Огненият кръг

26.

Следващият ден преминава без произшествия. Гарет и Димитри непрекъснато се връщат назад по същия път, за да видят дали след нас не се движи някой, ала не намират нищо, което да им подскаже, че ни преследват. Слънцето, най-после освободило се от натрапливите облаци, си пробива път през клоните и листата на дърветата и посипва със злато всичко наоколо. Красиво е и е спокойно, а слънцето ни носи тъй желаната от нас топлина. Ала това ни най-малко не повдига духа ми. Преследва ме усещането, че някой или нещо е тръгнало след нас.

Добре познавам силите на злото. Те ще се върнат.

Гарет и Бриджид яздят отпред и си правят компания, а Димитри е зад тях. Не изпитваме необходимост да си говорим и аз се опитвам да си спомня дали двамата с Джеймс сме прекарвали някога толкова дълго време заедно — насаме, но в мълчание. С изненада откривам, че не мога да си спомня по-добро нещо, сякаш всичко случило се, преди да напусна Ню Йорк, се е превърнало в избледняло платно, рисувано с водни бои. Различавам контурите, ала подробностите са изчезнали.

Всичко, освен Хенри, който в спомените ми си остава жив, все едно съм го видяла вчера.

Изхвърлям спомена от съзнанието си. И Джеймс е като Хенри — и той е изчезнал, макар и по съвсем различен начин. Като си мисля за него, няма да ми стане по-добре, освен ако не се съсредоточа и не се сетя как да го спася от хватката на Алис. Времето ми с Джеймс е изживяно и вече отминало. Няма да се върне.

А въпреки че обичам Димитри, той също не играе кой знае каква роля в моите планове. Бъдещето ми не може да бъде определено само от любовта. Има още твърде много неща, на които съм заложила.

Заради себе си. Заради народа на Алтус. Заради самия свят.

Сънят идва и аз се връщам в Пустошта. Хрътките са още по-близо, Душите са току зад опашките им, а аз яздя коня си през ледения пейзаж, пред погледа ми преминават лица, замръзнали в гримаси и безмълвен писък под леда. Миг по-късно се разсънвам от собствените си писъци и се учудвам, когато виждам как Димитри се е надвесил над завивките ми и ме разтърсва да се събудя.

— Събуди се, Лия! Това е само сън!

В мрака на палатката очите му са като две черни дупки и за миг той ми напомня на труп.

Сядам, слагам ръка на гърдите си и се мъча да успокоя препускащото си сърце и дъха си, който излиза с голяма скорост и свистене от дробовете ми.

— Добре ли си? — пита Димитри с кротък глас. — От известно време съм тук, при теб. Чух те да хленчиш, но не можах да те събудя по-бързо.

Прокарвам ръка през разчорлената си коса, докосвам с пръсти слепоочията си и усещам тъпото пулсиране под кожата си.

— Откога си тук?

— От около пет минути.

Поглеждам го в очите.

— И аз… не съм могла да се събудя?

Той поклаща глава. Тревогата му личи дори в мрака под палатката.

— Нали не мислиш, че съм пътувала? — Не съм сигурна, че искам да чуя отговора му, но пък не мога да си позволя лукса да остана в неведение.

Той дълбоко въздиша и извръща очи встрани, сякаш се бои да ме погледне.

— Не знам. Да накараш някого насила да се скита из Равнината, противоречи на законите на Отвъдните светове, на законите на Григъри…

— Не съм пожелала да пътувам в Равнината, ако това намекваш!

Той протяга ръка и прибира кичур коса зад ухото ми.

— Разбира се, че не си. Само се опитвам да отчета всички възможности.

Вече съжалявам за хапливите си думи, облягам се на гърдите му и опирам чело на рамото му.

— Извинявай. Просто съм много уморена, Димитри. През всяка една нощ вече не знам сънувам ли, или пътувам. Не знам дали Душите се опитват да отслабят психическата ми сила, като си играят по този начин, или… — Боя се да довърша изречението си.

— Или какво? — пита тихо той.

Вдигам глава и го поглеждам в очите.

— Или си е мое дело. Може би най-после започвам да губя разсъдъка си? Или по-лошо — малко по малко ме подмамват на тяхна страна, без дори да разбера?

Следва дълга пауза, след която Димитри ме придърпва към себе си.

— Не губиш разсъдък, Лия, нито са те прилъгали да преминеш на тяхна страна. Просто…

Писък пронизва въздуха навън и Димитри млъква, вдига глава, обръща се, става и тръгва към изхода на палатката.

Следя го с очи.

