Маскарад

ГЛАВА 1

Гълъбите бяха превзели площад „Сан Марко“. Бяха стотици - дебели, сиви, тумбести - и тихо кълвяха трохи от сфолиателе и пане ува, които безгрижните туристи им хвърляха. Беше пладне, но слънцето се криеше зад облаците и градът изглеждаше мрачен и потиснат. Гондолите бяха завързани на кейовете, празни, с отпуснати гребла, в очакване на клиенти, които не бяха пристигнали. Беше отлив, както личеше от следите по фасадите на сградите, които бележеха по-високата линия на водата при прилив.

Скайлър ван Алън подпря лакти на паянтовата маса и положи глава в дланите си, така че брадичката й остана скрита в огромното поло. Тя беше вампир със синя кръв, последната издънка на рода Ван Алън - много изтъкната нюйоркска фамилия, чието влияние и благотворителна дейност бяха допринесли много за изграждането на днешен Манхатън. Преди години името Ван Алън беше синоним на сила, могъщество и влияние. Но това бе някога. Семейните богатства се бяха стопили и сега Скайлър броеше всеки цент, вместо да харчи безразборно. Черният й пуловер с поло яка, който стигаше до бедрата й, срязаният клин, грейката и захабените ботуши бяха като купени от магазин за дрехи втора употреба.

Всяко друго момиче би изглеждало като клошарка в подобно облекло, но Скайлър приличаше на кралска особа в него -- то само подчертаваше нежните й черти. Бялата й кожа, дълбоко разположените й небесносини очи и буйната й синьо-черна коса я правеха поразително, невъзможно красива. Притежаваше умопомрачителна усмивка, макар точно тази сутрин шансът тя да се появи бе много малък.

- Хайде, дай го малко по-ведро - каза Оливър Хазард-Пери и отпи от еспресото. - Каквото и да стане или пък да не стане, все пак сме на нещо като почивка. А и градът е невероятен, нали? Признай, че да се размотаваш из Венеция е сто пъти по-яко, отколкото да висиш в кабинета по химия.

Оливър, най-добрият приятел на Скайлър още от детството, беше висок и слаб младеж с небрежно спусната коса и топли лешникови очи. Той беше неин довереник, съучастник в делото, с което се беше заела, и, както бе научила едва наскоро, неин помощник - традиционен асистент на вампира, нещо като високопоставен служител. С негова помощ успяха да стигнат от Ню Йорк до Венеция за много кратко време, след като Оливър убеди баща си да го придружат по време на командировката му в Европа.

Въпреки ободрителните думи Скайлър остана намръщена. Беше последният им ден във Венеция, а все още не бяха открили нищо. Утре щяха да се върнат в Ню Йорк с празни ръце. Пътуването щеше да бъде пълен провал.

Тя започна да отлепя внимателно етикета на минералната си вода „Сан Пелегрино“, като гледаше да не го скъса. Не й се искаше да се предава толкова лесно.

Преди около два месеца баба й Корделия ван Алън беше нападната от среброкръвен - смъртен враг на вампирите. От нея Скайлър научи, че както вампирите, така и среброкръвните са паднали ангели, обречени да прекарат вечния си живот на Земята. Но за разлика от синьокръвните среброкръвните се бяха заклели във вярност на прокудения небесен принц Луцифер и бяха отказали да спазват Кодекса - набор от правила, за които вампирите таяха надежда, че ще им помогнат да се върнат в Рая.

Корделия беше официалният настойник на Скайлър. Девойката не познаваше родителите си. Баща й беше починал още преди да се роди, а майка й изпаднала в кома малко след раждането. През цялото си детство Корделия бе сдържана и дистанцирана с нея, но беше единственото семейство, което Скайлър някога бе имала, и за добро или зло момичето я бе обикнало.

- Беше сигурна, че той ще е тук - заяви Скайлър, докато хвърляше трохи на насъбралите се под масата й гълъби.

Повтаряше го, откакто пристигнаха във Венеция. Нападателят рани Корделия смъртоносно, но преди да напусне тялото си (синьокръвните се прераждаха непрекъснато), тя бе обяснила на Скайлър колко е важно да намери изчезналия си дядо Лорънс ван Алън, за когото се смяташе, че е открил начин да победи среброкръвните. С последния си дъх Корделия й каза да отиде във Венеция и да претърси улиците и каналите на града в опит да го намери.

