Огненият кръг

29.

Изненадвам се, когато Димитри слиза от коня и подава поводите на един от конярите в Милторп Менър.

— Настани го до другите — нарежда той.

Предавам Сарджънт на същото момче и с почуда се обръщам към Димитри:

— Ти… не трябва ли да се върнеш в Дружеството?

Димитри клати глава.

— Казах ти, че ще остана с теб, докато всичко свърши, и точно това ще направя.

Нужно ми е малко време, за да го разбера.

— Смяташ да останеш тук! В Милторп Менър?

— Смятам да остана до теб, докато спиш, както ти обещах.

— В моята спалня! — Не мога да скрия недоверието в гласа си аз.

Той вдига вежди и дори в тази негова гримаса ми се струва, че долавям частица от порочния му чар.

— Освен ако не си решила да спиш някъде другаде, да, мисля, че трябва да седя тъкмо в твоята спалня.

Бриджид не се намесва в разговора ни, обаче стиска устни, за да не се засмее.

— Но леля Върджиния никога няма да го допусне! Хората ще… Добре де, ще започнат да злословят!

Твърде късно е да се тормозя за липсата на приличие в отношенията между нас, но да сме заедно в Алтус или в горите на Англия е съвсем различно от това, да разрешиш на мъж да прекара нощта в личните ти покои в сърцето на града.

— Мисля, че имаме по-важни проблеми от лондонските клюки, нали така? — Той не дочаква отговора ми.

Просто взема ръката ми в своята и вдига поглед към Гарет, който е все още на коня си.

— Помниш ли адреса?

Гарет кима.

— Ще се настаня и ще дойда утре.

— В Лондон ли ще отседнеш?

Очевидно двамата са си направили плановете без моето знание, ала не мога да се разсърдя, защото в компанията на Гарет се чувствам в пълна безопасност.

Той кима.

— Да, Стопанке моя. Не бих могъл да те придружа чак дотук, а после да се обърна и да си тръгна. Димитри ме уведоми за твоя… ъъъ… проблем след…

Обръщам се към Димитри, а страните ми пламтят от гняв.

— Казал си му? За нашето пътуване, за… всичко?

В погледа на Димитри няма извинение. Той излъчва само решимост.

— Няма смисъл да го крием от него след случилото се. Освен това имаме нужда от всеки доверен съюзник, с когото разполагаме, а трябва да признаем, че Гарет е един от малкото доверени хора на наша страна.

Гарет високо ме цени. Питам се доколко чутото от Димитри за пророчеството и мрачната ми роля в него ще разколебаят чувствата му към мен. Обръщам се да го погледна, но в благите му сини очи има само състрадание и обич.

— Разбира се — казвам и се мъча да се усмихна, — аз се радвам, че оставаш с нас, Гарет, макар че сега трябва и за теб да се тревожа. Не бих искала да те наранят, нито да те използват.

— Няма нужда да се тревожиш за мен, Стопанке моя. По-скоро се моли за онези, които биха дръзнали да те заплашват.

Той се усмихва, ала в усмивката му няма радост. За миг изпитвам страх за всеки, който би се изправил срещу тази усмивка. Гарет продължава:

— Ще остана и ще тръгна с вас за Ейвбъри за по-голяма сигурност. Убеден съм, че лейди Абигейл, нека почива в мир, би го одобрила.

— Убедена съм, че си прав — изричам тихо аз.

Той кима и обръща коня си.

— В такъв случай ще се видим утре сутринта — ухилва ни се накриво Гарет. — Приятни сънища.

Не Соня и Луиса, застанали тихо и мирно до Хелене, привличат моето внимание, а леля Върджиния. Дори в мъждивата светлина на огъня и слабите лампи, разхвърляни из целия салон, забелязвам, че не изглежда добре.

— Лия! Ти се прибра! — става да ни посрещне тя, а Хелене й помага.

Бързам към нея, но не мога да не забележа леко прегърбената й стойка, бръчките й, които сега ми се струват по-дълбоки, макар че съм отсъствала само месец.

— Лельо Върджиния! Толкова се радвам да бъда отново тук! — Нежно я прегръщам. — Исках да ти изпратя вест, че тръгваме, но нямаше на кого да се доверим за подобно съобщение.

— Няма нищо, миличка. Притеснявах се, но сърцето ми подсказваше, че скоро ще те видя.

Отдръпвам се назад и се взирам в лицето й.

— Всичко наред ли беше, докато ни нямаше?

Тя кима, ала аз долавям колебание в погледа й и се досещам, че има какво да ми разкаже на четири очи.

— Всичко беше наред. Соня и Луиса опознаха Хелене по-добре и всички те ми правеха компания.

Погледът й се стрелва покрай мен към Бриджид, която е застанала до вратата.

— Кое е това момиче?

Връщам се, хващам Бриджид за ръката и я дърпам да влезе.

