Огненият кръг

8.

— Пак ми обясни какво ще правим?

Димитри търка умореното си лице с длани и се бори с прозявката, а каретата се люшка през полето в бледата синева на ранното утро.

Навеждам се към него и развълнувано го хващам за ръката.

— Нима не виждаш? През цялото време сме имали погрешно отношение.

Прехапвам устни и обмислям думите си.

— Това е. Според мен сме търсили в грешна посока. Но мисля, че не можем да сме сигурни, преди да сме разговаряли с Виктор.

Димитри въздъхва.

— Да, ти го спомена, но на мен не ми е ясно към кое точно сме имали погрешно отношение. Все още не си стигнала до същността.

— Попитахме Виктор и господин Уигън за значението на думите от последната страница на пророчеството.

Той кима.

— Да, тъкмо тях искахме да разгадаем. Но дори те не ни дават отговор на въпроса защо сме се запътили към дома на Виктор в този непривичен за посещения час.

Протягам ръка и питам:

— Носиш ли списъка?

— Разбира се. Нали ме помоли да го взема?

Той бърка в джоба си, измъква сгънат лист хартия и го поставя в ръката ми.

Отварям го и започвам да чета наименованията на възможните места — много от тях сме зачеркнали, останали са само девет.

— На последната страница местонахождението на Камъка като че ли е написано на чужд език. — Гласът ми е по-скоро шепот на фона на трополенето, издавано от колелата на каретата върху каменистата земя, дори се чудя как Едмънд все още не ни е обърнал. — Да го търсим само с помощта на това обяснение — обяснение, което не разбираме, — е все едно да търсим игла в купа сено.

— Очевидно, любов моя, това е причината, поради която още не сме намерили местонахождението на Камъка.

Димитри се старае да скрие нетърпението, което се чете в тона му, ала аз го усещам.

— Така е, но тъкмо затова казвам, че сме имали погрешно отношение. — Откъсвам очи от листа и срещам погледа на Димитри. — Не сме използвали нещата, с които вече разполагаме.

— И кои са те?

Размахвам листа в ръката си.

— Ето това. Останаха само девет възможности.

Той свъсва вежди.

— Да.

— Ако предоставим на Виктор списъка с деветте вероятни местонахождения, може би той ще проучи само тях, докато търси връзката им със „Слиаб на Каили“. — Млъквам с усещането, че идеята ми не е чак толкова разумна, колкото ми се стори в тишината на стаята два часа по-рано. — И това не е гаранция, но все пак е по-добро от нищо, не си ли съгласен?

Димитри мълчи и миг по-късно се навежда към мен и ме целува по устата.

— Сега разполагаме с много повече от преди. И е толкова просто, че чак е зашеметяващо.

Опитвам се да споделя неговото въодушевление, мъча се отново да се обнадеждя така, както при събуждането ми с мисълта да отнеса списъка на Виктор. Ала вече не съм толкова сигурна. Нишката, за която се държи надеждата ни да получим отговорите на нашите въпроси, е твърде тънка, въпросите ни си остават, но има нещо, в което съм сигурна.

До Белтан има само два месеца.

Нямаме време.

— Уф! Толкова са много! Няма да можем да се оправим с всички!

Облягам се назад в тапицирания стол с облегалки за главата с пълното съзнание, че една дама не бива да прави така, ала не ми пука.

Подир доста уговорки Виктор най-после отвори вратата — цели двайсет минути, след като започнахме да чукаме. Той изслуша обясненията ни пред подноса с чай и препечени филийки и още щом му показахме списъка, започна да издърпва книга след книга от рафтовете в библиотеката.

— Шшт! — отвръща Виктор в отговор на моето отчаяние. — Говорете само за себе си, млада госпожо. След като ми е зададена посока, в която да работя, няма да престана да диря отговора на въпроса ви, докато не проверя всяко място, упоменато в този списък, едно по едно.

Оглеждам стаята и се втренчвам в огромната купчина книги върху масата за четене пред нас.

— Ще ни отнеме цял ден! — Тази мисъл ме кара да изправя гръб на стола си. — Едмънд? Колко е часът?

Очите на Едмънд се спират на часовника върху полицата над камината.

