Маскарад

ГЛАВА 4

Но тя беше точно тук. Скайлър бе сигурна. Жената изчезна през вратата на същата величествена сграда, в която в момента беше Скайлър, само че сега я нямаше.

Скайлър се огледа - беше във фоайето на къща за гости. Много от великолепните плаващи палати във Венеция бяха превърнати в мизерни малки хотелчета, където гостите нямаха нищо против строшените перила и лющещата се мазилка, понеже туристическите брошури им обещаваха да усетят духа на истинската, автентичната Италия.

На рецепцията стоеше възрастна жена с черен шал около главата. Тя погледна Скайлър с любопитство.

- Posso li aiuto? - „Мога ли да ви помогна?“

Скайлър се обърка - нямаше и следа от русата жена. Как е успяла да се скрие толкова бързо? Скайлър я следваше по петите. В помещението нямаше други врати.

- C’era una donna qui, si? - „Една жена влезе тук току-що, нали?“- попита Скайлър.

Беше благодарна на факта, че в „Дюшен“ изучаваха задължително два чужди езика вместо един и Оливър я бе убедил да избере италиански като втори. „Така ще можем по-лесно да си поръчваме в ресторантите на Марио Батали“, аргументира се той.

Възрастната жена се намръщи.

- Una donna? - Тя поклати глава. Разговорът продължи на италиански. - Тук няма никой друг освен мен. Никой не е влизал.

- Сигурна ли сте? - настоя Скайлър.

В този момент пристигна Оливър. Слезе от лъскавата моторница, която спря точно до ръба на сградата, и влезе. Беше си дал сметка, че водното такси му върши много по-добра работа, отколкото туристическата гондола.

- Намери ли я? - попита той.

- Влезе точно тук, кълна се. Но тази жена казва, че никой не е идвал.

- Няма жена - поклати глава възрастната дама. - Само старият професор живее тук.

- Професор? - възкликна Скайлър и наостри уши.

Дядо й е бил професор по лингвистика, ако може да се

вярва на историческите сведения в Хранилището, където се пазеха всички документи, свързани с историята на синьокръвните.

- Къде е той?

- Няма го от няколко месеца.

- Кога ще се върне?

- След два дни, два месеца, две години... може да е по всяко време. Или пък утре, или никога - въздъхна възрастната дама. - Никой не може да каже. Но имам късмет, че винаги си плаща наема навреме.

- Може ли... може ли да видим стаята му? - попита Скайлър.

Жената сви рамене и посочи към стълбището.

Сърцето на Скайлър биеше лудо, докато се изкачваше нагоре. Оливър я следваше плътно.

- Почакай - каза той, щом стигнаха до малката дървена врата в началото на площадката. Натисна дръжката. -Заключено е. Няма да стане.

- По дяволите! Сигурен ли си?

Скайлър се протегна, натисна дръжката и вратата се отвори.

- Как го направи? - удиви се Оливър.

- Нищо не съм направила.

- Беше заключено.

Скайлър сви рамене и бавно отвори вратата. Озоваха се в малка, уютна стаичка с единично легло, изтъркано дървено бюро и много лавици с книги, стигащи чак до тавана.

Скайлър издърпа една от най-долния рафт. „Живот и смърт в колонията Плимут“ от Лорънс Уинслоу ван Алън. С елегантен почерк беше написано: „На скъпата ми Корделия“.

- Ето - прошепна Скайлър. - Той е тук.

Тя разгледа още няколко книги и видя, че същият човек е автор на голяма част от тях.

- Не, в момента определено не е - каза хазяйката от вратата и Скайлър подскочи. - Но Биеналето свършва днес, а досега той никога не го е пропускал.

Биеналето беше изложба на изкуствата във Венеция, една от най-важните, известни и богати на експонати изложби в целия свят, която се провеждаше два пъти в годината. За няколко месеца целият град беше превзет от колекции на световноизвестни творци, търговци, туристи и студенти, нетърпеливи да се докоснат до историческия фестивал. Скайлър и Оливър не успяха да присъстват на това събитие заради безплодните си опити да открият професора.

- Щом приключва днес, значи трябва да побързаме - каза Скайлър.

Хазяйката кимна и напусна стаята.

Скайлър отново се замисли за жената, която изглеждаше досущ като майка й. Дали тя я беше довела до стаята на дядо й? Дали не й помага по някакъв начин? Или просто бе видяла духа й? Те побързаха да си тръгнат и завариха долу хазяйката да чете вестник на бюрото.

- Благодарим ви за помощта - каза Скайлър и се поклони на възрастната жена.

- Какво? Извинете. Posso li auito? - сопна се тя.

- За професора и Биеналето. Ще се опитаме да го намерим там.

- Професорът? Не, не. Професор не тук - каза възрастната жена и започна да се кръсти и да клати глава.

- Не е тук? Какво иска да кажете? - обърна се Скайлър към Оливър.

- Той тръгна... две години - каза хазяйката на развален английски. - Живее тук не повече.

- Но нали казахте... - започна Скайлър. - Нали току-що говорихме горе. Видяхме стаята му.

- Аз никога не виждала вас досега. Стаята заключена -отвърна хазайката с ужасен вид и продължи с отчайващите си опити да говори английски макар италианският на Скайлър да беше отличен.

- Eravamo giusti qui - възрази тя. - „Току-що бяхме горе“. Хазяйката отново поклати глава и започна да си мърмори

под носа.

- Има нещо различно в нея - прошепна Скайлър, докато излизаха.

- Да, изглежда още по-откачена - съгласи се Оливър. Скайлър се обърна отново да я погледне и забеляза, че на

брадичката й има бенка с няколко косъма. А жената, с която говориха горе, нямаше такава, беше напълно сигурна.