Огненият кръг

39.

Денят преминава в мрачно мълчание. Соня, Луиса, Хелене, Бриджид, леля Върджиния и аз с неохота играем крибидж и се мъчим да четем откъси от малкото прашни томове, подредени по лавиците, докато мъжете яздят на смени около къщата, за да наблюдават околността. Става време за вечеря, а от Пазителите няма и следа, и макар да чувствам облекчение от този факт, аз не се съмнявам, че те са някъде наблизо. Не знам кога ще пристигнат, но съм сигурна, че се приближават.

Свечерява се и аз се оттеглям в стаята си заедно с Димитри, за да се приготвя за Обреда. Мълчаливо сгъвам нещата си и ги подреждам за онзи, който ще трябва да ги върне обратно в Лондон, ако не преживея нощта, когато зад себе си чувам гласа на Димитри.

— Чаках да стане време, за да ти го дам.

Обръщам се с лице към него. Той ми подава пакет, увит в обикновена кафява хартия.

— По-скоро се надявах това време никога да не настъпи. Но повече не мога да се самозалъгвам.

Не протягам веднага ръка да го взема. Само го поглеждам, боя се да го докосна, сякаш ако го направя, ще освободя верижна реакция, която не ще мога да спра. Но, разбира се, това са чисти глупости. Верижната реакция е освободена много, много отдавна. Каквото и да направя, не мога да я спра.

Пресягам се за пакета и се изненадвам от тежестта му.

— Какво е това?

Той сяда на леглото до мен, дюшекът леко хлътва под тежестта му, така че аз се плъзгам към него и телата ни се докосват.

— Нещо, което тази нощ ще те накара да се почувстваш по-добре. Отвори го.

Дърпам простата връв и обръщам пакета в ръце, докато намеря ръба му. Когато махам хартията, отдолу се показва тъмновиолетова коприна. Докосвам я и тя възбужда в мен спомен — силен, ала недобре оформен, — който се врязва в съзнанието ми като следа от красив сън.

— Аз… не разбирам.

От гърлото му се изтръгва слаб кикот, в който долавям тъжна нотка.

— Ужасна си, когато приемаш подаръци. Отвори го и ще разбереш.

Оставям пакета върху леглото и подръпвам плата отгоре. Отдолу се показва още плат, но аз не продължавам, а разтърсвам коприната в ръцете си, тя се разгъва и на пода се разлива блестящо тъмночервено море. Ставам и го държа на разстояние от себе си, за да го видя по-добре, и тогава разбирам.

— О! Но… — обръщам се към Димитри, чувствата ме задушават и аз с усилие ги потискам, за да мога да говоря. — Откъде намери това?

Той кима към пакета на леглото.

— Мисля, че там има бележка, която обяснява всичко.

Мятам одеждата върху леглото, разравям се в купчината плат и кафява хартия и накрая зървам парче дебел пергамент. Почеркът ми е непознат и аз се отправям към камината, за да прочета текста насаме. Каквото и да пише в нея, който и да я е изпратил, бележката е предназначена единствено за мен.

Само след миг очите ми се приспособяват към елегантния наклон на почерка, ала още щом започвам да чета, дъхът ми секва в гърлото.

Дълго се взирам в думите. Те ме отвеждат на друго място и за миг усещам бриза, повяващ откъм морето, който носи със себе си дъх на портокали от горичките в Алтус.

— Ако можеше, щеше да дойде — казва Димитри от леглото зад мен.

Кимам и се обръщам усмихната към него.

— Знам.

Прекосявам стаята, отивам до пакета и изваждам първата дълга до земята одежда, преди да преброя и останалите.

— Тук има шест. Една за мен, по една за всеки ключ и една за леля Върджиния — удивлявам се аз на Унината съобразителност.

Димитри кима.

— Това са одеждите, които носят Сестрите в Алтус, когато изпълняват древни ритуали и обреди.

— Прекрасни са. — Допирам виолетовата коприна до гърдите си, сякаш така силата на Сестрите от Алтус ще се предаде и на мен. — Трябва да благодариш на Уна от мое име.

Димитри става и ме придърпва към себе си, а дрехата се смачква помежду ни.

— Сама ще й благодариш, щом всичко свърши.