- Но ние вече проверихме навсякъде. Никой не е и чувал за Лорънс ван Алън, нито за д-р Джон Карвър - въздъхна Оливър.

Наистина бяха търсили навсякъде. В Университета, в бара на Киприани и във всеки хотел, вила и къща за гости наоколо. Джон Карвър беше името, което Лорънс бе носил по времето на престоя си в колонията в Плимут.

- Знам. Започвам да си мисля, че той никога не е съществувал - отвърна Скайлър.

- А може би тя се е объркала. Била е твърде слаба и дезориентирана, за да те насочи към правилното място - предположи Оливър. - Накрая ще се окажем пратени за зелен хайвер.

Скайлър се замисли. Може би наистина се бе объркала и Чарлс Форс, лидерът на синьокръвните, бе прав. Но загубата на баба й така я бе разтърсила, че Скайлър бе готова на всичко, за да изпълни последното й желание.

- Не мога да го приема, Оли. Ако го направя, значи съм се предала. Трябва да открия дядо си. Прекалено много ме боли, като си спомня думите на Чарлс Форс...

- Какво е казал? - попита Оливър.

Скайлър му беше споменала за разговора, който проведе е лидера на синьокръвните, преди да тръгнат насам, но без да навлиза в подробности.

- Каза, че...

Скайлър затвори очи и си спомни изпълнения е напрежение разговор.

Беше отишла да посети майка си в болницата. Алегра ван Алън бе красива и далечна, както винаги, жена, която се намираше между живота и смъртта. Бе изпаднала в това състояние след раждането на Скайлър. Девойката не се изненада да открие посетител до леглото й.

Чарлс Форс бе коленичил до Алегра, но щом видя дъщеря й, бързо се изправи и избърса очи.

Скайлър го съжали. Само преди месец го смяташе за олицетворение на злото, дори го обвини, че е среброкръвен. Колко далеч от истината е била.

Чарлс Форс беше Архангел Михаил, ангелът е най-чисто сърце, който доброволно напуснал Рая, за да помогне на своите прокудени братя по време на Луциферовия бунт, обречен да живее с тях на Земята като синьокръвен. Той бе вампир само по съдба, не поради грях. А майка й Алегра ван Алън беше единствената синьокръвна, споделяща същата съдба. Алегра беше Габриела, непорочната, добродетелната. Историята на Михаил и Габриела бе дълга и заплетена. Те бяха близнаци, обвързани кръвно, родени като брат и сестра в този цикъл от преражданията си.

Връзката им беше безсмъртна клетва между синьокръвни, но Габриела се беше отказала от нея, щом срещнала бащата на Скайлър - обикновен смъртен човек, кръвен донор, превърнал се в неин съпруг.

- Знаеш ли защо майка ти е в кома? Или по-скоро е избрала да бъде в кома? - попита я Чарлс Форс.

- Заклела се е никога да не приема кръв от друг човек, след като баща ми е починал. Корделия каза, че самата тя е искала да умре.

- Но не може, защото е безсмъртна. Така че е жива - каза Чарлс Форс горчиво. - Ако може да се нарече живот.

- Такъв е нейният избор - каза Скайлър с равен глас.

Не й хареса осъдителният тон на Чарлс.

- Избор - възкликна той. - Романтична измислица, нищо повече. Чух, че ще ходиш във Венеция.

- Тръгваме утре. Ще се опитам да открия дядо си.

Предречено е, че дъщерята на Габриела ще ни донесе спасението, което търсим, беше казала Корделия. Само дядо ти знае как да бъде победен един среброкръеен, той ще ти помогне.

В цялата история на света среброкръвните бяха преследвали вампирите, изпивали кръвта и спомените им. Последната известна атака се случила в Плимут, след като вампирите прекосили океана на път за Новия свят. Четиристотин години по-късно в Ню Йорк, когато Скайлър беше втори курс в гимназията „Дюшен“, нападенията започнаха отново. Първата жертва беше нейната съученичка Аги Карондолет. Скоро последваха нови убийства. Скайлър най-много се притесняваше от това, че среброкръвните убиваха само млади вампири в най-уязвимата им възраст, между петнайсет и двайсет и една години, когато все още не бяха постигнали пълен контрол над способностите си.

