Огненият кръг

27.

— Не разбирам.

Седя до Димитри край гаснещия огън, а съзнанието ми е още замъглено от съня.

Гарет и Бриджид се мъчат да поправят палатките, но аз все още не знам всички факти, за да се чувствам зле поради случилото се.

Димитри ме хваща за ръката.

— Ти стоеше пред палатката с отворени очи и вятърът… Той млъква, а очите му са изпълнени с образи, които аз не мога да видя.

— Вятърът? — тихо го подканям аз.

Той клати глава и си спомня.

— Той… се завихри около теб, събори и накъса палатките, разруши всичко по пътя си.

— Но аз спях — усетих настойчивост в гласа си.

— Да. Обаче това май бе нещо повече от сън.

Започвам да разбирам накъде бие, ставам и се обръщам с лице към огъня.

— Не беше така. Аз спях. Дори сънувах.

Чувам гласа му зад себе си — нежен, но твърд.

— Мисля, че не е така, Лия.

— Ако е тъй, както казваш… Ако съм била извън палатката… Как съм се озовала тук? — питам аз. — Ти беше на пост. Каза, че няма да помръднеш от мястото си.

Отговорът му е прост.

— И не помръднах. Ти мина покрай мен. Отначало се изненадах, но след миг те повиках, защото си помислих, че може би излизаш по лична нужда. Ала ти не отговори. Продължи да вървиш и когато стигна до средата на лагера, вдигна ръце и вятърът задуха.

За миг ми се стори, че виждам всичко като остатъчен спомен, като полузабравен сън. И избледнява.

После мисълта ми се връща към предишните случки, мъча се да си ги спомня в тяхната последователност и съзнанието ми се залавя за късче надежда. Уверена, че не съм виновна, аз тутакси изпитвам облекчение.

— Но при предишните случаи двамата с Гарет стояхте на пост, а не сте ме виждали да излизам от палатката. А в нощта, когато изхвърлиха храната ни, ти всъщност беше при мен, в моята палатка, събуждаше ме от кошмарен сън и Гарет извика.

Димитри навежда глава, раменете му увисват пораженчески, нещо твърде необичайно за него.

— Ти сънуваше, Лия. Мисля, че трябва да се съсредоточим върху това. Призна ми, че кошмарите ти стават все по-лоши, че понякога дори не си сигурна, че сънуваш.

Преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми.

— Да, обаче независимо дали съм сънувала, или не, не съм била по средата на лагера и не съм изхвърляла храната ни, поне не до снощи.

Той въздъхва.

— Но ако си била в Равнината, не е ли възможно Душите да са те използвали? Да са насочили изтощението и горчивината ти по спиралата на буйството?

Все още не съм готова да се изправя лице в лице с реалността, за да отговоря на въпроса му.

— Ти каза… — Гласът ми заглъхва, а тялото ми се разтърсва от отблъскващите факти. — Ти каза, че Душите не могат да ме накарат да изляза в Равнината насила, против волята ми.

Искам паузата, която следва, да продължи вечно, защото знам, че думите на Димитри няма да ми харесат.

— Не могат.

Обръщам се към него и предизвикателно вирвам брадичка.

— Е, трябва да са го направили. Аз не желая да пътувам в Равнината. — Изсмивам се на подобна мисъл, ала смехът ми е крехък и неискрен. — Както добре знаеш, избягвам подобни пътешествия, каквото и да ми струва това.

Той не се изправя, а поглежда нагоре към мен от дънера, на който седи.

— Знам, че искаш да ги избягваш, Лия. Но и преди ти казвах, че Душите са по-силни, отколкото можеш да си представиш. Че ще намерят начин да те използват без твоето съгласие.

Поглеждам покрай него към палатките по средата на лагера ни — полегнали на една страна и парцаливи.

— Нямам способността да привиквам в себе си подобна сила.

— Напротив — отвръща той, — имаш. Ти си Заклинателка също като Алис и макар да не си привела в готовност забранената сила, която по право е твоя, сигурно знаеш, че тя е там и те чака. Чака само едно побутване от страховития си господар. При наличие на подходяща мотивация, лесно би могла да го направиш — водата, храната, палатките.

