Огненият кръг

15.

Усещам, че се приближаваме към каменните грамади, още преди да съм ги зърнала. Усещам го като някаква притегателна сила вътре в себе си, която ме тегли напред с такава мощ, че съм сигурна: мога да намеря пътя и без помощта на Гарет. Убедена съм както никога досега, че Камъкът е там, иначе защо ще чувствам такова мощно привличане към място, на което никога не съм била? Тази мисъл ми дава опора, когато тръгваме по пътеката, водеща в малката горичка.

— Това трябва да е пътят за къщата. Не знам за вас, но аз нямам търпение да се мушна в истинско легло — казва Гарет и ни води навътре сред рядката растителност на гората.

От умора едва се усмихвам.

— Мечтая за една вана.

— Искам ги и двете, както и вкусна храна в добавка — намесва се Димитри.

Пътеката е твърде тясна, за да се движим един до друг, и ние яздим в колона по един. За кратко изгубвам всякакво чувство за време и място. Сепвам се, когато излизаме на някаква поляна с къща по средата — сивата й каменна фасада почти се слива със стоманеното зимно небе зад нея. Усмихвам се, като виждам тънката струйка дим да се вие от комина.

Хвърлям поглед към Димитри и Гарет и се ухилвам:

— Топлина!

Те отвръщат на усмивката ми и ние повеждаме конете към оградата.

— Засега ще ги завържем тук — казва Гарет. — Да отидем да се запознаем със стопаните.

Слизам, завързвам Сарджънт за оградата и се сгушвам за миг във врата му.

— Благодаря ти — шепна аз и го потупвам по хълбока, после настигам мъжете по пътеката към входа на къщата.

— Как се казва пазачът? — питам тихо Димитри, когато заставаме на верандата и чакаме някой да отговори на похлопването ни.

— Фъргъс. Фъргъс О’Лиъри.

Кимам и съвсем тихо повтарям името, а стомахът ми внезапно се свива на възел. Свикнала съм да се осланям на хората и на местата, които обитавам. На Милторп Менър в Лондон, на Димитри, както и на онези, с които съм се сближила. Би било странно да отседна в нечия чужда къща, докато диря Камъка.

Гарет тъкмо вдига ръка, за да похлопа пак, когато вратата се отваря. Очаквам да видя възрастен човек и когато на прага пред нас се появява младо момиче, аз започвам да примигвам с очи. После си спомням. Димитри ми бе казал, че пазачът има дъщеря.

— Добър ден — кима тя, а думите й носят мек ирландски ритъм. — Вие трябва да сте господин Марков и неговите спътници.

Димитри кима и ме поглежда в очите, като тихомълком ми напомня да използвам само малкото си име. Нощувките ни са организирани от Димитри и ние споделяме мнението, че трябва да пазим в тайна целта на нашето пътуване, както и моята самоличност.

— Това са придружителите ми Лия и Гарет — кима към нас Димитри. — Гарет ще преспи тук само тази нощ.

Поглеждам го стреснато. Не бива да се изненадвам, тъй като Гарет не знае целта на посещението ни в Локру. Както и преди, когато открихме липсващата страница, на Гарет е разрешено само да се докосне до пророчеството. Така бе пожелала леля Абигейл и така ще бъде.

— Влезте, моля. — Момичето отстъпва назад, прави ни място да минем в къщата и затваря вратата зад себе си. — Аз съм Бриджид О’Лиъри. Баща ми ви очаква в салона.

Тя се обръща и ние я следваме надолу по коридора. По стените премигват свещи и хвърлят отблясъци върху косата на Бриджид. В началото ми се струва руса като на Соня, но сега виждам, че в нея проблясват медни кичури.

Коридорът е тесен и оскъдно осветен. Не се сдържам и хвърлям по едно око на стаите, край които минаваме. Мебелировката не е и наполовина толкова луксозна като тази в Милторп Менър, ала уютът на старите мебели ми прави впечатление и аз решавам, че къщата ми харесва.

— Ето тук.

Бриджид ни въвежда през вратата вдясно и ние се озоваваме в малка стая. До масата за четене седи господин с посивяла коса, пред него е разтворена голяма книга, той е приведен над някакъв документ, а дясната му ръка с перото се движи по него.

— Извинявай, татко. Гостите дойдоха.

Той вдига поглед, очите му сякаш са забулени. Познавам този израз. И баща ми имаше такъв вид, когато бе дълбоко съсредоточен в работата си в библиотеката. Вид на човек, който с неохота се връща от някакъв друг свят.

— Какво казваш, дъще? — объркано се взира в нас той и аз се питам дали Бриджид не е забравила да го уведоми за предстоящото ни пристигане.

Гласът й звучи ласкаво.

— Нашите гости, татко. Пристигнаха. Нали помниш — господин Марков ни изпрати вест, че ще има нужда от стаи, докато проучва каменните пирамиди?

Двамата с Димитри си бяхме измислили прикритие — че сме учени, които подготвят важен доклад за историческото значение на грамадите. То щеше да ни позволи да се движим свободно и да задаваме въпроси, които биха могли да ни упътят до местонахождението на Камъка, без да предизвикваме подозрения.

— Господин Марков? — За миг ни поглежда въпросително, а после в очите му проблясва разбиране. — А, да! Господин Марков. Очаквахме ви.

С тези думи той става и се запътва към нас, сякаш само преди минута не ни беше гледал като непознати.

Насочва се право към Димитри с протегната ръка, предпазливо се здрависва с него, после се обръща към Гарет и прави същото. Ала щом очите му се спират върху мен, струва ми се, че стената пада. Не мога да не забележа подозрението в погледа му.

