Огненият кръг

25.

— Какво ще стане, когато пристигнем в Лондон?

За трети път ще нощуваме на английска земя и двете с Бриджид седим край огъня, докато Димитри и Гарет подготвят конете за нощта. Не ми се говори и не бях приятна спътница, но вече съм свикнала с мълчаливото присъствие на Бриджид. Напомня ми за Соня по времето, преди да дойдем в Лондон, макар че спокойствието на Бриджид се дължи повече на нейния вътрешен мир, отколкото на свенливостта или боязливостта й.

— Ще те запозная с останалите ключове. Луиса и Соня бяха… са две от най-добрите ми приятелки. Хелене пристигна точно преди тръгването ми за Локру, така че няма да мога да ти кажа кой знае колко за нея, освен че и тя е изпълнена с безпокойство като нас и се чуди как ще се освободим от пророчеството. Ще те запозная и с леля Върджиния и Едмънд — обръщам се към нея и й се усмихвам; чувствам се необичайно. — Те са чудесни, добри. Сигурна съм, че и двамата ще ти харесат.

Тя кима.

— А после?

Поемам си дълбоко дъх.

— После трябва да разговарям със сестра си Алис и да разбера дали в навечерието на Белтан няма да се присъедини към нас в Ейвбъри.

Бриджид подпира глава на коленете си, очите й блестят с кестеняв отблясък на светлината на огъня.

— Мислиш ли, че можеш да я убедиш?

Извръщам глава встрани и се взирам в пламъците.

— Алис е… Е, нали вече ти казах, че тя работи за Самаил и Душите? Ако трябва да съм искрена, винаги е работила за тях. Двете с нея сме врагове, кажи-речи, във всяко отношение.

Бриджид е смутена и тъмен облак засенчва погледа й.

— Как тогава ще я накараш да ни помогне да затворим Портата?

— Още не съм мислила по този въпрос, но веднъж тя спаси живота ми.

Гласът ми заглъхва и се превръща в шепот, когато се пренасям в спомена. Виждам дъжда, прииждащата бучаща река зад Бърчуд Менър, Алис блъска Хенри в бързата пенлива вода. Виждам я как държи клона, за да се уловя за него, как се е надвесила над реката, застрашавайки собствения си живот, само и само да спаси моя.

Обръщам се отново към Бриджид.

— Дълго време я гледам като напълно непозната, а после съвсем неочаквано ми се струва, че улавям проблясък на човеколюбие у нея. Надявам се да я убедя в някой от тези моменти, въпреки че, да си призная, не ми се струва много вероятно.

Не й казвам, че двете с Алис вече сме обсъдили ролите си. Че тя вече на няколко пъти е отхвърляла предложението ми. Да се обърна и призова Алис, е единствената ми надежда, а ако призная на някого от ключовете, че съм загубила и нея, няма с нищо да помогна за постигането на общата ни цел.

— Какво ще правим тогава? Ако тя не се присъедини към нас?

Не мога да не се възхитя на спокойствието в гласа на Бриджид. Макар че отскоро е запозната с действието на пророчеството, тя осъзнава какъв е залогът ни. И въпреки всичко в думите й няма и следа от паника.

Отчасти ми се иска да допусна тази нейна невинност, ала времето за празни приказки е отдавна отминало. Все повече се усеща, че ни е останала едничката правда и нищо повече, така че я поглеждам в очите.

— Не знам.

Този път не съм в гората, а сред ледения пейзаж на Пустошта.

Сънувам, но със съзнанието, че този факт не ме спасява от ужаса, който изпитвам. Пришпорвам коня си напред и не смея да хвърля поглед зад гърба си, но знам, че Хрътките са недалеч, защото чувам техния вой от застрашително близко разстояние.

И не са само те.

Зад тях са Душите, които с грохот се приближават към мен и копитата на конете им ужасяващо трополят по ледената повърхност под краката ни. Насилвам се и поглеждам напред. Съсредоточавам вниманието си в пътя, по който бягам. Ако дръзна да погледна надолу, ще видя заловените в капан от Самаил и Душите, все още живи под леда хора. Щом ги зърна, онова, което ми е писано, ще се сбъдне.

