докато се провирам през тълпата, скупчила се пред входа, не мога да се отърва от усещането, че гледам случващото се някъде отстрани. Внезапно очите ми се заслепяват от ярките цветове на околните тоалети, усещам маската си плътно прилепнала до лицето ми. Маските затрудняват разговорите и аз чувствам облекчение, когато някакъв мъж, висок и тънък като релса, сваля своята и зад нея се открива лицето на Байрън. Той се покланя, хваща Соня за ръката и тя свенливо се усмихва по пътя към дансинга. След миг Луиса тръгва с русокос господин, който не може да откъсне поглед от нея. Гледам как приятелките ми блестят под възхитените погледи на кавалерите си, които ги въртят на дансинга, и едва не забравям, че ние сме същите три момичета, които не толкова отдавна се срещнаха за първи път в Ню Йорк.

Мисля си дали да не отида при бара с освежителните напитки, когато забелязвам някакъв мъж да стои насред тълпата на известно разстояние от мен. Знам, трябва да е Димитри, макар да се разбрахме да запазим в тайна един от друг своите маски. Мисля обаче, че плещите са негови, осанката е същата като неговата — сякаш готов да защитава и себе си, и мен, — и това ми дава увереност: наистина е той!

Мъжът се обръща, погледът му пада върху мен, преди да тръгне през тълпата с една-единствена цел. Маската му е изискана — голяма и украсена с ониксови камъни, подредени в блещукащо сребро и тъмночервени пера.

Сякаш през всичкото време е знаел, че ще избера тъмночервената рокля.

Той идва до мен, хваща ме за ръката, ала не се навежда да я целуне. Димитри не се преструва, че следва лондонските правила на поведение. Голямата му ръка обхваща моята малка длан и той ме придърпва към себе си, докато усетя твърдината на тялото му. Взира се дълбоко в очите ми и в следващия миг навежда глава към лицето ми. Целувката му е страстна и продължителна и без да мисля, аз вдигам ръка да докосна тъмните къдрици на тила му. С неохота се откъсваме един от друг, някои от хората в близост до нас повдигат вежди, а после се съсредоточават в собствените си грижи.

Той се навежда към ухото ми и изрича специално избраните за мен думи:

— Пленителна си.

— Ах, господине, колко любезно от ваша страна!

Вдигам брадичка, за да надникна в очите му, и престорено свенливо пърхам с мигли. Но след миг се предавам и се смея.

— Откъде си сигурен, че съм аз?

— И аз мога да ти задам същия въпрос — ухилва ми се той. — Дали пък не се заплесваш по всеки, който носи украсена със скъпоценни камъни и пера маска?

— Никога — ставам сериозна аз. — Имам очи само за теб.

Погледът на Димитри помръква. В израза му разпознавам желание, породено от часовете, които след завръщането ни от Алтус прекарвахме, потънали в обятията си — той в моите, аз в неговите.

— Ела — протяга ръка той. — Да танцуваме. Няма да е същото като на Алтус, но ако затворим очи, може и да се получи.

Той ме дърпа през тълпата, като си проправя път със самото си присъствие. Приближаваме се до дансинга и край нас шеметно прелетява Соня в прегръдките на Байрън. Тя е щастлива, но в момента аз ни най-малко не й завиждам.

— Добър вечер, госпожице Милторп. Чух, че може би се нуждаете от експертна помощ.

Въпреки че гласът, дошъл иззад гърба ми, не е висок, той тутакси приковава вниманието ми. Направлявана от ръката на Димитри, аз спирам и се обръщам към мъжа, застанал сред тълпата гуляйджии. Бялата му коса и бръчките по кожата на ръцете му говорят, че е на възраст. Маската му е в черно и зелено и е обградена с паунови пера, но мастиленосинята му одежда го издава, тъй като тя е любимата му дреха, която носи дори в по-тесен кръг в Дружеството.

— Артър! — Усмихвам се, щом разпознавам пред себе си възстария Друид. — Как ме позна?

— А, госпожице! Чувствителността ми не е каквато беше, но все още съм Друид, от главата до петите. Дори екстравагантният костюм не може да скрие самоличността ви.

— Колко сте мъдър! — Обръщам се към Димитри аз и се опитвам да надвикам тълпата, без да крещя. — Мисля, че познаваш господин Фробишър от Дружеството?

Димитри кима с глава и протяга ръка.

— Срещали сме се няколко пъти. Артър много ми помага, откакто наех стая тук.

Артър стиска ръката на Димитри и в очите му блести възхищение. Говори тихо, като се навежда, за да го чуем.

— За мен е чест да окажа гостоприемство на Братството.

Церемонията по запознанството приключва и аз си спомням думите на Артър.

— Споменахте нещо за експертна помощ?

Той кима, издърпва нещо от джоба си и ми го подава.

— В кулоарите се носи слух, че издирваш информация. Ето адреса на някои мои познати. Може да ти помогнат.

Протягам ръка и усещам напуканата повърхност на сгънатия пергаментов лист, който той поставя в ръката ми.

— Артър, кой ти каза, че имаме нужда от информация? — Очите на Димитри помръкват. — Нашите проучвания трябваше да се пазят в най-строга тайна.

Артър кима, отново се навежда и хваща Димитри за рамото, за да му вдъхне спокойствие и сигурност.

— Не бива да се тревожиш, Братко. В нашите среди слуховете се разпространяват бавно и предпазливо. — Той се изправя и посочва към парчето пергамент в ръката ми. — Разчитайте на тях. Ще ви чакат.