Гласът му е дрезгав от вълнение и аз не му отговарям.

Оставям се да ми бъдат закрила неговите ръце, предпочитам той да представя оцеляването ми като очакван край, отколкото като бледа искрица надежда, каквото всъщност е, и ние добре го знаем.

Очаквам, че нощта ще отмине бързо, както често става, когато човек желае времето да не свършва. Часовете обаче сякаш пълзят и Димитри и Едмънд се редуват на равни интервали да обикалят полето, където са разположени каменните възвишения на Ейвбъри, ала все още няма и следа от Пазителите. Това обаче не ме успокоява.

Фактът, че още не са пристигнали, ме прави още по-неспокойна. Копнея да се метна на Сарджънт и да дежуря заедно с мъжете, ала не си правя труда да им се натрапвам. Те просто ще ми отговорят, че е твърде опасно и че трябва да остана затворена в странноприемницата до началото на церемонията. Въпреки всичко все си мисля как по-скоро бих умряла на коня си в откритите поля на Ейвбъри от ръцете на Пазителите, отколкото сама, захвърлена в Пустошта.

Но това би означавало, че не съм се опитала да затворя Портата. Не става.

Когато малкият часовник над камината удря три след полунощ, желанието ми е да видя завършека, колкото е възможно по-скоро. Уморих се да чакам, да мисля.

Седя на малкото канапе до Димитри, облегнала съм се на него, главата ми почива в сгъвката на ръката му, когато той се навежда към мен и шепти в ухото ми:

— Мисля, че е време да взема Камъка.

Кимам и се надигам. Няма нужда да говорим. Той ще постави Камъка, където трябва, за Обреда и изгряващото слънце, а аз ще чакам изгрева в къщата заедно с ключовете и леля Върджиния. Всичко е уредено.

Щом повдигам верижката с Камъка от шията си, усещам погледите на другите върху себе си. Предавам го на Димитри без всякакви церемонии, като отвръщам на втренчения му взор, преди да стане и да кимне към Едмънд и Гарет. Те мълчаливо излизат от къщата. Ние, които оставаме, не казваме и дума в празнотата след тях.

Трудно е да се абстрахирам от чувството, че тръгвам към собствената си екзекуция. Ние заставаме — ключовете, леля Върджиния и аз — до вратата на къщата в очакване на вестта, че е време да се сберем около огъня. От прозореца виждам пламъците, които облизват небето.

Времето ми е към своя край.

Вдигам лявата си ръка, отстранявам медальона от дясната си китка и го поставям на лявата. Знам от съня, който имах за самата себе си в Ейвбъри, че това ще е последното изискване на пророчеството. Последното изпитание. За да затворя Портата, ще трябва да нося медальона върху самия белег.

Което означава, че ако не успея, аз мога не да я затворя, а напротив — широко да я отворя.

Но няма значение. Това е единственият начин и аз поставям потъмнелия златен диск върху Йоргуманда на кожата си. Душата ми тържествува, сякаш въздъхва високо, когато гравираният символ на медальона се намества плътно върху своя близнак на китката ми. За миг ми се струва глупаво, че толкова яростно съм се борила, след като съм била тъй близо до покоя.

Отпъждам тази мисъл, поклащайки глава, и оставям ръката ми отново да падне встрани покрай тялото ми. Нечии пръсти се сключват около моите и когато се обръщам и накланям глава, за да надникна иззад качулката на одеждата си, зървам изящния нос и пухкавите устни на Луиса да надничат иззад копринената качулка на собствената й дреха.

Тя се доближава до мен и проговаря толкова тихо, че се питам дали някой друг освен мен може да я чуе.

— Лия… Аз… — Поглежда ме в очите и тъжно се усмихва. — Много си смела. Каквото и да стане, аз съм сигурна, че ти ще надделееш. Независимо дали в този или в следващия свят. Надявам се да ме вземеш със себе си, където и да отидеш.

— Благодаря ти, Луиса. Надявам се и ти да направиш същото.

Признателна съм й за искреността. За първи път моята вероятна смърт се изказва открито от някого и чувствам облекчение от факта, че не се налага да се преструваме. Но дори и така да е, аз нямам сърце да отвърна на усмивката й, защото знам, че съм измамница. Не съм смела. Всъщност се треса от страх и с огромни усилия се възпирам да не избягам със Сарджънт в мига, в който си говорим с нея.

