Маскарад

ГЛАВА 3

Не за пръв път го сънуваше. Беше мокро и студено и не можеше да си поеме дъх. И предишните й сънища бяха такива, но за разлика от тях този беше адски реалистичен. Тя трепереше от студ и щом се взря в непрогледния мрак, почувства нечие присъствие сред сенките. Някаква ръка я сграбчи, вдигна я високо към светлината и тя изплува над повърхността.

Пляс!

Кашляйки, Блис си пое накъсано дъх и се огледа тревожно. Не беше сън, беше истина. Намираше се насред някакво езеро.

- Не мърдай, прекалено си слаба. Ще те занеса до брега. Тихият глас в ухото й беше нежен и успокояващ. Тя се опита да се извърти, за да види чий е, но гласът я спря:

- Fíe се обръщай, не мърдай. Само гледай към брега.

Тя кимна. От косата в очите й се стичаха струйки вода. Продължаваше да кашля и ужасно й се гадеше. Крайниците й бяха необикновено леки, макар да нямаше течение. Водата в езерото беше спокойна и неподвижна. Всъщност едва ли можеше да се нарече езеро.

Когаго очите й привикнаха към мрака, Блис осъзна, че се намира в „Сентръл парк“, в средата на изкуственото езеро, където миналото лято, точно преди да се запише в „Дюшен“, родителите й я бяха завели на вечеря в крайбрежния ресторант.

Този път лодки не се виждаха. Беше почти краят на ноември и езерото беше съвсем пусто. По земята имаше скреж и Блис усети хлад във вените си. Започна да трепери.

- Ще ти мине. Кръвта ти ще се затопли, не се тревожи. Вампирите не могат да измръзнат.

Отново този глас.

Блис Люелин беше от Тексас. Това беше първото нещо, което казваше при запознанство - „Аз съм от Тексас“. Сякаш информацията за родното й място обясняваше всичко за нея - акцента, огромната къдрава коса, петкаратовите диамантени обеци на ушите. Това беше и начин да запази спомена за любимия си роден град и живота там, който й се струваше все по-далечен. Сега бе просто поредното красиво момиче в Ню Йорк.

В Тексас Блис изпъкваше неимоверно. Беше висока един и седемдесет и пет (а ако броим и буйната й къдрава коса, стигаше един и осемдесет), страхотна и безстрашна. Единствената мажоретка, която можеше да изпълни задно салто от върха на пирамида от петдесет души и да се приземи на крака върху меката трева на футболното игрище. Преди да разбере, че е вампир и подобни физически умения са присъщи за вида й, тя отдаваше успехите си на късмет и много тренировки.

Живееше с родителите си в просторно имение в предградията на Хюстън и ходеше на училище с луксозния ретро кадилак кабрио на дядо си, с истински бизонски рога на гюрука. Баща й обаче беше израснал в Манхатън и след успешна политическа кариера в Хюстън се кандидатира и спечели сенаторското място в Ню Йорк.

След живота в Хюстън за Блис беше много трудно да се настрои към трескавата атмосфера на Голямата ябълка. Блис се чувстваше неловко на лъскавите партита и в нощните клубове, на които я влачеше Мими Форс, самообявила се за нейна най-добра приятелка. Блис обичаше да прекарва вечерите с бутилка ликьор, няколко приятелки и интересен филм, например „Тетрадката“. Това й беше достатъчно, за да е щастлива. Никак не обичаше да се влачи по клубове и да се чувства излишна, докато Мими се забавляваше.

Но животът й напълно се промени, когато срещна Дилън Уорд - момчето с тъжно лице, черни очи и предизвикателен вид, което една вечер преди няколко месеца в Долен Ийст Сайд й запали цигарата. Дилън беше аутсайдер в „Дюшен“ и също като нея се беше преместил наскоро от друг щат. Беше мрачен, отчужден, непокорен, а приятелите му бяха аутсайдери като него - Оливър Хазард-Пери и Скайлър ван Алън, двамата най-непопулярни ученици от целия випуск.

Дилън й беше много повече от приятел. Беше й съюзник, а може би и потенциално гадже. Тя се изчерви, като си спомни дълбоките му проникващи целувки... О, само ако не ги бяха прекъснали в онази нощ на партито. Само ако...

Само ако Дилън беше още жив. Но той бе отвлечен от среброкръвен, превърнат в един от тях и убит, щом дойде да я предупреди... Блис преглътна сълзите, които напираха в очите й при спомена за напоеното му с кръв яке, което намери в банята си.

