Огненият кръг

19.

— Хубава гривна — казва Бриджид, когато протягам ръка да взема чашата с вино. — Простичка, но ефектна.

Погледът ми пада върху медальона и дърпам ръката си да го скрия по-навътре в ръкава. До този миг внимавах много да не го излагам на показ — него и белега на другата си ръка.

— Благодаря — Опитвам се да отговоря с неангажиращ, дори отегчен тон на гласа. — Всъщност това е само една лента.

— Лента ли? — Тя протяга ръка към картофите и аз се питам дали си въобразявам, или гласът й наистина е напрегнат. — Колко интересен аксесоар!

— Ами да, скъпоценностите никога не са ме привличали. — Похапвам от чинията пред себе си някакво зеле, изпържено с месо, и се старая да сменя темата. — Ммм! Много е вкусно!

Бриджид ме поглежда строго.

— Благодаря. Това е ирландски специалитет. Радвам се, че ви харесва.

— Как премина денят ви при възвишенията? — пита господин О’Лиъри.

Отегчението в гласа му е доста пресилено. Сякаш се напряга да го постигне.

— Всъщност — казва Димитри, отпивайки от виното — чудехме се дали не бихте ни придружили утре? Изглежда, бяхте прав — Локру е обширен район. Ще имаме нужда от малко помощ, за да се ориентираме. Може да е само за един ден, ако пожелаете, разбира се. После сами ще се оправяме.

Господин О’Лиъри поглежда Димитри в очите.

— Значи не открихте онова, което търсите?

Погледът на Димитри пламва от подозрения.

— Ние не търсим нищо определено, но ще ни е нужен цялостен поглед върху района, за да го отразим в труда си, а ни е трудно да определим кое е важно и кое не, защото всичко наоколо ни изглежда еднакво. Мисля, че човек с вашите познания за грамадите лесно ще ни упъти.

Последното е явен опит за ласкателство от страна на Димитри. Учудвам се, когато господин О’Лиъри кима в знак на съгласие, макар че е напълно възможно да иска просто да държи дейността ни под око.

— Утре с удоволствие ще ви разведа през грамадите — заявява той. — Обектът е голям и трябва да се отдели цял ден, за да се разгледа добре. Ще тръгнем призори.

Небето, леко оранжево, преливащо в бледорозово, е надвиснало над нашата кавалкада. Господин О’Лиъри е начело, яхнал стария си скопен сив кон, и въпреки че желанието ни, моето и на Димитри, е да можехме да разполагаме с повече познания, за да проучим хълмовете, отчитам, че днес подготовката ни е по-добра от вчера. Господин О’Лиъри опакова три факли, обилна закуска, приготвена от Бриджид, и копие на картата, която той даде на Димитри и която включва няколко отбелязани с кръгчета местности. Поне ще разглеждаме на воля, ще се нахраним на воля и ще получим някаква представа накъде сме се запътили.

Започваме със същото голямо възвишение, с което започнахме и вчера. Димитри възразява, ала господин О’Лиъри вдига ръка и го кара да замълчи.

— Как влязохте в пещерата, отпред ли?

Възседнал коня си, той ни повежда към задната страна на хълма.

— Ами… да — объркано се мръщи Димитри. — Че по какъв друг начин да влезем?

Господин О’Лиъри спира коня си до възвишението и скача на земята.

— Да, това би бил най-логичният вход, ако нямаше още един — поглежда ни, а ние сме застинали на местата си. — Идвате ли?

Двамата с Димитри скачаме от седлата и аз спирам конете до коня на господин О’Лиъри. Когато вдигаме поглед, той вече е презполовил пътя към върха на покрития с трева хълм.

— Господин О’Лиъри? — Засенчвам с длан очите си срещу бляскавото слънце. — Какво правите?

Той въздъхва и гледа надолу към мен с огромна досада.

— За всички ни ще е по-добре да си спестите въпросите. Нали ме помолихте да бъда ваш водач? Тогава, моля — и той посочва към върха, сякаш ни кани официално да се качим, — последвайте ме.

Димитри стъпва в хлъзгавата кал, залюлява се и полита встрани. Но тутакси стъпва здраво на земята и ми подава ръка за помощ, ала аз вече съм почти на едно равнище с него. Той се усмихва и възхищението, което чета в очите му, ми носи скрита наслада.

