Огненият кръг

31.

Малко се изненадвам, когато леля Върджиния решава да ни придружи на разходка из града, но двете с Хелене изостават от групата ни и започвам да разбирам. Те вървят една до друга в дружно мълчание и осъзнавам, че покрай живота с Алис леля ми се е научила да разбира хора като Хелене. Хелене може и да не притежава тъмната природа на Алис, но се изолира от другите по същия начин. За леля ми е напълно естествено да полага специални грижи за нея, а аз съм й благодарна за благия й характер.

По улиците на Лондон цари характерната предобедна блъсканица. Трополят карети, хората бързат насам-натам. Двете с Луиса вървим заедно, най-отпред са Соня и Бриджид, които непринудено разговарят, докато Соня й показва забележителностите.

— Хубаво е, че отново си тук, Лия. — Усещам усмивката в гласа на Луиса и се обръщам да я видя на лицето й. — Върна се все пак, нали?

Думите й ме изпълват с такава тъга, че не съм в състояние да отвърна на усмивката й с усмивка.

— Да, май наистина съм се върнала. Но…

— Какво има, Лия? — пита мило тя.

Заглеждам се в паважа, по който стъпвам.

— Бях толкова наранена, толкова ужасена от предателството на Соня. А когато двете с нея се върнахте от Алтус, изглеждахте по-близки от всякога. Като погледна назад, виждам, че е било чиста лудост да се съмнявам в лоялността ти, но тогава чувствах, че трябва да се боя от всекиго около себе си. Можеш ли да ми простиш?

Тя се пресяга и стиска ръката ми.

— О, Лия! Такова си глупаче! Не трябва да се извиняваш. Просто ми кажи, че си се върнала, че ние сме отново налице и всичко ще остане далеч зад нас.

Аз също стискам ръката й, усмихвам се с благодарност и се чудя на иронията как заради едно тъй мрачно нещо като пророчеството съм срещнала такива рядко ценни за мен приятелки.

— А сега — предлага тя и тъмните й очи засияват, — разкажи ми всичко, което съм пропуснала.

През следващите двайсет минути, докато отминаваме магазини за дрехи и сладкарници, аз й разказвам: за Локру и как открихме Камъка; за Обреда и как слънцето пада върху него един-единствен път в годината по време на пролетното равноденствие; за опасенията си, че Алис няма да ни помогне, и как се чудя какво да сторя, ако получа отказ от нейна страна.

— Но как всички тези неща се обединяват в същинската церемония? — пита накрая Луиса.

Тъкмо се готвя да й отговоря, когато Соня, далеч напред с Бриджид, вика към нас:

— Ще влезем в шапкарския магазин!

Помахвам им с ръка.

— Влезте. Ние продължаваме.

Те изчезват в една от многото врати покрай тротоара и аз отново се обръщам към Луиса:

— Отначало не разбирах. Ала колкото повече си мисля за това, толкова по-просто ми се струва.

Луиса мръщи вежди и се съсредоточава.

— Е, вероятно и аз ще трябва да помисля малко повече.

Смея се шумно.

— В последната страница на пророчеството пише, че трябва да се върнем в утробата на змията. Ясно е, че става въпрос за Ейвбъри. Ти и останалите ключове сте родени наблизо. В пророчеството се намеква, че всичко е тръгнало тъкмо от там, така че трябва да се върнем на същото място, за да го завършим. Утробата явно е самият център. Ако това е наистина свещено място, силата му ще е съсредоточена в центъра му, също както кухината в Шартр имаше своето специално значение.

Стигаме до шапкарския магазин и заставаме пред витрината. Гледаме как Соня и Бриджид се смеят и пробват няколко огромни шапки. Нагласяват си ги една друга на главите и се кикотят, докато собственикът им мята погледи.

— Ами онова… как се наричаше? „Огненият кръг“? — пита Луиса.

— Мисля, че сънувах нещо, което ми подсказваше за този кръг.

За миг ми се струва, че във витрината се отразяваме не ние двете с Луиса, а огънят вътре в кръга от сънищата ми. Странният напев. Забулените с качулки фигури.

— В него хора припяват около огъня, а Камъкът е поставен на върха на нещо високо, вероятно за да улови първите слънчеви лъчи на Белтан. — Обръщам се да я погледна и в същия миг леля Върджиния и Хелене ни настигат. — Според мен тъй трябва да е.