— Значи твърдиш, че съм била аз. — Отново се обръщам на другата страна. — През всичкото време.

Не го чувам да става, ала в следващия миг усещам топлината на ръцете му около раменете си, когато той застава зад мен.

— Не ти. Не съвсем. Не си била ти в същата степен, в която не беше и Соня по пътя към Алтус.

Вместо да успокои нарастващата тревога в душата ми, споменаването на Соня ме разгневява.

— Със Соня ли ме сравняваш? Сравняваш това… тази злоупотреба със силата ми с нейното предателство?

Той объркано измънква.

— Защо правиш всичко толкова трудно? Каквото и да стане, то няма да се промени поради факта, че го отричаш, Лия. Трябва да признаеш случващото се, ако имаш и най-малката надежда, че ще се пребориш с него.

Той вдига ръцете си във въздуха и се отдалечава, после отново се връща назад.

— Искаш от мен да застана тук и да заявя, че не ти си съсипала лагера ни. Че не твоята заклинателска сила е разхвърляла вързопите и бохчите ни из целия лагер, опитала се е да унищожи храната ни, нашите палатки. Е, нямам намерение да те лъжа. А ако искаш, дай воля на гнева и възмущението си, но едва ли ще е от полза. Няма да можеш да ме прогониш. Аз все още съм тук, Лия. И винаги ще бъда, както вече обещах.

Той се отдалечава и в същия миг решимостта ми рухва. Пускам одеялото на земята и се втурвам след него, дърпам го за ръкава, докато накрая той спира и се обръща с лице към мен.

Има толкова неща, които искам да му кажа, ала те не могат да се изразят с думи, а след всичко, което се случи, аз се чувствам твърде слаба, за да ги извикам силно на глас. Вместо това казвам единственото, което трябва, за да потвърдя всичко, казано от Димитри досега, защото е разумно.

— Заяви ми, че ще имам нужда от „подходяща мотивация“, за да бъда използвана от Душите. — Вдигам длани към небето. — Каква мотивация бих могла да имам?

Той свива рамене и простичко отговаря:

— Изтощена си. Примирила си се. Тук няма тайни, Лия. Виждаме го в очите ти и никой не те укорява. Всеки би се уморил да се бори, ако през главата му е минало толкова много. Ако е загубил и преживял онова, което си загубила и преживяла ти.

Взирам се в очите му с желанието да го накарам да повярва на думите ми.

— Но нима съм престанала да се боря? Не съм! Нима не ме виждаш как ден подир ден яздя към Лондон и към твърде вероятния край на своя живот?

Чувам отчаянието в гласа си.

Той ме придърпва към себе си.

— Никой не се съмнява, че се бориш с всички сили докато спиш, през часовете, когато можеш да не мислиш за нищо, не е ли възможно една малка част от теб да излезе на свобода? Да сложи край на борбата независимо от всичко?

Думите му са израз на една истина, която аз не смей да разкрия.

— Не знам. — Гласът ми трепери и аз се мъча да се успокоя, после се отдръпвам и го поглеждам в очите. Но какво повече бих могла да направя, за да се защитя, другите от действията на Душите? Не мога да съм будна във всеки миг от денонощието. Няма да издържа дълго. Остават ни поне още четири дни, докато стигнем до Лондон, и то при положение, че яздим много бързо и без прекъсване. Веднага щом пристигнем, ще трябва да сложим всичко в ред за пътуването си до Ейвбъри. Какво да правя през всичкото това време?

Той ме хваща за ръката.

— Ще се оставиш в моите ръце.

Възразявам, ала той не ме оставя да довърша.

— Идва време, когато всеки трябва да се довери на някого, Лия. Дори ти. — Той продължава и аз с изумление усещам как сълзите напират в очите ми. — Довери ми се. Аз ще пазя съня ти и ще те будя, щом нещо не е наред.

Въздъхва.