Мъча се да не изоставам от мъжете. Склонът не е стръмен, но камъните, калта и неравностите в растителността по него ме карат да се чувствам несигурно и аз внимавам във всяка своя стъпка. Господин О’Лиъри пръв стига до върха и застава неподвижно, загледан в земята, сякаш запленен от онова, което вижда в краката си. Когато заставаме до него, ние разбираме причината.

Само след миг забелязвам дупката във възвишението. Без да откъсвам очи от нея, питам:

— Какво е това?

— Голяма дупка, очевидно. — Гласът на господин О’Лиъри е отегчен, сякаш е нещо обичайно да стоиш над древна пещера и да се взираш отгоре в огромната дупка.

— Разбира се. — Мъча се да скрия нетърпението в гласа си. — Но защо е тук? Откъде се е появила?

Той поклаща глава.

— Направо срамота. Единият от господата, които първи откриха обекта, отстрани връхната част на тази пещера. Търсели гробница, така каза.

— И намериха ли я? — интересува се Димитри.

Господин О’Лиъри поклаща глава.

— Не успяха. А камъните тъй и не бяха върнати на мястото им. Ако се спуснем в пещерата оттук, ще разгледате онази част от нея, която не можете да видите, ако влезете през предния вход.

Поглеждам отново към дупката.

— Но какво ще стане е обекта? Няма ли да нанесем щети, след като камъните са разбъркани?

— Няма по-внимателен човек от мен, щом става въпрос за каменните пирамиди. Ще стъпваме леко, ще огледаме и ще излезем, без да докосваме нищо. Аз ще държа факлите, а вие ще слезете и когато стигнете дъното, ще ви ги пусна.

Дъното на пещерата е скалисто и аз никак не съм сигурна, че ще мога да скоча, без да се нараня. Има и друг проблем — ще трябва да слезем в пещерата без факли, а господин О’Лиъри ще ни гледа отгоре. Обхваща ме параноя, въображението ми се развихря и рисува такива картини, че накрая се убеждавам: господин О’Лиъри възнамерява да ни изостави вътре в каменната грамада, може би дори ще върне отстранените камъни на мястото им и ще ни погребе в нея.

Мислите се блъскат в главата ми, ала вече знам, че няма да оглася страховете си.

— Ще сляза първа — заявявам, без да поглеждам към Димитри, и вече се навеждам над дупката, когато той се опитва да ме спре.

— Какво правиш? Поне ми разреши аз да се спусна преди теб. За да те хвана, когато скочиш.

— Всичко е наред — викам аз с поглед, впит в скалите, докато се провирам надолу. — На половината път съм!

— Внимавай! — Тревогата в гласа му е очевидна и докато слизам по последните две стъпала преди дъното, аз се усмихвам.

Не мога да не съм доволна, дори съм много доволна, защото в началото се страхувах. Гласът на баща ми звучи в ушите ми и аз го чувам толкова ясно, сякаш той е до мен: „Човек не бива да е роб на страха си, Лия. Запомни го.“

Димитри започва да се спуска и само след няколко секунди е вече долу — той слиза доста по-лесно от мен по пътя, който ми се бе сторил тъй опасен. Когато господин О’Лиъри ни хвърля факлите и ни дава да разберем, че иска да дойде при нас в пещерата, безпокойството ми относно намеренията му изчезва. Чакаме го да слезе. Не е много по-бавен от Димитри и аз се възхищавам на бързината и ловкостта му, когато скача на пода пред нас като млад мъж.

— Е, да вървим.

Подава ни по една факла и ние го следваме навътре в пещерата. Проучването, което правим с господин О’Лиъри, е пълна противоположност на вчерашната ни безцелна екскурзия. Докато вървим, той доближава стените с факлата и осветява множество рисунки, издълбани в камъка, а също разнообразни символи, като ни подсказва различни теории за тяхното значение. По пътя научаваме, че някои хора са гледали на знаците като на вид календар, а други са мислели, че те са свързани с изгрева на слънцето. В действителност няма нищо сигурно около тях и душата ми притихва и се стаява от почит към това свещено място.