Луиса мрачно кима, а Хелене се взира през стъклото в Соня и Бриджид, които връщат две шапки на мястото им и тутакси грабват други две, за да ги мерят.

— Какво правят? — пита Хелене.

— Забавляват се. — Раздразнението в тона на Луиса е очевидно.

Обръщам се към Хелене.

— Искаш ли да влезеш?

На лицето й се изписва изненада.

— Нямам нужда от нова шапка.

Макар за миг да изпитвам тъга заради неумението й да се забавлява, не мога да избегна примирението във въздишката си. Леля Върджиния ми се притичва на помощ.

— Да се връщаме ли? — пита с усмивка тя. — Дощя ми се чаша чай.

Димитри се връща от Дружеството заедно с Гарет и по време на обеда непрекъснато се смеем, защото двамата се имитират един друг по невъобразимо комичен начин. Не забелязвам как минават часовете, но когато мъжете стават, за да пият бренди в салона, в костите си усещам захапката на изтощението. Не желая нищо друго, освен тихата си спалня, мекото си легло и малко усамотение, по време на което да обмисля възможностите, с които разполагам, за да придумам Алис да се бори за нашата кауза.

Подобна мисъл е съвсем нелепа и трябва да се насиля, за да не обръщам внимание на вътрешния си глас, който ми нашепва, че това е невъзможно.

Пожелавам лека нощ на момичетата и се оттеглям в стаята си, за да се преоблека и да се приготвя за сън. Пламъците играят в камината и аз се мушвам под завивките, като се опитвам да измисля какво ще кажа на Алис.

И кога.

Разумът ми подсказва, че това трябва да стане още утре, тъй като времето до Белтан се скъсява с всеки изминал ден. Самото пътуване — макар и не толкова продължително, колкото пътешествието до Алтус или до Ирландия, — ще трябва да се планира предварително, а с толкова голяма група, каквато сме ние, ще се наложи да си отпуснем повече време.

Опитвам се да си представя какво би поощрило Алис. Кое би я накарало да се отметне от стремежа си да помага на Душите. Но мотивите й винаги са били добре известни. Целта й е да получи колкото е възможно повече власт. Не се интересува дали тази власт й се дава в името на Доброто, както е в случая, или в името на Душите, както би станало, ако продължи по пътя си.

Алис не обича никого. Няма човек, на когото да е вярна.

С изключение на Джеймс.

Сякаш нещо проблясва в най-скритите дълбини на душата ми и аз сядам в леглото, щом тази мисъл, макар и само загатната, се загнездва в ума ми.

Ами ако бъде включен Джеймс? Нима е възможно — макар и съвсем слабо — Алис да го обича? Хрумването оформя и първия лъч надежда, проникнал в съзнанието ми, откакто съм наясно, че според пророчеството двете със сестра ми трябва да работим заедно.

— За какво си мислиш тъй задълбочено в леглото?

Ленив глас прекъсва мислите ми. Както седя, бродираният чаршаф пада на кръста ми, напрягам се да разбера откъде идва гласът и го проследявам до затворената врата.

— Димитри! Стресна ме.

— Извинявай — казва той. — Беше потънала в мисли. Не исках да те прекъсвам.

Приближава се бавно към мен, сяда на ръба на леглото. Тежестта му върху дюшека, неговата близост, мирисът му на бренди и дим… Всичко това ме кара да се изчервя, облива ме гореща вълна.

— Добре ли си прекарахте с Гарет? Настанил ли се е удобно в стаята ти в дома на Елспет?

Опитът ми да отвлека вниманието си от присъствието на Димитри не е много хитроумен, но в момента не се сещам за нищо друго.

Той ми се усмихва като същински мошеник и ляга до мен върху завивките.

— Каза, че му е много удобно, но аз бих допълнил, че не му е и наполовина удобно, колкото на мен.

Очите му шарят към устните ми, а после се преместват към мястото, където са завързани връзките на нощницата ми близо до ключиците ми.

— Ти — казвам аз, като поставям ръце върху гърдите му и нежно го отблъсквам, — ти ми влияеш много лошо. Нали трябваше да си на стола си?

Той ме обгръща с ръце, придърпва ме близо до себе си и макар че завивките са помежду ни, те не са пречка кръвта ми да кипне и да нахлуе в главата ми.

— Искаш ли да се махна? — пита ме.