Смяташе, че това е последният път, когато го виждаше, но сега... Това момче, което я спаси... Тихият му глас в ухото й беше толкова познат. Тя не смееше да се надява. Не искаше да вярва в нещо, което нямаше как да е истина. Притисна се към него, докато той я теглеше решително към брега.

Това не беше първият път, когато Блис се събуждаше на неочаквано място и виждаше, че е на крачка от смъртта. Миналата седмица се събуди и откри, че се е покачила на покрива на манастира „Клойстърс“ във Форт Тайрън парк и единият й крак виси от ръба. В последния момент се усети и се дръпна назад, за да избегне падането. Блис беше наясно, че най-вероятно би оцеляла от подобно падане, най-много да получи няколко драскотини. Зачуди се, ако някой ден реши да се самоубие, какви възможности имаше на разположение една безсмъртна...

Кошмарите, че някой я дебне и че се намира на място, на което всъщност не е, се задълбочаваха. Започнаха преди година - мъчителни, съпроводени със силно главоболие и ужасни видения на яркочервени очи със сребърни зеници, остри зъби, тичане по безкрайни коридори, гонена от звяра, от чийто отвратителен дъх й призляваше. Той успяваше да се домогне до нея, събаряше я на земята и се готвеше да погълне душата й.

Стига, каза си тя. Защо да мисли за това сега? Кошмарът се беше разсеял. Звярът, все едно какво беше, съществуваше само във въображението й. Нали точно това каза и баща й - че кошмарите са просто част от трансформацията. Блис беше на петнайсет, възрастта, в която вампирските спомени се събуждаха, когато синьокръвните осъзнаваха, че са безсмъртни същества.

Опита се да си припомни всичко, което се бе случило по-рано този ден, с надеждата, че нещо ще й подскаже как се е озовала в езерото. Беше отишла на училище както обикновено, а после на поредната скучна сбирка на Комитета. Трябваше да ги учат как да използват и контролират вампирските си сетива, но през последните два месеца се занимаваха с подготовката на годишния бал и с нищо друго. На сбирката мащехата й Боби-Ан изложи Блис с кресливия си глас и безвкусното си облекло - анцуг на „Вюитон“. Досега Блис бе живяла в неведение, че марката прави облекла от същото кафяво сукно като багажа. Мащехата й приличаше на козметично куфарче в златисто и кафяво.

Вечерта, понеже по изключение баща й си беше вкъщи, семейството отиде да вечеря в новооткрития ресторант „Сирк“, който отскоро се беше преместил в разкошно помещение на „Бийкън Корт“ 1.

Известният нюйоркски ресторант се посещаваше от богати и известни гости и сенатор Люелин прекара вечерта в здрависване с другите богати посетители - кмета, телевизионни водещи, актриси, други сенатори. Блис си поръча суров гъши дроб и го намаза обилно със сладко от цариградско грозде.

Когато вечерята приключи, те отидоха на опера, която гледаха от семейната ложа - нова постановка на „Орфей и Евридика^”. Блис винаги беше харесвала трагичната история на Орфей, слязъл в Ада, за да спаси своята любима, а накрая я губи. Печалното пеене обаче я приспа и тя засънува водната бездна на Хадес.

И точно тук спомените й приключваха. Дали семейството й бе още в операта? Баща й бе седнал като величествена статуя с ръце под брадичката и съсредоточено наблюдаваше действието, докато мащехата й правеше гримаси и се прозяваше. Сестра й Джордан пък тихо си припяваше думите. Едва на единайсет, тя бе побъркана на тема опера. „Побъркана^” беше изключително точна дума според Блис.

Почти стигнаха до дока и здравата ръка я качи по стълбата на кея. Блис се подхлъзна, но откри, че е в състояние да ходи. Който и да беше спасителят й, имаше право. Вампирската й кръв я стопли и след няколко минути тя изобщо не забелязваше, че навън е около 5 градуса. Ако беше човек, досега да е мъртва. Най-малкото щеше да се е удавила.

Огледа мокрите си дрехи. Все още беше с облеклото от операта - черна сатенена рокля на „Темпърли^” с богата бродерия. Сега тя беше напълно съсипана. Така ставаше с дрехите, предназначени единствено за химическо чистене. Носеше само една от лачените обувки „Баленсиага^”с петнайсетсантиметрови токчета. Другата явно беше на дъното на езерото. Загледа учудено програмата на операта, която все още стискаше в ръка. Пусна я - хартията направи няколко пируета и падна на земята.

- Благодаря ти... - каза тя и се обърна назад, за да види най-после лицето на спасителя си.

Но зад нея нямаше нищо освен спокойната синя вода на езерото. Момчето беше изчезнало.

Из apxuвume на Вестник „Ню Йорк хералд“