Маскарад

ГЛАВА 19

Името му беше Кингсли Мартин, първокурсник. Сред женската половина в „Дюшен“ цареше единодушие: дори името му беше секси. В мига, в който се появи, сякаш избухна пожар, който обхвана всички момичета. Само за седмица постиженията му станаха легендарни. Вече го бяха поискали в училищните отбори по лакрос, футбол и гребане. В академично отношение също се оказа първенец. Беше ударил в земята свадливия учител по английски с есето си за „Ад“ на Данте, озаглавено „Мак гА-Дост“, където сравняваше кръговете на пъкъла с известни заведения за бързо хранене. По математика реши една много сложна задача за отрицателно време.

Естествено, никак не пречеше и фактът, че е толкова привлекателен - на момичетата им се разтреперваха коленете. Притежаваше онзи тип хубост, която съчетаваше холивудския бласък с европейската изтънченост и дяволито излъчване. С него щеше да е забавно.

И така звездата на Джак Форс залезе - него момичетата познаваха още от детската градина. Кинглси обаче беше нова, свежа и мистериозна алтернатива.

Мими разказваше на Блис клюката, докато двете си оправяха грима в женската тоалетна след обяда.

- Синьокръвен е - заяви Мими и нацупи устни, за да си нанесе гланц.

- А стига, бе - отвърна Блис.

Естествено, че беше вампир. Разбра го в мига, в който го видя. Не беше срещала друг да парадира толкова със синята си кръв. Само дето не си бе показал вампирските зъби пред цялото училище.

- Запознах се с него на бала - каза Мими. - Семейството му наскоро се е преместило от Лондон. Той обаче е живял къде ли не - в Хонконг, Ню Йорк, Кейптаун. Някакви благородници са, защото и той има титла, но не я използва.

- Трябва ли да му се покланяме? - пошегува се Блис.

Мими се намръщи.

- Не е смешно - намръщи се Мими. - Те са някакви големи клечки. Притежават много земи, близки са с кралицата и разни такива.

Блис се сдържа да не направи физиономия. Мими беше толкова вманиачена в снобизма си, че понякога можеше да помрачи цялото веселие.

Тъкмо излязоха от тоалетните, и се натъкнаха право на обекта на разговора си. Кингсли излизаше от мъжката и носеше дебела книга с кожена подвързия. Изглеждаше предизвикателен и с някакъв порочен чар. Очите му заиграха, щом ги видя.

- Дами - каза той и се поклони.

Мими се подсмихна.

- Тъкмо си говорехме за теб.

- Само хубави неща, надявам се - отвърна той, гледайки право към Блис.

- Това е приятелката ми Блис. Баща й е сенатор - каза Мими и сръга Блис с лакът в ребрата.

- Знам - отвърна Кингсли и се усмихна.

Блис положи всички усилия да запази самообладание. Като я гледаше по този начин, имаше чувството, че стои пред него чисто гола.

Вторият звънец би, което значеше, че имат пет минути да се върнат по стаите.

- Трябва да тръгваме. Корган е изкуфял, но може да бъде голям гадняр - каза Мими и се запъти към стълбището.

- О, просто му затвори устата - отвърна Кингсли. - Не знаеш ли как?

- За какво говориш? - попита Блис.

- За контрол над съзнанието - отвърна Мими и се засмя нервно. - Шегобиец такъв, знаеш, че нямаме право да го използваме. Кодексът не позволява. Ако Старейшините разберат...

Синьокръвните нямаха право да използват или да демонстрират силите си, докато не навършат пълнолетие. А дори и тогава Кодексът на вампирите беше категоричен - хората не бяха играчки. Те трябваше да бъдат уважавани. От синьокръвните се очакваше да носят красота, светлина и мир на света, а не да използват силите си, за да господстват и властват.

- Старейшини-марейшини - каза Кингсли подигравателно и махна с ръка. - Те никога не знаят какво става. Или още вярваш, че могат да ти четат мислите?

- Ама че си забавен. Ще говорим по-късно - заяви Мими и тръгна.

- И аз трябва да вървя - каза нервно Блис.

-- Почакай.

Тя вдигна вежди въпросително.

- Избягваш ме.

Прозвуча не като обвинение, а като констатация. Кингсли премести дебелата книга в другата си ръка. Блис й хвърли бърз поглед - приличаше на книгите от Хранилището, в които с Оливър търсеха информация за Кроатан.

- За какво говориш, та ние едва се познаваме.

- Толкова бързо ли забрави?

- Какво да забравя?

Той я изгледа преценяващо от новите й маркови обувки тип балерина до прическата с кичури.

- Много ми хареса в зелената рокля. И колието, естествено - перфектен завършек. Но май повече ми хареса мокра и подгизнала. Безпомощна.

- Ти си момчето от парка - ахна Блис.

Момчето, което я бе спасило, бе Кингсли, а не Дилън. Но как бе възможно? Това значеше, че Дилън е мъртъв, помисли си с болка тя.

- Беше много красива в ролята на Дамата от езерото -каза Кингсли.

Умът й препускаше. Значи на афтърпартито е танцувала с Кингсли. Той е бил момчето с маската на Пиеро.

- Какво се е случило с Дилън? - прошепна Блис със страх в сърцето.

Беше толкова сигурна, че Дилън е жив. Но щом той не я е спасил в езерото, нито е танцувал с нея на афтърпартито, значи... трябваше да приеме истината. Беше се вкопчила в една мечта. Той си бе отишъл завинаги, нямаше повече да го види.

- Кой е Дилън?

- Няма значение - отвърна Блис, докато се опитваше да възприеме новата информация. - Тогава какво имаше предвид в нощта на партито, когато каза, че не си отсъствал дълго? Познаваме ли се?

- О, извинявай - каза той със сериозно изражение. - Явно избързвам. Все още не знаеш кой съм. Наистина съжалявам. Мислех си, че си ме познала, когато танцувахме. Явно съм се объркал.

- Кой си ти?

Кингсли доближи устни до ухото й и прошепна:

- Аз съм същият като теб.

Последният звънец би.

Кингсли многозначително размърда вежди и се усмихна.

- Доскоро, Блис.

Коленете й се разтрепериха и тя се облегна на стената. Сърцето й биеше лудо. Беше застанал толкова близо до нея, че още усещаше дъха му върху бузата си. Кой беше той всъщност? За какво говореше? И дали някога ще разбере какво се е случило с Дилън?