Огненият кръг

20.

— Заради картата е, нещо ме съмнява — заявява Димитри, когато на другия ден се отправяме към Олдкасъл.

— Коя по-точно?

Всъщност умирам от любопитство след втората странна вечер, която прекарахме с Бриджид и господин О’Лиъри.

— И двете — отвръща той и свива с коня си надясно, по тесен път, който води към скупчените постройки в далечината. — По-точно сравнението им една с друга.

Прехапвам устни и се мъча да разгадая смисъла на думите му.

— Не са ли еднакви?

Той поклаща глава.

— Почти, но имат една малка разлика.

— Каква?

— На картата, която донесохме от Лондон, е отбелязано едно допълнително възвишение. Голямо е, а липсва в картата на господин О’Лиъри.

Не бързаме да пристигнем в Олдкасъл, бавно влизаме с конете си в града. Тихият тропот на копитата по пътя би ми подействал успокояващо, ако семената на съмнението не бяха вече посадени в душата ми.

Обръщам се към Димитри:

— Да не е онова, което проучвахме без господин О’Лиъри?

Димитри тръсва глава.

— Използвах картата му през първия ден с мисълта да не би да е по-нова, понеже той заяви, че нанася всяка новооткрита подробност върху нея. Сравних ги едва след първия ден, в който излязохме заедно.

— Но защо не ми каза нищо? — Дразня се, задето е запазил откритието си в тайна от мен.

— Помислих си, че е най-обикновена грешка, но вчера, когато видяхме онази жена до пирамидата…

— Мейв.

Той кима.

— Мейв. Е, тя беше до хълма, който не е отбелязан върху картата на господин О’Лиъри. Реакцията му бе необикновено силна за такава проста случайност, не мислиш ли?

Картината се изяснява още повече и аз се надявам, че сме направили пробив.

— Какво общо има това с олдкасълската библиотека?

Някакъв възрастен господин на кон се насочва към нас, а до него язди младо момче. Димитри им кима за поздрав и ги проследява с очи. Изчаква да ни подминат и продължава:

— Може би нищо. Но се надявам, че в архивите има някаква информация за грамадата, която не е показана на картата на господин О’Лиъри. Все си мисля, че той крие нещо, и съм решен на всяка цена да разбера какво е то.

Макар че винаги съм възприемала книгохранилищата като библиотеки (дори онези, които се намират в жилищата ми), трудно ми е да приема мястото, където са складирани олдкасълските архиви, за библиотека. Всъщност, след като въпросът ни бива приет от застаряващия чиновник с недоумение, и двамата сме на мнение, че сме сгрешили сградата. Той ни отвежда в задната стая едва когато Димитри казва:

— Бихте ли ни показали списъците?

По пътя подминаваме петима груби на вид мъже във външния коридор, единият води завързана с въже коза. Те сякаш очакват нещо, но никой не тръгва след нас към стаята с документите. Навеждам глава и се питам дали гледат на мен като на жена, след като съм прибрала косата си и съм я напъхала под шапката — винаги правя така, когато съм на кон.

Чиновникът ни оставя в претъпканата с папки и всякакви стари хартии стая. Нито папките, нито хартиите са подредени, но след като ги оглеждаме внимателно, успяваме да определим три ясно очертани категории — удостоверения за раждане, за смърт и брачни свидетелства; съдебни преписки; топографски скици.

Захващаме се със скиците, разделяме ги на две половини, като Димитри се захваща с едната, а аз с другата. Документацията започва от преди близо сто години и ние пропускаме страниците, където се споменават земеделските земи на Локру. За района извън Олдкасъл има твърде малко документи и в ранния следобед ние вече сме привършили работа.

— Едва ли има смисъл да преглеждаме брачните свидетелства — казва Димитри, обляга се на стола и изпъва крака. — Да минем направо към съдебните преписки, какво ще кажеш?

Часовете, прекарани във взиране в дребни и в по-голямата си част нечетливи почерци, си казват думата и аз се мъча да потисна прозявката си.

— Но нима бихме открили информация за тайнствената грамада в съдебните протоколи?

Той намества стола си на дървения под, без да вдига шум.

— Може и да не открием, обаче вероятно е имало спор за земята или пък разрешение тя да бъде проучена, нещо от този род. Това е една от трите останали ни възможности. Според мен трябва да я елиминираме, преди да започнем подробното ровене в данните на господин О’Лиъри, не е ли така?

Въздъхвам.

— Предполагам, че е така. Ето ги — махам с ръка аз към купчините хартия от дясната страна на Димитри. — Дай насам половината.

Не споделям мисълта си, че прилежното претърсване на библиотеката на господин О’Лиъри би било доста по-обещаващо. Въпреки моята увереност, че той и Бриджид крият нещо, бих искала да избегнем сблъсъка помежду ни, докато понаучим нещо. Ако те работят за Душите, както май вече предполагам, по-добре ще е да открия каквото ни е нужно и тутакси да се върнем в Лондон.

Ровенето из съдебните преписки е много по-трудно, отколкото разгадаването на топографските данни. Докато топографските сведения са попълвани от хора с образование, съдебните протоколи са изписани с разкривен почерк и са пълни с правописни грешки, което още повече ни затруднява в разбирането на текста — някои думи не могат изобщо да се разгадаят. От всичко това разбирам само, че в района на Олдкасъл е имало доста разногласия и спорове във връзка с откраднат добитък, кражби от магазинчетата, проточили се от двете страни на улиците, препирни между пияници и пивници, както и неплатени дългове.