По пътя слушам с интерес обясненията на господин О’Лиъри, но когато на връщане стигаме до дупката в тавана, отбелязваща мястото на нашето спускане в пещерата, не сме открили нищо, което да ни помогне в търсенето. Ние, разбира се, нямаме желание да намерим Камъка, докато с нас е господин О’Лиъри, но все пак съм разочарована, че дори днешното подробно изследване на миналото не ни доведе до нищо ново, свързано с пророчеството и Камъка.

През останалата част от деня също не се случва нищо. Въпреки че господин О’Лиъри ни развежда из друга голяма пещера и три по-малки, не откриваме знаци относно местонахождението на Камъка. Спиралите се виждат навсякъде, ала нищо не бележи присъствието на свещен камък.

Мълчаливо обхождаме последната малка пещера за деня. Чудя се какво ще правя после, тъй като вече сме решили да се връщаме в къщата, а аз нямам представа как ще продължим на другия ден. Очевидно обикалянето ни из пещерите е напълно безполезно.

Преди да прибере картата, Димитри й хвърля още един поглед. Внезапно спира и съсредоточено се взира напред в полето.

— Какво е това?

Проследявам погледа му. Жълтото петно е същото като онова, което видях вчера, но сега забелязвам, че това е жена, чиято жълта пелерина се е издула на вятъра близо до едно от по-големите възвишения.

— Боже! — мърмори господин О’Лиъри, който се е запътил към коня си. — Непрекъснато й повтарям да стои далеч от пещерите.

— Какво правите? — Втурвам се към господин О’Лиъри и поставям ръка на рамото му, за да спра ръката, измъкнала пушката от дисагите на коня.

Той свъсва вежди, сякаш не разбира защо съм се разтревожила, задето вдига пушка срещу жената.

— Това е лудата Мейв Маклъфлин. Скита се наоколо денем и нощем и не престава дори когато й казах, че е частна собственост.

— Не мисля, че в случая имаме нужда от пушка — казва Димитри и поглежда към възрастния мъж. — Оставете я, настоявам.

Господин О’Лиъри се чумери, когато вижда, че Димитри говори съвършено сериозно.

Отново поглеждам към фигурата и с облекчение виждам, че жената, на име Мейв, е изчезнала. Поне бяхме забавили господин О’Лиъри достатъчно, за да я предпазим от него.

Той проследява погледа ми, забелязва, че я няма, и се връща при коня си, мушва ядосано пушката в дисагите, като през цялото време недоволно мърмори.

— Нямах намерение да стрелям по нея. Исках само да я сплаша. Това ми е работата най-подир.

Качваме се по конете и се отправяме към къщата, като благодарим на господин О’Лиъри за помощта. Водим конете към малкия обор отзад и Димитри задава въпрос, който не е адресиран до мен, а до господин О’Лиъри:

— Наблизо има ли град с библиотека?

Поглеждам го с изненада и се чудя за какво ли се е сетил.

Господин О’Лиъри отвежда коня си в един от боксовете, без да удостои Димитри с поглед.

— Олдкасъл притежава малка сбирка от книги, повечето от които върху историята на района. Не е достатъчно голяма, че да я наречем библиотека, но според мен е единствената, която бихте могли да намерите за толкова кратко време. — Тръгва да излиза от бокса, като наблюдава Димитри с едва прикрито любопитство. — Но пък разполагаме с прилична колекция от материали за каменните пирамиди, и то тук, ако това ви интересува.

Димитри води Блекджак в бокса, в който го оставя всяка вечер, откакто сме в Локру.

— Интересувам се от местната история. Ако бъдете любезен да ни упътите, двамата с Лия бихме могли да тръгнем за Олдкасъл още утре. Освен това — той среща погледа ми и се усмихва — мисля, че Лия ще иска да отиде на пазар.

Преглъщам възраженията си, защото знам, че той просто се опитва да намери разумно извинение, за да можем утре да тръгнем за града, без да събуждаме подозренията на господин О’Лиъри. Но дори да е така, репликата му ме вбесява.

Насилвам се и се усмихвам.

— Точно така. Бих искала да си купя някои неща, преди да си тръгнем оттук.

Господин О’Лиъри бавно кима.

— И кога ще стане това? Искам да кажа, кога ще си тръгнете?

Димитри ме хваща за ръката, стиска я, сякаш иска да ми предаде тайно съобщение.

— Мисля, че няма да останем още дълго.