— Никак не е безопасно. Не мога да те закрилям в Равнината, щом не съм там. Но мога да чакам и да следя за всичко в този свят и да те събудя, щом това се налага.

Не му казвам, че планът му няма да помогне. Преглъщам страха си пред вероятността да му се доверя. Да се доверя на когото и да е. Преглъщам и отново търся закрила в обятията му.

Защото той има право. Разполагаме единствено с това.

На следващия, по-следващия и третия ден прекосяваме гори и поля в Англия. Толкова много са полята, дърветата и фермите, че преставам да ги броя. Виждам ги като през мъгла, защото физическите ми сили са източени от безсънните ми, изпълнени със съновидения нощи.

Извиненията ми към Бриджид биват посрещнати с топла прегръдка. Нейното благородство вътрешно ме засрамва, тъй като аз не простих толкова бързо на Соня, и внезапно ме обзема желание да изживея отново онзи миг в Алтус, когато Луиса, Соня и аз стояхме на скалата и съзерцавахме морето. Бих искала времето да се върне обратно и отново да се изправим на онази скала. Ако това станеше, ще ми се да мисля, че бих прегърнала Соня така, както Бриджид прегърна мен сега.

Всяка нощ Гарет пази лагера, а Димитри ме наглежда, докато спя. Чувствам се зле, че заради мен са променили реда в лагера, ала Гарет продължава да се усмихва все тъй ведро като преди, въпреки че може да подремва само сегиз-тогиз, по време на почивките ни през деня. Двамата е Димитри се отнасят към мен с малко повече нежност от преди. Търся в очите им следи от гнева и негодуванието, които, мисля си, би трябвало да изпитват. Та нали тъкмо заради мен спим в палатки, чийто брезент пропуска дъжда? Тъкмо заради мен се налага да чистим хляба си от калта.

Въпреки това обаче очите им излъчват само обич и тревога за мен. Тяхното великодушие ме кара да усещам слабостите си още по-силно и през по-голямата част от и без това оскъдното си съзнателно време мразя себе си и размишлявам върху многобройните си недостатъци.

С отминаването на дните всичко ми става безразлично. За пръв път, откакто открих белега върху китката си, с часове, а понякога и с дни не намирам сили в себе си да се притеснявам за пророчеството и моето място в него. Тогава ми се струва, че ще се радвам да видя неговия завършек със Самаил, управляващ нашия свят в мрак, точно толкова, колкото и да видя Самаил, прогонен завинаги от него.

Сякаш вече не ме интересува толкова много по какъв начин ще свърши всичко. Само да свърши.

Искам да вярвам, че успявам да скрия нарастващото си чувство на безгрижие зад обичайни разговори и пресилени усмивки, ала и в това не съм сигурна. Вече не се доверявам на възприятията си за каквото и да е. Но дори това не ме занимава. Примирявам се със съдбата си, каквато и да е тя.

На осмата нощ от пътуването ни вече съм свикнали да оставам будна дълго след като Бриджит си ляга и Гарет е поел поста в другия край на лагера. Няма да мога да отлагам заспиването си до безкрай. Ала всеки час, прекаран на топло около лагерния огън с одеяло на раменете, е час по-малко с Душите, които ме преследват в съня ми. Взирам се в пламъците, а съзнанието ми е сковано от ужас.

— Ето, вземи си от това. — Виждам с периферното си зрение как Димитри се приближава и ми подава димяща чаша чай.

Той сяда на земята до мен.

— Ще ти помогне да заспиш.

Вземам чашата, но не отпивам от нея.

— Не искам да спя.

Димитри въздъхва. Въздишката му е дълбока и уморена и за миг съжалявам, че му създавам тревоги.

— Трябва, Лия. Имаш още много работа и трябва да си силна за това, което предстои.

Хвърлям му остър поглед.

— Аз съм силна.

Той се пресяга и взема ръката ми в своята. Започва да говори, а гласът му е пропит с нежност и тъга.

— Просто се стремя да се грижа за теб в миговете, когато на теб ти е трудно да се грижиш за себе си.