— Да… Не. Така де, трябва да се махнеш. — Гласът ми отслабва, а той ме целува най-напред по бузата и после по нежната кожа в основата на шията ми. — Длъжен си.

— Длъжен ли съм?

Усещам топлия му дъх и по гърба ми лазят тръпки.

Въздъхвам и въпреки добрите си намерения силно се притискам към него. Не искам да си отиде. Нито от това легло. Нито от мен. Никога.

— Е… — Гласът ми се чува като шепот в стаята. — Може би не точно сега.

А после устата му се притиска към моята. Езикът му се плъзга между устните ми и аз се изгубвам в топлината на нашата целувка, а подът на стаята се люшва под мен. Ръцете ми се вдигат, сякаш имат свой собствен живот, милват широките му плещи и в един момент аз решавам, че не са ми нужни завивки, нито дрехи, които да разделят трескавото ми тяло от неговото. Всичко се разпада, когато срутваме границите помежду ни, ограниченията, поставени от леля Върджиния и самото общество. Не съществува нищо друго, освен напора на тялото му към моето.

После Димитри се отдръпва с лек стон и сяда в леглото. Диша тежко и забързано.

Не се налага да го питам защо го прави и не казвам нищо, докато не се съвземе. Възползвам се от паузата, за да отпъдя разгорелия се в утробата ми огън, да оставя главата си да се проясни от мъглата на желанието, обзела цялото ми съзнание.

Когато гърдите на Димитри вече се вдигат и спускат по-равномерно, леко го докосвам по гърба.

— Извинявай. Трудно е да се сдържаш, нали?

Той се обръща и ме поглежда, очите му не изразяват нищо.

— Думата „трудност“ не може да опише самообладанието, което трябва да притежавам, за да стоя на разстояние от теб, когато си наблизо, Лия.

Усмихвам се и изпитвам странно удоволствие от усилията, които той полага, за да поддържа дистанцията.

— Не искам да си отидеш — казвам. — Мислиш ли, че ще ти стигне самообладанието да полежиш до мен в леглото? Просто да лежиш до мен и нищо повече?

Той се изляга до мен и поставя глава на възглавницата до моята.

Лукаво се хили.

— А ти?

Тихо се смея.

— Ще ми бъде поне толкова трудно, колкото и на теб. Но в момента не съм готова да остана насаме с мислите си, уверявам те.

Когато протяга ръка да ме помилва по лицето, очите му гледат сериозно.

— И какви са тези мисли?

Поемам си дълбоко дъх.

— Продължавам да се опитвам да се сетя за нещо, все едно какво, та да отклоня Алис от пътя, който е избрала. Не мога да отлагам повече. Утре трябва да я видя.

Той вдига глава.

— Толкова скоро?

— Длъжна съм. До Белтан остава по-малко от месец, а има толкова много работа, преди дори да си помислим за тръгването. Освен това нима е от значение дали ще е утре, вдругиден или после? Искам да свърша с това.

— Ще дойда с теб — кима той.

Поглеждам го в очите и се усмихвам.

— Това е нещо, което трябва да свърша сама, Димитри.

Той понечва да ми възрази и аз вдигам ръка да го спра.

— Знам, че искаш да ме закриляш. Знам. Но тя е моя сестра.

Той стиска зъби и погледът му помрачнява.

— Много е опасно.

— Не е. Следващата битка ще се води при Ейвбъри и из Равнините на Отвъдните светове. — Протягам ръка, за да отпъдя тревогата, изписана на лицето му. — Нима не виждаш? Най-после разбрах защо Пазителите не ни преследваха, когато тръгнахме от Локру.

Изчаква да му обясня.

— Защото те знаят, че нямам по-голям враг от самата себе си. Без силата, съсредоточена в змийския камък на леля Абигейл, аз си оставам слаба, каквато винаги съм била. Няма нужда да се изпращат Пазители по петите ми. Не и сега, когато съществува възможност да им свърша работата, като сама премина на тяхна страна.

Тъмна сянка се спуска в погледа му миг преди да ме притисне до себе си и да зарови лице в косата ми.

— Никога няма да преминеш на тяхна страна, Лия. Няма да те пусна.

Аз не отговарям, понеже няма да спечеля нищо, изричайки думите, носещи се в ума ми като дим във въздуха: „Ако само имаше властта да решаваш.“