— Наближава единайсет. Защо?

Скачам от мястото си и докосвам челото си с ръка, защото осъзнавам какво съм направила.

— Хелене. Хелене пристига тази сутрин и вероятно вече е в Милторп Менър.

Последиците за отношенията ми със Соня и Луиса са ми напълно ясни.

— Не знам коя е тази Хелене, но, изглежда, е доста важна — казва Виктор и се изправя. — Не се притеснявайте. Ще продължа да търся и щом открия нещо, веднага ще ви съобщя.

Поглеждам още веднъж към купчината книги, които трябва да бъдат прегледани.

— Сигурен ли сте? Няма да е честно да ви оставим самичък да се справяте със задачата.

Той искрено се смее и пляска с ръце.

— Мило момиче, много малко неща ме ангажират в самотното ми битие. Правите ми огромна услуга, уверявам ви!

Усмихвам се и го целувам по набръчканата буза.

— Благодаря ви, Виктор! Много сте мил!

Той се изчервява и аз си казвам, че вероятно отдавна никой не го е докосвал.

— Глупости! За мен е удоволствие. — Той се отправя към вратата. — Елате. Ще ви изпратя.

Ние тръгваме по коридора, пътьом се сбогуваме набързо и след минути двамата с Димитри вече сме в каретата, Едмънд отпуска поводите и ние потегляме за Лондон.

— Мислиш ли, че ще открие нещо? — питам Димитри аз, когато къщата на Виктор изчезва в далечината.

— Не знам. Ала днес съм по-обнадежден от вчера.

Каретата се движи много бързо. Аз се готвя за срещата си с Хелене и за реакцията на Соня и Луиса, като си представям цялата сцена, но с това нервите ми не се успокояват и колкото повече се приближаваме към дома, толкова по-неспокойна ставам.

— Искаш ли да дойда с теб? — пита Димитри и ме хваща за ръката, когато влизаме в Лондон.

Боря се с желанието си да му кажа „да“, тъй като Луиса и Соня и бездруго ще са вече сърдити, задето не съм ги включила в плановете си за сутринта. Да се върна с Димитри, ще бъде като да сипя сол в раната.

— Не, по-добре ще е сама да посрещна Хелене. Надявам се, че скоро и ти ще се запознаеш с нея. Ще отседне в Милторп Менър.

— Докъде й е разказал Филип за пророчеството? Какво й е споменал за нейната роля в него? — пита той.

Аз въздъхвам и се заглеждам през прозореца, внезапно почувствала болезнено тясното пространство в каретата.

— Разказал й е истината с възможно най-прости думи — отговарям тихо. — Но дали тя му е повярвала, или не — е… това е съвсем друг въпрос.

— Трябва да му е повярвала, поне отчасти. Иначе защо ще идва в Лондон?

— Защото и тя като всички нас е преследвана от съновидения. Казала е на Филип, че с неохота пътува в мрака нощем. Усещала Душите зад гърба си, но досега не е била в състояние да ги назове. — Не го поглеждам, макар да усещам очите му върху себе си, докато се взирам през прозореца навън, обзема ме страх, а не искам да се издавам пред него. — Пророчеството я зове, както и всички нас.

Димитри докосва с пръсти лицето ми и обръща главата ми към себе си. Поглеждам го в очите и в тях виждам пламъка на страстна любов.

— Пророчеството не те зове, Лия. И няма да те призове, докато ме има мен.

Той докосва устните ми със своите и аз съм готова да се отпусна до премала в целувката му. Нека изцеди всичко от мен. Грижите ми, кошмарите, мрачните ми мисли.

Ала не става точно така. Преувеличила съм, като съм си мислила, че е толкова просто. Не е по силите на Димитри да ме спаси. Моето спасение ще зависи от самата мен, ще трябва да се спасявам с помощта на сестра си.

Това е немислимо, отпъждам го от съзнанието си, защото, ако твърде дълго разсъждавам за невъзможността да склоня Алис да приеме моята кауза, ще видя безсмислието на моите усилия и ще се разколебая.

А ако видя безсмислието им, няма да имам друг избор, освен да се запитам кога ли и аз ще се озова на ръба на канарата. Като майка ми.