— Какво е това?

— Не знам. — Излиза навън, като поглежда назад към мен. — Ти стой тук.

Не съм сигурна колко време оставам в палатката, но не толкова, колкото би искал Димитри. Невъзможно е да пренебрегнеш гласовете и аз се увивам с одеялото и излизам навън, където виждам Гарет и Димитри насред боклуци, багажът ни отново е отворен и разпилян по земята.

— Какво е това? — Аз обикалям в кръг и оглеждам пораженията, когато Бриджид се появява от палатката си, като трие сънено очи.

— Казах ти да стоиш вътре. — Гласът на Димитри е строг.

Аз го фиксирам с гневен поглед.

— Невинаги правя онова, което ми кажат, както би трябвало вече да знаеш.

Той въздъхва.

— Просто се опитвам да те защитя, Лия.

— Какво се е случило? Какво става? — Гласът на Бриджид нарушава негласния сблъсък между мен и Димитри и аз се обръщам към нея.

Тя е още по нощница и с почуда гледа мястото на произшествието.

Мъча се да говоря със спокоен глас и казвам:

— Нещо или някой отново е бъркал в багажа ни.

Гарет крачи около лагера и накрая захвърля някакъв предмет в храсталака.

— Опасявам се, че е по-лошо. Този път са нападнали храната ни.

Бриджид се втурва напред.

— Храната ни ли? Нима искаш да кажеш, че храната ни е унищожена?

— Не точно унищожена — намесва се Димитри. — Мисля, че можем да спасим известна част.

— Но кой би сторил подобно нещо? И как? — Очите на Бриджид се разширяват от страх и внезапно аз се питам дали пък не се преструва.

— Добър въпрос. — Поглеждам я с присвити очи. — Кой, мислиш, би го направил? Тук сме само ние и според мен, ако Димитри и Гарет претърсят лагера, няма да открият чужди следи, както и последния път.

Тя пребледнява.

— Нали не намекваш, че е мое дело?

— Нищо не намеквам, само изтъквам фактите.

— Защо бих извършила подобно нещо? — пита тя.

За миг се колебая, но продължавам смело напред.

— Ти ще кажеш.

— Лия… — Гласът на Димитри звучи като предупреждение, ала преди да довърши, Бриджид прекосява лагера и спира точно пред мен.

— Отговорът е ясен, не бих го извършила. Разбира се, че не!

После продължава с умолителен тон:

— Бях заспала в палатката си, както и ти.

— Да, но при мен беше Димитри. А при теб кой беше? — Още докато задавам въпроса, знам, че постъпвам нечестно.

— Никой, разбира се, но… — Тя мести поглед от Гарет към Димитри. — Кажи й! Ти знаеш, че не бих направила подобно нещо!

Гарет я гледа известно време в очите, после се обръща към мен.

— Стопанке моя, счу ми се някакъв шум в гората. Стори ми се, че някой ходи. Изчезнах само за няколко секунди, а когато се върнах, Димитри беше при теб в палатката и всичко наоколо беше във вида, в който е сега.

Придърпвам одеялото плътно около себе си — не желая да опровергая собствената си теория. Не ми се ще да си призная, че страхът е проникнал във вените ми. Не желая да се предам в ръцете на все по-нарастващото усещане, че ме дебне нещо, което е извън моя контрол.

— Какво общо има това с Бриджид? — питам аз.

— Просто ми се струва, че никой от нас не би могъл да причини подобен хаос за толкова кратко време, без да привлече вниманието на Димитри — отвръща Гарет. — Стените на палатката не са достатъчно плътни, за да заглушат шума от стъпките на някой, който е решил да се промъкне в лагера.

Позволявам си да хвърля поглед към Бриджид и се засрамвам, когато в очите й забелязвам обида и гняв. И все пак не мога да се предам.

— Е, все нещо или някой го е направил.

Димитри отива и вдига един вързоп от земята.

— Така е. И докато открием кой или какво е било, няма да намерим покой.

На следващия ден пътуваме мълчаливо, без приятното общуване, с което сме свикнали.

Атмосферата е тягостна, когато излизаме от гората, и аз въздъхвам с облекчение, щом зървам полето пред нас. Още от ужасяващото пътешествие до Алтус, когато Хрътките ни преследваха и ми се наложи да не спя близо три дни, аз не съм в състояние да си почивам пълноценно, заобиколена от призрачната тишина на която и да е гора.