Той се обръща и без да промълви нито дума повече, изчезва в тълпата. Иска ми се веднага да разгъна листчето, да видя кой може да пази отговорите, които търся, ала ще е невъзможно да разчета адреса и името, докато ме блъскат от всички страни. Димитри ме наблюдава как сгъвам листа още два пъти, как отварям нанизаната си на ширит чантичка, която виси на китката ми. Намествам сгънатия лист в копринената подплата и дърпам краищата на ширита, за да я затворя.

Присъствието на листа в чантичката ми слага край на безгрижието, което чувствах само преди секунди. То ми напомня, че имам още много работа. Че нито един Маскарад, нито един бал или тъмноок мъж не могат да ме освободят от задълженията на пророчеството. Че това е работа, която само аз мога да свърша.

Сякаш почувствал напрежението ми, Димитри отново взема ръката ми в своята.

— Утре ще имаш достатъчно време за това. — Той задържа погледа си върху моя. — Ела. Нека танцуваме.

Оставям го да ме води към центъра на огромната зала и той, без да се двоуми, ме дръпва на дансинга. Няма място за притеснения, щом се завъртаме сред ярките цветове на тоалетите, пауновите пера и скъпоценностите по маските, летящи размазани край нас. Здравата ръка на Димитри е обгърнала кръста ми и аз се оставям да ме води, накъдето поиска, облекчена, че някой друг поема отговорността, макар и само за танца.

Музиката преминава в кресчендо, а после се превръща в съвсем различно нещо. Този път аз дърпам Димитри за ръцете и го извеждам извън очертанията на дансинга.

Говоря близо до ухото му:

— Да си вземем нещо за пиене, искаш ли?

Той кима и се усмихва.

— Изцедих ли всичката вода от теб, Стопанке моя?

Повдигам вежди в почуда.

— И така може да се каже.

Той отмята глава назад и се смее. Смехът му ехти и заглушава и музиката, и разговорите в залата.

Проправяме си път към щанда с напитките, когато едно лице привлича погледа ми. Скулесто, женствено, с толкова зелени очи, че съзирам блясъка им от другия край на помещението. Не би трябвало да мога да разпозная някого. Не и от такова разстояние. Не и жена, скрила почти цялото си лице под маска, обсипана с блестящо злато и тъмночервени скъпоценности. И въпреки всичко аз съм повече от сигурна, че я разпознавам, и тръгвам към нея, без да кажа и дума на Димитри.

— Лия? Къде… — Чувам гласа му след себе си, ала краката ми се движат сами и аз виждам единствено жената, застанала по странно познат начин само на няколко метра от мен.

Хващам я за ръката, без да ми хрумне дори, че бих могла и да греша.

Тя не се учудва. Всъщност не си прави труда да сведе поглед към дланта ми, обхванала тънката й ръка над лакътя. Не. Бавно се обръща към мен, сякаш фактът, че съм я открила, изобщо не я изненадва.

Знам го още преди да се е обърнала изцяло към мен. Виждам го в гордите очертания на брадичката й. В предизвикателния блясък в очите й.

— Алис — произнасям името й като дихание.

Това не е въпрос. Виждала съм я в Отвъдните светове, както и в моя собствен свят. Виждала съм нейния призрак по времето, когато силата й нарасна достатъчно, за да й позволи да преминава от един свят в друг. Като дете спях до нея и чувах тихото й дишане през нощта. Дори скрита зад маската, аз съм убедена, че това е Алис.

Усмивката й е мудна и в нея няма изненада. Сестра ми неизменно се наслаждава на онази изтънчена власт, която притежава поради факта, че е информирана преди другите. Но сега има и още нещо. Нещо сдържано, неопределено.

— Добър вечер, Лия. Фантастично е да те видя тук.

В очите й проблясва нещо — мрачно и тайно, — което ме плаши много повече от факта, че тя, заедно със своята огромна сила, сега се намира в Лондон.

Поклащам глава, все още не отърсила се напълно от изненадата да срещна сестра си за първи път, откакто заминах от Ню Йорк.

— Какво правиш тук? Имам предвид… аз… Защо си дошла?

Има и други неща, които трябва да й кажа. За които с крясък ще изисквам отговори от нея. Ала балът и изумлението ми съвместно ме карат да се държа вежливо, макар че писъкът всеки миг може да се изтръгне от гърлото ми и да прониже пространството в залата.

— Дошла съм на пазар. Да се приготвя.

Казва го така, сякаш целта й е очевидна и аз тутакси започвам да се чувствам като паднала в Отвъдното, на място, което прилича на моя свят, ала всъщност е неговият изкривен и сгрешен вариант.

— Да се приготвиш ли? За какво?

Чувствам се като селския идиот. Очевидно Алис си играе с мен, но въпреки всичко нямам сили да се махна. Тя ме е хванала и здраво ме стиска, както е било винаги.

Дори тук. Дори в момента.

Тя се усмихва и за миг ми се струва, че е искрена.

— За сватбата, разбира се.

Преглъщам предчувствието, което засяда като камък в гърлото ми, когато тя се обръща към кавалера до нея. Толкова съм се вторачила в нейната особа, че не съм забелязала маскирания й придружител.

Сега вече го виждам. Виждам го и всичко вътре в мен се преобръща на мига.

Той вдига ръка да свали маската си. Това продължава твърде дълго, лицето и косата му се откриват сантиметър по сантиметър и аз вече не се съмнявам в догадките си.

— Лия? Нима наистина си ти?

Удивлението, изписано на лицето му, е истинско, а погледът му търси моя за отговори, които не мога да му дам.

— Нали си спомняш Джеймс Дъглас? — пита Алис и го хваща за ръката, за да удостовери, че той е нейна собственост. — През пролетта ще се женим.

В същия миг залата лудо се разклаща, лицата на танцуващите гости се разкривяват и се превръщат в нещо странно и страшно.