— Това е Бриджид О’Лиъри. — Поглеждам последователно към Соня, Луиса и Хелене. — Тя е последният ключ.

Настъпва дълбока тишина, в която почти чувам как въздухът затрептява от тяхното изумление. Първа проговаря Луиса.

— Последният ключ ли? Но… — Тя поклаща глава, гледа ту Бриджид, ту пак мен. — Мислех, че отиваш в Ирландия, за да търсиш Камъка.

Кимам.

— Така беше. И го открих. Но се оказа, че преди смъртта си татко е уредил нещата. Скрил е Камъка близо до последния ключ, за да мога да ги намеря едновременно. Има и друго.

Очите на Соня блестят от неизречените въпроси.

— Какво е то?

— Обредът също беше там, написан върху стената на една пещера, където очаквахме да открием Камъка.

— Какво означава това „очаквахме“? — С изненада чувам гласа на Хелене, бях забравила неповторимо ниската му тоналност. — Не успяхте ли да намерите местоположението му?

Аз кимам и започвам да разбирам колко е трудно да схванеш случилото се, ако самият ти не си бил в Локру.

— Накрая успяхме. Разбирате ли, Бриджид го държеше у себе си, за да го пази.

Забелязвам, че останалите момичета гледат Бриджид с подозрение и това не е игра на въображението ми, ето защо свеждам очи към китката й, покрита от ръкава на ризата.

— Би ли… — Отправям взор към нея, като се надявам да не забравя, че съм й приятелка. — Имаш ли нещо против да им го покажеш?

Тя кима и навива маншета си нагоре.

Соня и Луиса леко се навеждат напред, за да виждат по-добре, като в същото време се стараят да не проявяват неучтивост. Когато белегът се разкрива целият, аз повдигам леко ръката й и им го посочвам.

— Виждате ли? Също като вашите е. Татко я е открил преди много години и е поставил бащата на Бриджид за пазач на каменните грамади. Казал на Бриджид, че ние ще дойдем за Камъка, и тя го скрила в очакване на появата ни.

Известно време всички мълчат. Малко по-късно тишината се нарушава от тихото мърморене на леля Върджиния.

— Значи това е то. Ключовете. Камъкът. Обредът. — Взира се в очите ми. — Всичко си е на мястото.

Поклащам глава, но не желая да им казвам онова, което научих малко след като се завърнах от Шартр.

— Не всичко.

— Какво още има? — свива рамене Луиса.

Поглеждам ги една по една, като се мъча да намеря думите и се стремя да не проявявам ината си, а веднага да им обясня всичко. Няма по-безобиден начин да им го съобщя.

— Алис — изричам простичко, най-после готова да ликвидирам и последната тайна помежду ни. — Според липсващата страница Бранителката и Портата трябва да работят заедно, за да попречат на Самаил да влезе заедно с Обреда на Падналите.

Правя пауза.

— Което означава, че ще ни е нужна Алис.

В първия миг ми се струва, че не са ме чули. Никой не казва и дума. Никой не помръдва. Накрая пак Луиса нарушава мълчанието.

— Алис ли? — Смехът й е остър и недружелюбен. — Е, със същия успех можеш да очакваш помощ и от Кралицата майка. Всъщност бих казала, че с нея дори ще имаш по-голям шанс!

Нейната реакция ме плаши. Но не мога да спра точно сега. Ако ще започваме отначало, трябва да им разкажа всичко. Ако искаме да се надяваме, че ще подновим приятелството си, трябва да съм искрена с тях.

— Опасявам се, че и това не е всичко.

Соня пристъпва напред.

— Какво искаш да кажеш?

Поемам си дълбоко дъх.

— Алис трябва да ни помогне, и то до първи май. Тогава е навечерието на Белтан.

Хелене премества погледа си върху огъня в камината.

— Но това е… — Отново обръща глава и ме поглежда в очите.

Аз кимам.

— Само след четири седмици.

Пожелавам лека нощ на Соня, Луиса и Хелене, поверявам Бриджид на техните грижи и оставам в салона с леля Върджиния и Димитри. Имаме да обсъждаме много въпроси и дори да се надявам да възобновя приятелството си със Соня и Луиса, трябва лично да се погрижа за някои неща.

Разказваме на леля Върджиния за Бриджид и баща й, за задната стена в пещерата, върху която са издялани словата на Обреда, за пътуването ни до Лондон и за всички предизвикателства по пътя. Очаквам да остане изумена или поне объркана, когато чуе как Душите използват силата ми, ала тя само кима с разбиране.

— И на мен причиняват страдания. Всъщност мисля, че ние всички сме засегнати от тях, макар че момичетата са млади и ефектът върху тях не е толкова очевиден.

— Какво искаш да кажеш, лельо Върджиния? — питам аз и се старая да си представя всичко, което може да им се е случило в мое отсъствие. — Какво е станало?