Да избягам и да се скрия от Пазителите, от Душите и от Самаил за колкото може по-дълго време.

Единствено истината ме възпира. А истината е следната: оживея ли по този начин, все едно съм мъртва. Няма къде да избягам. Докато Портата е отворена, Самаил и Душите ще ме открият.

Луиса ме стиска за ръката и щом вратата се отваря, и двете се обръщаме натам. В рамката застава Едмънд на фона на огъня в далечината.

Той кима.

— Време е. До изгрева остава по-малко от час и макар да не искам да ви излагам на опасност, не ми се ще да закъснеем.

В гърлото ми засяда буца, но кимам и излизам навън през отворената врата. Другите крачат зад мен. Чувам стъпките им по камъните на тесния път от къщата, докато стигнем дивите треви на полето. После всичко утихва, ние вървим след Едмънд към огъня, заобиколени от бледите пламъци на факлите. Вдигам глава към небето с цвят на индиго и забелязвам лекото му избледняване на изток. Това е часовникът, който ще покаже часа за Обреда и за моето бъдеще, и аз се питам колко ли време остава, докато слънцето пробие мастиления мрак и освети Камъка.

Поглеждам към тъмната фигура на Димитри пред огъня и с облекчение виждам пушката в ръката му. Бях го помолила да не се намесва, а само да държи Пазителите на разстояние от тялото ми, щом пристъпя в Отвъдното, тъй като не се съмнявам, че отивам тъкмо там. Но аз съм една-единствена и няма да мога да запазя способностите си и в двата свята едновременно. Ако тук се разрази битка, а аз съм в Отвъдното, трябва да бъде водена от тези, които остават.

С приближаването си към огъня ставам свръхчувствителна. Стъпвам по хладната трева и отново усещам задоволство от факта, че реших да изляза боса. Чувствам енергията на Ейвбъри по течението, което преминава под кожата ми и което с приближаването ми към камъните в далечината се засилва още повече. Да си свързан със свещената земя, е много важно и аз се успокоявам от вибрациите, които усещам в стъпалата си. Ще черпя сили от всеки възможен източник — дори от студения в момента змийски камък, който все още е на шията ми. Той може да не съдържа духовна сила в себе си, но е част от леля Абигейл. Колкото и да е слабо, нейното присъствие ми е полезно.

Димитри се втренчва в моите очи, когато пресичам пръстена от факли и спирам пред него. Най-голямото ми желание е силата ми да премахне тъгата и примирението в погледа му.

Не мога обаче да направя нищо, освен да говоря по такъв начин, че той да усети силата в гласа ми.

— Готова съм.

Димитри кима и откъсва очи от мен, за да махне с ръка към огъня, намиращ се на не повече от метър разстояние.

— Всичко е наред. Обредът не се нуждае непременно от огън, но той ще ни помага, на Едмънд и на мен, да наблюдаваме полето наоколо, в случай че някой се приближи. Ние…

— Не е ли рисковано да използваме огън, щом той не е предвиден в пророчеството? — прекъсва го Хелене.

Въздишката на Димитри издава умора.

— Огънят е свещен атрибут в множество древни ритуали, но се използва и за светлина. Щом всичко останало е на мястото си, Лия ще има власт да призове Самаил.

„Но не всичко е на мястото си — мисля си аз. — Алис я няма.“

Питам се дали и другите си мислят същото, защото няма смисъл да изричам очевидното. Вече не можем да се обърнем назад.

Димитри отново поглежда към огъня и очите му се спират на изправения дървен триножник.

— Поставихме Камъка върху дървена подпора, за да може светлината на изгряващото слънце да падне направо върху него. Сега трябва да оформите кръг, да се хванете за ръце и да изричате думите на Обреда, докато чакате слънчевите лъчи да озарят Камъка.

Няма да е толкова просто, колкото изглежда, но бледата светлина в далечината вече струи по небето, а мракът над нас постепенно губи своята плътност.

Обръщам се към останалите и ги оглеждам една по една — Хелене, Бриджид, Луиса, Соня и леля Върджиния.

— Благодаря ви, че сте тук, до мен. Да започваме ли?