Локру обаче дори не се споменава и докато двамата с Димитри привършваме всеки своя куп документи, възрастният господин, който пръв ни придружи до архивите, на два пъти се опитва да затвори учреждението за края на работния ден.

Върху лицето на Димитри е изписано явно разочарование, а аз се старая да говоря весело и безгрижно, докато в същото време потискам собственото си объркване.

— Е, все пак мисля, че си струваше труда.

— Не мога да се съглася с теб — мърмори той и протяга ръка към мен. — Но бих казал, че ти дължа прилична вечеря, след като те накарах да прекараш толкова скучен следобед. Можем да проверим дали има странноприемница, в която да похапнем, докато сме в града.

Знам, че той прикрива лошото си настроение поради своята загриженост за мен, и когато излизаме на улицата пред сградата с архива, аз го стискам за ръката.

— Да видим… — Димитри оглежда улицата с надеждата да открие най-доброто място, където бихме могли да се нахраним вкусно, и ние тръгваме по тесния път покрай градските магазини и кръчми.

Вторачил се е надясно, а аз гледам наляво и се опитвам да му помогна в търсенето на място за вечеря, когато забелязвам някаква фигура да изчезва зад ъгъла пред нас. Не се отличава с нищо от останалите, освен с едно: жълтата наметка, която трепти от вятъра и бързо се скрива зад ъгъла, когато фигурата изчезва. Тя изпъква като слънчев лъч на фона на кафеникавите и сиви облекла на минувачите. Не му мисля много, а пускам ръката на Димитри.

После се затичвам.

Почвата под краката ми е хлъзгава, ала дори не се опитвам да забавя крачка. Първите пипала на разочарованието плъпват в съзнанието ми. Времето, отредено ни от пророчеството, е ограничено. С всеки изминал ден змийският камък става все по-студен, а сестра ми все по-силна. Ако съществува и най-малка възможност Мейв Маклъфлин да знае отговорите, от които се нуждаем, струва си да поема риска.

— Почакай! Стой! Ти, с жълтата наметка! — викам аз, докато тичам, като заобикалям минувачите, когато е възможно, или ги блъскам, когато е необходимо.

Сигурно няма нищо необичайно в това, някой да преследва някого по улиците на Олдкасъл, защото никой не ми обръща внимание, само един работник ми изкрещява, щом го изтиквам от пътя си:

— Ама че маниери!

Като се пазя да не се блъсна в сградата срещу мен при завоя зад ъгъла, аз се надявам и се моля отново да видя отпред жената, на име Мейв. Успявам да запазя равновесие и с облекчение зървам наметката й да се носи сред тълпата.

— Мейв Маклъфлин! — крещя аз, като насочвам вика си над хората пред мен и се напъвам с всичка сила, за да стигне той до ушите й. — Почакай! Няма да ти сторя зло!

Като чува името си, тя поглежда назад и аз зървам за миг окаляното й лице и изплашените й очи. Докато тичам, долавям откъслечни думи от подмятания:

— … лудата Мейв…

— Знаеш как тя…

— … какво представлява семейство Маклъфлин!

После долавям гласа на Димитри зад мен:

— Лия! Какво правиш?

Затичвам се по-бързо. Нямам време да отговарям на въпросите, които Димитри ще ми зададе, ако ме настигне. Ще трябва да почакат, докато спипам Мейв Маклъфлин.

Разстоянието помежду ни се скъсява, щом тя наближава прашната пресечка отпред, и аз заставям краката си да побързат, макар дробовете ми да парят от щурото тичане. Когато тя стига до улицата, дели ни само метър, така че аз се хвърлям напред и хващам жълтата наметка тъкмо когато жената стъпва на пътя.

И двете падаме, шапката полита от главата ми, косата ми се посипва по раменете на гъсти къдрици и ние се търкулваме в мръсотията. Издърпвам жената на няколко сантиметра от уличното платно, точно когато някаква каруца затрополява на опасно близко разстояние от нея.

Обръщам я по гръб и едва дишам от умора, когато Димитри ме настига.

— В името на Сестрите какво пра… — Той млъква, щом ме заобикаля и зърва ръката на Мейв, която държа в моята, за да не хукне пак да бяга.

Тя не казва и дума. В началото мълчи. Само ме поглежда в очите, нейните искрят от страх и безмълвни въпроси и аз разбирам по някакъв начин, че тя дълги години ги е кътала в себе си.

— Моля те. Не бягай. — Говоря колкото е възможно по-тихо и внимателно въпреки факта, че все още едва си поемам дъх. — Няма да ти сторим зло. Искаме само да ти зададем няколко въпроса. Да те пусна ли вече? Ще говориш ли с нас?

Тя се взира дълбоко в очите ми, хората продължават по пътя си, прескачат ни, подминават ни — всеки е тръгнал по собствените си дела.

Най-после Мейв поглежда надолу към китката ми и белега, който се е подал изпод ръкава на ризата ми, и в погледа й се чете подозрение. Искам да дръпна ръкава си, да Скрия белега от очите й. Ала щом срещам погледа й, виждам, че тя ме разбира и кима в знак на съгласие, като изрича единствените думи, които искам да чуя:

— Ще ти помогна.