Сънят ми е от онези, които нямат край. Пред себе си не виждам храм. Не виждам светилище, което да ме приюти. Ледът се простира във всички посоки, студеното му еднообразие се нарушава единствено от синьото небе над него. Макар да знам, че това не е случайност, не мога да се стърпя и да не си помисля каква ирония е, че лазурното небе в Пустошта е винаги ясно. Що за жестокост, да караш уловените в клопката на леда да наблюдават ден след ден красивото небе, златното слънце на Отвъдното със съзнанието, че никога вече няма да усетят неговата топлина?

Неуспехът на моите опити за бягство отслабва решимостта ми и аз дори забавям крачката на коня си. Има ли смисъл? Хрътките са още по-близо, скимтенето и воят им стават все по-ясни и злокобни. Душите ги следват по петите, а конете им напредват с всяка изминала секунда.

Истината е, че съм уморена. Уморих се да се боря с напора на Душите. Уморих се да се противопоставям на съдбата. Уморих се да се боря със сестра си. Може би Алис е права. Може би е по-умно да спася каквото мога от живота си и от този на хората, които обичам.

И тогава си спомням за Хенри. Спомням си как умря от ръката на Алис и знам, че Душите също са отговорни за смъртта му. Та нали тъкмо те нашепваха, прилъгваха и придумваха Алис да изпълни заповедта им? Нали работеха, за да я привлекат на своя страна още от люлката?

При тази мисъл гневът ми се разпалва и аз пришпорвам отново коня си.

Сън или не, едно е сигурно: не мога да разреша на Душите да ме хванат. Не и в света на сънищата. Нито в материалния свят. Нито в Отвъдното.

Ако ме заловят, ще бъда прокудена в Пустошта за вечни времена.

След присънилия ми се кошмар Димитри остава с часове при мен. Тревожа се, че е напуснал поста си пред палатката, ала той ме уверява, че Гарет може да се справи и сам в спокойна нощ като тази. Когато утринната светлина постепенно започва да се процежда през брезента в палатката ми, Димитри заспива. Не ми дава сърце да го будя и се заслушвам в дишането му, като мисля да го оставя да си поспи известно време.

Ала подобен лукс не му е бил писан. Някъде встрани се чува вик, който стряска и двама ни. Димитри скача, сякаш през цялото време е лежал буден, без да се колебае, изтичва навън, закопчал ризата си накриво, докато в това време аз напъхвам краката си в ботушите. Не си правя труда да завържа връзките им и се втурвам след Димитри в слънчевата утрин.

Очите ми не могат веднага да свикнат със силната светлина и аз ги засланям с длан.

— Какво е това? Какво става?

Димитри и Гарет стоят до конете и багажа, а аз им викам от другия край на лагера. Но когато се оглеждам, за да открия източника на безпокойство, забелязвам, че земята наоколо е осеяна със странни на вид и цвят предмети.

Щом тръгвам към Димитри и Гарет, минавам покрай предметите, разхвърляни на всички страни, и виждам, че това са нашите собствени вещи.

Гарет се обръща към мен. Като виждам смущението на лицето му, сърцето ми се свива още преди да чуя думите му.

— Става въпрос за водата ни. Някой я е излял.

Поглеждам наоколо, не съм наясно с казаното.

— Водата ни ли? За какво говориш?

Димитри вдига един от кожените мехове и го обръща с отвора надолу. Оттам не се отделя дори капка.

— През нощта някой е влязъл в лагера и е изпразнил всичките ни манерки и мехове.

— Но кой би направил подобно нещо? — обажда се Бриджид до мен.

Още не е прибрала косата си и медта в нея проблясва, уловила и най-слабата светлина от сивото небе над нас:

— И защо?

Димитри избърсва с длан лицето си — уморен е и е разстроен.

— Нямам представа, но не това ме тревожи най-много.

Гарет тършува из багажа на земята, докато аз се мъча да схвана смисъла на думите, изречени от Димитри.

— Какво те тревожи най-много?

— Който и да е бил, той е влязъл в лагера, въпреки че двамата с Гарет бяхме на пост. Вярно е, аз останах при теб през последната част на нощта, но преди това двамата се редувахме да поспим и да се погрижим за личните си нужди. Гарет твърди, че не е оставял лагера без надзор дори за секунда, докато аз съм бил в палатката на Лия.