Мъката засяда в гърлото ми и аз стискам ръката му.

— Извинявай. Просто…

Въпреки че се взирам в огъня, усещам погледа му върху себе си.

— Какво има?

Обръщам се към него с желанието да потъна в дълбините на тъмните му очи.

— Страхувам се да заспя. Сънищата ми… ами, те ме плашат, Димитри.

— Разкажи ми. Разкажи ми за сънищата си, за да се поразтовариш от бремето си.

Аз се двоумя и се чудя докъде да споделя, внезапно решавам да му разкажа всичко докрай.

— Те ме преследват — прошепвам толкова тихо, че сама се чудя дали съм изрекла думите на глас.

— Кой те преследва?

Вторачвам се в чашата си, сякаш плътната течност в нея ще ми помогне да му разкажа за демоните, които ме гонят в сънищата ми.

— Душите. Хрътките. Самаил. Всички.

Димитри сключва пръсти около моите и взема чашата от ръката ми. Поставя я на земята до краката ми и ме придърпва в обятията си, като намества главата ми под брадичката си.

— Това сънища ли са? Да не би Душите да те подтикват да пътуваш в Равнината, докато спиш?

Заравям глава в гърдите му и миризмата му ми навява спокойствие. Тя е смесица от аромат на дърво, мирис на дим и мразовит пролетен въздух.

— Не мисля, че пътувам. Но все пак сънищата ми сякаш не са обикновени съновидения.

— Какво искаш да кажеш? — гласът му се изтръгва дълбоко от гърдите, той изръмжава току до ухото ми.

— Трудно е за обяснение. Не усещам да съм в Равнината и все пак, колчем сънувам Душите, те са все по-близо до мен. А аз по някакъв начин съм сигурна, че с всеки изминал ден те все повече ще се приближават и че ако някога им се разреши да ме хванат, в съня ми или извън него, аз никога не ще се събудя. Ще остана в Пустошта за вечни времена.

В първия миг не казва и дума и аз се питам дали най-после не съм загубила разсъдъка си. Дали не обмисля как да реагира на моята лудост. Но после той си поема дълбоко дъх и заговаря с кротък глас:

— Те не могат да те отведат в Пустошта, докато не заловят душата ти в Равнината, а ти не мислиш, че пътуваш, нали така?

— Да.

— Тогава… какво? Щом не мислиш, че пътуваш, защо се опасяваш, че ще те заловят и ще те прогонят в Пустошта?

Боя се от страховития му глас. Ето защо се колебая да го попитам — ами ако той вече не ми вярва? Ами ако се съмнява в решимостта ми да затворя Портата? Мисля си за Джеймс, за нежеланието ми да споделя всичко с него и последиците от това. Нямам желание да обрека Димитри на същата съдба? Да забия клин помежду ни, защо то не може да проявя докрай в своето собствено „аз“ в негово присъствие?

Отдръпвам се и го поглеждам.

— Понякога ми се струва, че са вътре в съзнанието ми. Сякаш нищо не е такова, каквото изглежда отвън, сякаш те ме манипулират, за да работя за тяхната кауза. Сякаш всичко, което приемам за истина, е само плод на въображението ми и аз никога не мога да съм напълно сигурна в реалността, която ме заобикаля. Това ме кара да се замисля за баща си и пропадането му в Равнината. Сега разбирам защо е бил уязвим към Душите, приемащи образа на моята майка.

Насилвам се да продължа. Ако искам да съм вярна на Димитри и на нашата любов, трябва да му призная всичко докрай.

— Всъщност може и да не пътувам, докато спя, ала едно е вярно: не съм сигурна в нищо, нямам достатъчно доверие в себе си.

Той ме придърпва по-близо до себе си и ме стиска здраво в обятията си. В този миг аз чувствам, че нищо не може да ни раздели — нито в този, нито в някой друг свят.

— Няма значение. — Той ме целува по косата. — Аз имам доверие в теб, Лия.

И по горещата му прегръдка аз разбирам, че думите, които изрича, са самата истина.