- Лорънс ван Алън е в изгнание, прогонен - каза Чарлс Форс. - Ако тръгнеш за Венеция, те чакат само объркване и печал.

- Не ми пука - промърмори Скайлър и сведе поглед. Хвана ръба на пуловера си и започна нервно да го усуква. - Ти все още отказваш да повярваш, че среброкръвните са се върнали сред нас. А се разделихме завинаги с толкова свои братя...

Последното убийство беше станало малко след погребението на баба й. Самър Еймъри, Мис „Бал“ за последната година, беше намерена мъртва в дома си, с източена до последната капка кръв. Най-лошото при среброкръвните не беше, че убиваха, а че причиняваха съдба, много по-лоша от смъртта. Кодексът на вампирите категорично им забраняваше да изпълняват церемонията оскулор, Свещената целувка, пиенето на кръв от себеподобни. Церемонията бе ритуал със строго определени правила. Хората не трябваше да бъдат наранявани или изпивани докрай.

Но Луцифер и неговите легиони открили, че ако вместо върху човек изпълнят ритуала върху друг вампир, придобиват неимоверна мощ. Червенокръвните притежават жизнените сили само на едно същество, докато вампирите с целия си бастион от знания, придобити благодарение на безсмъртието и многобройните си прераждания, имат далеч по-богата кръв. Среброкръвните поглъщаха знанията и спомените на вампира заедно с кръвта му, превръщайки го в роб на лудостта си. Среброкръвният е съвкупност от много същества, събрани завинаги в една телесна обвивка.

Чарлс Форс се намръщи.

- Среброкръвните бяха прогонени. Не е възможно да са се завърнали. Има друго обяснение за случилото се. Комитетът разследва...

- Комитетът не прави нищо! И ще продължи да не прави нищо! - извика Скайлър.

Тя знаеше версията на Чарлс Форс. Синьокръвните бяха спечелили последната битка в Древния Рим срещу легионите на Луцифер, тогава прероден в безумния император Калигула, когото Чарлс Форс лично пратил в Ада със златния си меч.

- Както искаш - въздъхна той. - Не мога да те спра да идеш във Венеция, само че трябва да те предупредя, че Лорънс не е и на половина толкова способен, колкото на Корделия й се искаше.

Той вдигна брадичката й, а тя го погледна предизвикателно.

- Трябва много да внимаваш, дъще на Алегра - каза той по-меко.

Скайлър потръпна от спомена за докосването му. През последните две седмици не се случи нищо, което да опровергае думите му. Може би тя просто трябваше да спре да задава въпроси, да се върне в Ню Йорк и да бъде добро момиче. Добра синьокръвна. Да не поставя под съмнение мотивите и действията на Комитета и единственият й проблем да бъде какво да облече на предстоящия Бал на Четиристотинте.

Тя отметна кичур коса от лицето си и погледна умолително своя приятел. Оливър й беше предан и я подкрепяше безусловно. Беше рамо до рамо с нея през цялото изпитание, особено в ужасните дни непосредствено след погребението на баба й.

- Знам, че е тук. Чувствам го - заяви Скайлър. - Иска ми се да не трябваше да си тръгваме толкова скоро.

Тя върна обратно на масата бутилката, след като отлепи изцяло етикета й.

Сервитьорът пристигна със сметката и Оливър му подаде кредитната си карта, преди Скайлър да успее да протестира.

Решиха да хванат гондола за последната си обиколка на града. Оливър помогна на Скайлър да се качи, после двамата се облегнаха едновременно на плюшените възглавници, при което ръцете им се докоснаха.

Скайлър се отдръпна съвсем леко и изпита необяснимо смущение от физическата им близост. Не й се беше случвало досега. Винаги се бе чувствала комфортно в компанията на Оливър. Израснаха заедно като деца; плуваха голи в езерото зад къщата на баба й в Нантъкет и спяха притиснати един до друг в общ спален чувал. Бяха като брат и сестра, но наскоро тя откри, че реагира на присъствието му с непознато смущение, което не можеше да си обясни. Сякаш една сутрин се е събудила и е осъзнала, че освен неин най-добър приятел Оливър е и млад мъж. При това доста хубав.