— Погледни, Бриджид. Това е девойка! Мисля, че приятелката на господин Марков ще ти бъде добра компания.

Върху млечнобелите страни на Бриджид се появяват два пламтящи кръга и тя навежда глава.

— Шшшт, татко! Сигурна съм, че господин Марков и помощниците му имат да вършат важна работа и няма да им остава много свободно време.

Димитри кима.

— Гоним срокове. Трябва да привършим изследването и да си тръгнем по възможност най-скоро. Но — и той намига към Бриджид, — убеден съм, че ще намерим време за приятелски разговори.

Тя кима вяло с глава.

Господин О’Лиъри потрива ръце зад гърба си.

— Ето, виждаш ли? Ще бъде добре за теб да си имаш за компания една млада дама, Бриджид.

Независимо от думите си, той не дава вид, че това ще е кой знае колко добре, и внезапно аз се чувствам така, сякаш съм се спуснала в заешка дупка и съм се озовала в съвършено различен свят. Може би е от умора, но ми се струва, че зад всяка дума, изречена от господин О’Лиъри, се крие особен смисъл, както и зад всеки поглед, който си хвърлят от време на време, когато мислят, че никой не ги гледа. Вътрешно се укорявам, задето в резултат на преумората си съм станала толкова мелодраматична, но въпреки всичко чувствам облекчение, когато господин О’Лиъри стиска длани и казва:

— Е, добре. Аз ще се погрижа за конете ви, а Бриджид ще ви покаже стаите. Нали имате коне?

Гарет кима.

— Отпред са. Завързахме ги за оградата. Ще дойда да ви помогна.

— Не, не идвайте. Измийте се и си починете от пътя. Аз ще се оправя.

Той се обръща да тръгне, ала гласът на Димитри го спира насред път.

— Господин О’Лиъри?

— Да?

— Разбрах, че давате под наем пет стаи? — И бърка в джоба си.

Господин О’Лиъри кима.

— Да, но вие сте само трима, нали така? А утре единият от вас ще си тръгне? — И той посочва към Гарет. — Макар че можем да приготвим допълнителни стаи, ако се нуждаете от тях.

Димитри протяга ръка към възрастния мъж.

— Нямам нужда от повече стаи, господин О’Лиъри, но работата ми е от голяма важност и трябва да я върша на тишина. Бих искал да сме единствените гости, докато сме при вас. Аз, разбира се, ще ви платя за незаетите стаи.

Господин О’Лиъри се двоуми, гледа ръката на Димитри с нещо, подобно на отвращение, макар че какви посетители би могъл да има при каменните пирамиди в ранна пролет? Чудя се дали не сме го обидили, ала след миг той взема парите от ръката на Димитри. Не казва нищо повече, обръща се и тръгва.

В мъждивата светлина на стаята Димитри ме поглежда в очите и аз знам, че двамата мислим за едно и също нещо. Всеки е заподозрян, че може да работи за Душите. Дори господин О’Лиъри и дъщеря му.

— Искате ли още нещо?

Бриджид е напълнила с вода голямото медно корито по средата на стаята ми. Над него се извива и се къдри пара и изчезва като етер в меката светлина.

— Не, благодаря. Ваната е чудесна.

Бриджид кима.

— Сервираме вечерята в шест, ако часът е удобен за вас.

Забелязвам, че ръкавите й са твърде дълги и маншетите им са се намокрили, когато ми е приготвяла ваната. Чувствам остра вина от критичното си отношение към нея и баща й преди малко, колкото и оправдано да беше то.

Усмихвам се.

— Всичко е идеално. Благодаря много.

Стоим и мълчим толкова дълго, че накрая се чувстваме неудобно и аз не мога да се отърся от мисълта, че тя има още какво да ми каже. Чакам и след миг тя го казва:

— Значи идвате от Лондон?

— Така е.

Нарочно отговарям кратко. Неопределеността е присъща на онези, които имат какво да крият.

Тя свежда очи, прехапала устни, и обмисля следващите си думи.

— А дълго ли ще останете тук?

„Това е просто любопитство — казвам си аз. — Тя е сама, захвърлена накрай света само със стария си баща.“

Но въпреки всичко заговарям с по-твърд глас с надеждата да я възпра да ми задава въпроси.

— Толкова, колкото е необходимо, за да довършим работата си.

Момичето отново кима и си тръгва.

— Приятна баня.

Аз ставам, но не се движа, а се опитвам да определя източника на подозренията, напъпили в душата ми още в самото начало на пребиваването ни в Локру. Безпокойство човърка подсъзнанието ми и аз разбирам, че тук става въпрос за таен знак.

Осъзнавам какъв е той малко по-късно, когато облягам глава назад в стената на медното корито и оставям водата да охладнява върху кожата ми.

Нито Димитри, нито аз сме от Лондон. Наистина не сме. Нито един от двама ни не е прекарал в Лондон достатъчно дълго, за да започне да говори като лондончанин. Аз все още си говоря като американка и често привличам удивените погледи на хората от града. Гарет, от друга страна, живее на много места и пътува по поръчения на Братята и Сестрите от Алтус. В английския му няма и следа от лондонски акцент. Всички сме облечени в груби дрехи, отхвърлили нарочно всичко по-фино, за да не привличаме любопитните погледи.

И щом е така… щом е така и Димитри внимава да не се изтърве и да издаде откъде сме всъщност, откъде-накъде Бриджит ще си помисли, че сме от Лондон? Това означава или че само с един поглед ни е преценила безбожно правилно, или че знае за нас повече, отколкото трябва.