Ала и откритостта на полето си има цена и ние цял ден наблюдаваме нивите край нас, като внимаваме да не ни сполети някоя неприятност или да не се натъкнем на нашите преследвачи. Спомням си трескавото препускане в Шартр при надпреварата с Пазителя и знам, че нищо не може да ме спаси от тях и че аз няма да бъда в безопасност, докато Портата не се затвори.

С падането на нощта започваме да си търсим убежище и си правим лагер в малка горичка в края на полето. Двете с Бриджид приготвяме вечерята, а над нас е надвиснала тягостна тишина, докато Гарет и Димитри настаняват конете. Най-после тя оставя ножа, с който работи, и тежко въздъхва. Усещам, че ме гледа, ала аз не я поглеждам.

— Не съм го направила, Лия, кълна ти се.

В гласа й няма гняв и това ме кара дълбоко да се засрамя, без да знам защо.

Вземам стария хляб, за да го нарежа на филии. Очевидно той е пострадал при снощното нападение и докато говоря, внимателно чистя калта от него:

— Откъде си толкова сигурна? Знаеш, че Душите са доста лукави.

— Лия — докосва ръката ми тя и аз най-сетне вдигам очи и я поглеждам. — Не бях аз.

— Не твърдя, че си била ти или че, ако си била ти, си го направила умишлено. Душите… — тъй като не мога да издържа на погледа й, аз отново се заемам с хляба. — Те обърнаха Соня срещу мен. Соня, която ми беше повече от сестра и в някои отношения я чувствах дори по-близка и от Алис.

Тя пуска ръката ми.

— Аз не съм Соня. Не съм и Луиса, нито Хелене, нито пък Алис.

За първи път долавям неподправен гняв в гласа й. Той ме кара да замълча и да й заговоря по-кротко.

— Знам. И съжалявам, че миналото повлиява новото ни приятелство. Наистина съжалявам.

Тя си поема дълбоко въздух и се обръща с лице към мен.

— Не съм виновна, че се включвам в пророчеството, след като вече са се случили толкова много неща. Моля само за възможност да се докажа, каквато е получил всеки преди мен.

Очите й блестят, ясни и чисти, и в същия миг аз започвам да й вярвам.

Протягам ръце към нея и я прегръщам.

— Имаш право, Бриджид. Дължа ти поне това, както и едно извинение. Съжалявам, задето моето минало с пророчеството и Душите ме е направило тъй недоверчива дори към приятелството.

— Няма нищо — отвръща тя. — Просто ми кажи, че ми вярваш.

— Вярвам ти. Наистина.

Казвам го и наистина го мисля, като пренебрегвам думите, които влетяват неканени в съзнанието ми:

„Щом не си ти, кой е тогава? И какво иска?“

Хрътките са толкова близо, че долавям дъха им. От пътуването си до Алтус помня странния им мирис на влажна козина и остро ухаеща пот и знам, че са поне толкова близо, колкото бяха тогава, когато ни настигнаха до реката, и Димитри пристигна, за да ни пази, докато стигнем до Острова.

Но този път няма да има Димитри. Няма да има и Едмънд.

Сега аз яздя съвсем сама през замръзналата тундра на Пустошта и не нося нищо, освен пелерината на гърба си.

Дори торбата — а вътре е лъкът ми — липсва в този сън.

Пътуването през леда сякаш ще трае вечно, като кошмар, в който все бягаш ли, бягаш, а всъщност не се отлепяш от мястото си. Тропотът на конете, препускащи след Хрътките, се извисява в кресчендо, Душите са готови да ме заобиколят и да ме запокитят в Пустошта за вечни времена.

Почти съм готова да падна, да се предам на бавните изтезания на съдбата си, когато се появява силен вятър. Той шиба лицето ми, във въздуха лудо се завихрят лед и сняг и аз виждам само шията на коня си. Ужас изпълва душата ми, но има и още нещо.

Еуфория, която изригва вътре в мен със съмнителния дар на своята мощ. Пред очите ми се е разпростряла безбрежната Пустош, но се радвам, че поне е спокойна. Не се чува ръмженето на Хрътките, нито трополенето на конските копита. Наоколо цари тишина и за пръв път след смъртта на татко на душата ми е спокойно.

Ала това трае само миг. Само един миг, след който гласът си проправя път през замъгления ми от съня мозък.

Мъча се да го отпъдя от съзнанието си. Да не му обръщам внимание. Дълго работих, докато постигна това състояние на духа, и не ми се ще да изпусна редкия миг дори насън. Но и гласът не се предава. Той не ми позволява да изпитам лукса на незнанието и прави пробив в моя свят е думи, които срутват опората под краката ми.

— Лия! Какво си направила?