Гондолата се откъсна от брега и бавно потегли. Оливър правеше снимки, а Скайлър се опитваше да се наслаждава на гледката. Но колкото и да бе красиво, тя не можеше да потисне чувството на отчаяние и безпомощност. Ако не намереше дядо си, какво й оставаше? Като изключим Оливър, тя беше съвсем сама на света. Беззащитна. Какво щеше да стане с нея? Среброкръвният, ако изобщо е бил такъв, вече я нападна два пъти. Тя притисна ръка към врата си, сякаш за да се предпази. Кой знае кога ще се появи отново... И дали убийствата ще спрат, както от Комитета се надяваха, или ще продължат, както тя подозираше, докато изчезнат всички до един?

Скайлър потръпна, макар да не беше студено. Погледна към брега и забеляза някаква жена да излиза от една сграда. Жена, която й изглеждаше странно позната.

Не може да бъде, помисли си Скайлър. Не е възможно. Майка й беше в кома, в болнична стая в Ню Йорк. Няма начин да е в Италия. Или пък може? Имаше ли нещо, свързано с Алегра, което тя все още не знаеше?

Сякаш чула мислите й, жената погледна право към нея.

Беше майка й. Без никакво съмнение. Жената имаше същата нежна руса коса като Алегра, аристократичен нос, остри скули, същата гъвкава фигура, същите зелени очи.

- Оливър, това е... О, Боже! - възкликна Скайлър и го задърпа за якето, като сочеше трескаво към брега.

- А? - обърна се той.

- Тази жена... Мисля, че това е... майка ми! Там!

Скайлър продължаваше да сочи, докато фигурата изчезна в тълпата пред Двореца на дожите.

- За какво, по дяволите, говориш? - попита Оливър и се заоглежда накъдето сочеше Скайлър. - Онази жена ли? Ти сериозно ли? Скай, да не си си загубила ума? Майка ти е в болницата в Ню Йорк и е в кома - извика Оливър ядосано.

- Знам, знам, но... Виж, ето я пак. Тя е, заклевам се, тя е!

- Къде си мислиш, че отиваш? - сопна се Оливър, щом тя скочи на крака. - Какво те прихваща? Спри, Скай, седни обратно! - А под носа си промърмори: - Това е ужасна загуба на време.

Тя се обърна рязко към него.

- Не е нужно да идваш с мен, ако не искаш.

- Да бе - въздъхна Оливър. - Все едно щеше да стигнеш сама до Венеция. Та ти не си ходила дори в Бруклин!

Тя въздъхна тежко, но не изпускаше жената от поглед, докато се мъчеше да се измъкне от лодката. Оливър имаше право - дължеше му много, задето я доведе, тук и много се дразнеше, че е толкова зависима от него. Каза му го.

- Нормално е да си зависима от мен - каза той разпалено. - Аз съм ти помощник. Предназначението ми е да ти помагам да се справяш в света на хората. Но не съм предполагал, че работата ми ще включва и това да съм туроператор.

- Тогава ми помогни! - сопна се Скайлър. - Трябва да отида... - започна тя ядосано.

После решително скочи от гондолата на тротоара с елегантно движение. Скок, който никой човек не би могъл да направи, защото се намираха на десет метра от най-близкия marciapiexe³.

- Чакай, Скайлър! - извика Оливър и се опита да се покатери. - Andiamo! Segua quella ragazza! - подвикна той на гондолиера да последва Скайлър, макар да не беше сигурен дали лодка, управлявана от човек, е най-подходящият начин за преследване на тичащ вампир.

Скайлър усети как сетивата й се изострят. Знаеше, че се движи много бързо. Струваше й се, че всички около нея са застинали неподвижно. Само че жената се движеше също толкова бързо, ако не и повече, устремена през тесните канали на града, избягвайки моторниците, летейки към другата страна на реката. Но Скайлър беше плътно по петите й. Приличаха на замъглено, бързо движещо се петно на фона на градския пейзаж. Скайлър откри, че е необичайно развеселена от гонитбата, сякаш използваше мускули, за които досега не е предполагала, че притежава.

- Майко! - извика тя отчаяно, когато жената скочи грациозно от един балкон и изчезна в един тесен вход, без да се обръща.

Скайлър скочи на същото място, притаи дъх и я последва, по-решена отвсякога да разкрие самоличността на мистериозната непозната.