— Някой е проникнал в лагера? Промъкнали са се въпреки наблюдението?

Отново се възхищавам на Бриджид, защото, докато задава въпросите си, в гласа й се чете само любопитство и явно желание да се ориентира в ситуацията.

Гарет се изправя.

— Конете и багажът ни бяха под дърветата в границите на лагера. Не сме се тревожили за припасите, грижехме се само за физическата си безопасност. Предполагам, че някой е успял да се промуши тук. — Той млъква и се оглежда. — Но мисля, че не това е най-обезпокоителният факт.

— Че какво би могло да е по-тревожно от факта, че са нахлули в личното ни пространство и са разлели водата под носа ни? — пита Бриджид.

Още преди Димитри да отговори, изпитвам тревожното усещане, че знам какво ще каже.

— Някой е влязъл в лагера, без да остави и следа след себе си.

Поглежда ме и отново се обръща към Бриджид:

— С Гарет не открихме и помен от човек или кон. Който и да е бил, каквото и да е било, е дошло и си е отишло като призрак.

Да напълним съдовете с вода е не толкова трудна, колкото досадна работа. В Англия е почти невъзможно да умреш от жажда, но пълненето на манерките отнема време, а всички осъзнаваме, че часовниковата стрелка лети и имаме да свършим още много неща, преди да изпълним Обреда при Ейвбъри. Необяснимият факт, че някой е източил водата ни — и особено въпросът кой го е извършил, — засилват напрежението в малката ни група и погълнати от собствените си мисли, вторачени в реката, минаваща покрай лагера, ние не изричаме и дума.

— Кой може да е бил според вас? — пита Бриджид.

След като попълваме водните си запаси, събираме дрехите и личните си вещи, разхвърляни из целия лагер, а Димитри и Гарет сгъват палатките.

Поклащам глава.

— Бих казала, че е някой, който работи за Душите, или самите Пазители, само че…

Тя ме поглежда в очите.

— Не са оставили никакви следи.

Кимам.

— На Душите им е забранено да използват магия в материалния свят. Единственото изключение е при промяната на външния вид. Обмислих и това, но няма такова животно, което би могло да изпразни манерките, колкото и незабелязано да е влязло в лагера.

Бриджид сгъва една от ризите на Гарет и я пъха в багажа му.

— А би ли могъл нарушителят да промени външния си вид, докато е още в лагера?

Кимам:

— Разбирам какво искаш да кажеш. Ако някоя от Душите е успяла да влезе в лагера като, да речем, ястреб, тя не е оставила следи. И ако още в границите на лагера промени отново външния си вид и стане пак човек, ще може да изпразни съдовете ни с вода. И все пак… Въпреки че конете и багажът ни бяха под клоните на дърветата, мисля, че Гарет и Димитри биха забелязали присъствието на друг човек, дори да е бил там само миг.

Колебая се дали да споделя и другото си хрумване, което зрее в съзнанието ми, ала Бриджид усеща думите, които не съм изрекла:

— Има и нещо друго, нали така?

Сядам, за да завържа торбите с багаж, и докато говоря, гледам право в Бриджид. И двете мислим едно и също.

— Не мога да разбера причината. Защо някой ще си направи труда да ни изпразни водата от съдовете? Лесно ще ги напълним. Не сме в пустинята, нали? Доста непрактичен начин да забави завръщането ни в Англия. Бих казала… детинско. Неефективно. Не си ли съгласна с мен?

Бриджид свежда поглед към земята и размишлява върху думите ми. Мълчанието помежду ни потвърждава онова, което вече си мисля: и Бриджид като мен не може да отговори на въпроса.

Нямаме време да обсъждаме повече случилото се, тъй като няколко секунди по-късно Димитри ни прави знак, че палатките са прибрани и конете са готови за път. Двете с Бриджид ставаме, без да кажем и дума, тя през целия ден остава мълчалива и аз знам, че не е забравила разговора ни.

Това не важи само за нея. Прехвърлям събитията в ума си и въпреки че не разбирам изцяло техния смисъл, все си мисля, че е направена важна крачка в развитието на играта, свързана с пророчеството.

И дълбоко в себе си съм убедена, че това е само началото.