Тя маха с ръка и отпъжда тревогата, която се чете в гласа ми.

— Преследват ни в съня ни, изкушават ни да пътуваме в Равнината.

Клатя глава.

— Всичките ли?

— Да, всяка в различна степен. — Тя се двоуми, сякаш се опитва да реши дали да продължи. — Соня понася най-голямата тежест, но вярвам, че владее положението.

Не казвам на леля ми, че ако се съди по външния й вид, тъкмо тя понася най-голямата тежест — леля Върджиния изглежда с десет години по-стара, отколкото преди месец.

Знам, че няма да признае колко тежка е борбата, която води, колко й е трудно, затова насочвам мислите си към Соня.

— Откъде си сигурна, лельо Върджиния? Откъде си сигурна, че Соня владее положението?

Още щом думите се отронват от устата ми, аз се чувствам виновна заради проявеното недоверие, ала не мога да не задам въпроса, защото иначе става още по-опасно за нас.

Въздишката й не е плод на раздразнение, а на тъга.

— Тя се бори с тях с всичките сили, които са й останали. Тя те обича. Дори сега ти си за нея най-скъпата й приятелка. Иска само да ти помогне. Да изкупи предишното си предателство. Мисля, че по-скоро би умряла, отколкото отново да премине на страната на Душите.

— Добре — кимам аз.

Просто едва се сдържам тутакси да изтичам при Соня. Да й се извиня и да я помоля да ми прости. Да разбера какво трябва да сторя, за да й помогна. Но това ще почака, защото има още нещо, което трябва да обсъдим тази нощ.

— Открихме начин — захващам аз, като бързо хвърлям поглед към Димитри, преди отново да се обърна към леля си. — Начин да държим Душите на разстояние, за да мога да си почина.

Тя повдига вежди в очакване да продължа.

— Това е… Така де… — Усещам, че се изчервявам, и мислено се укорявам, задето се държа като глупава ученичка, след като става въпрос за съдбата на света. — Димитри остана при мен. През нощта. Прави го, за да е сигурен, че докато спя, няма да върша неща под въздействието на Душите.

— Бих искал да продължа да го правя и в Милторп Менър, докато изпитанието свърши, заради нея и заради всички в къщата — добавя Димитри. — Знам, че не е прието, но ви давам думата си, че през цялата нощ ще седя на стола до леглото на Лия. Нищо повече.

Отначало леля Върджиния не казва нищо. Взира се в нас, сякаш й говорим на съвършено непознат език. Накрая леко поклаща глава и ни гледа така, сякаш не сме с всичкия си.

— Ще останете тук ли? В стаята на Лия? — Тя изпъва снага. — Добре ми е известно, че пророчеството създаде някои неприемливи ситуации, но не е възможно да разреша такова нещо, господин Марков. Излагате на риск доброто име на Лия и колкото и да съм убедена, че ще спазите обещанието си, това би било твърде неудачно. Има опасност репутацията й никога да не се изчисти!

Известно време аз стоя изправена, после падам на колене пред нея и вземам ръцете й в своите.

— Лельо Върджиния, нали знаеш, че те обичам като собствена майка?

Тя се позамисля, преди да кимне, и дори ми се струва, че в очите й проблясват сълзи.

Старая се да говоря с по-мек тон.

— Тогава сигурно ти е известно, че го казвам с най-голямо уважение, но аз… — Въздъхвам с почуда, защото не съм очаквала, че ще е толкова трудно да й се възпротивя. — Да, аз не моля за разрешението ти. Милторп Менър винаги ще бъде твой дом. Винаги. Но аз съм господарката тук и се опасявам, че в този момент трябва да настоявам. Димитри се погрижи за моята безопасност, и то нееднократно… Не съм в състояние да продължа борбата, без да си почивам, а не мога да си почивам, без да има някой, който да бди над мен. Ти сама каза, всички сме под натиск. При тези обстоятелства мисля, че ще е разумно да помолим Димитри да живее в нашата къща за доброто на всички нас.

По лицето на леля Върджиния разбирам, че е наранена, и остра болка пронизва сърцето ми. Но аз вече не съм дете. Участвах в множество битки. Загубих много. Имам право да говоря от свое собствено име.

Друг начин няма.

Тя става и въздъхва.

— Много добре. Както казваш, ти си господарката на Милторп Менър. — В гласа й няма обида, а умора и тъга. — Ти решаваш.

Тя излиза от стаята, без да каже и дума повече, и аз се питам защо не съм доволна от възможността най-после да мога сама да избера по кой път да тръгна. Да вземам решенията си без намесата на друг.

Да, онова, което изпитвам, не е задоволство, а страх. Страх, че не разполагам с достатъчно способности, за да вземам самостоятелни решения, които да са ясни за всички.

И опасение, че моите решения биха могли да доведат до унищожението на всички нас.