Маскарад

ГЛАВА 21

Момчето стоеше неуверено на балкона на триетажната сграда на библиотеката. Когато беше топло, наричаха терасата „Клуб Дюшен“, защото учениците често обядваха там, навиваха крачолите си до над коляното и се печаха на слънце. Момичетата разкопчаваха блузите си толкова ниско, колкото смееха, а момчетата дори си сваляха ризите.

В средата на януари обаче вратата към балкона обикновено стоеше заключена. Не и днес. Днес някой беше отключил, пускайки студения зимен въздух в помещението, и се беше качил на тънкия метален парапет.

Джак се връщаше от часа по музика, когато се натъкна на събралата се в двора тълпа. Забеляза Скайлър да излиза през страничния вход с разтревожено изражение, докато говореше нещо на червенокръвния си приятел Оливър.

Искаше му се тя да се обръща към него, когато бе разтревожена. С мъка откъсна очи от нея и насочи поглед нагоре, накъдето сочеха и гледаха повечето присъстващи. На парапета стоеше червенокръвен първокурсник с празно, замаяно изражение.

- Скачай! - извика Сус Кембъл и избухна в кикот.

- Какво си мисли, че прави? - възкликна друго момиче, едновременно ужасено и развълнувано.

Джак забеляза, че тълпата се забавлява от създалата се ситуация. Макар и несъзнателно половината подканяше момчето да скочи. Със сигурност щяха да отменят часовете до края на деня.

- Хайде, приключвай вече! Имам контролно по математика и не искам да го правя точно днес - извика някой.

Застанал в един ъгъл зад живия плет, който обграждаше каменна пейка, Джак дочу е изключително острия си слух гласа на Кингсли Мартин, новото момче, което се смееше заедно с Мими.

- Накарай го да направи пирует - каза тя.

Кингсли махна с ръка и момчето на парапета подскочи и се завъртя. Тълпата ахна, но момчето се приземи на краката си. Гледаше ужасено случващото се, сякаш нямаше контрол над него...

Контрол...

Джак хвърли остър поглед към Кингсли. Досети се какво става. Кингсли използваше умствен контрол, за да разиграва момчето като кукла на конци.

От Комитета много пъти им бяха казвали, че всеки, който използва силите си върху червенокръвен, без да е бил предизвикан, ще бъде строго наказан. Джак усети как гневът се надига в него. Този нахален, арогантен глупак щеше да вкара в беля всички.

- Пусни го! - извика той е вдигната ръка, впил яростно очи в Кингсли.

Тълпата се обърна, за да види какво става.

- Само се забавлявахме, приятел - каза Кингсли и е леко движение на китката си накара момчето да спре да се върти.

Щом осъзна, че се намира безпомощен на ръба на парапета, червенокръвният нададе ужасен вик. Левият му крак се подхлъзна леко...

- Мартин! Свали го веднага!

- Щом толкова настояваш... - каза Кингсли е вече отегчен вид.

Момчето възвърна равновесието си и стъпи обратно на терасата.

- Modo caecus - прошепна Джак, изпращайки заклинание към всички червенокръвни, присъствали на сцената, за да забравят какво са видели.

- Това беше глупаво и опасно, да не говорим, че беше жестоко и долно - сопна се Джак на Кингсли.

Никога в живота си не бе изпитвал такъв гняв. Още повече че Мими стоеше до него. Наистина ли ревнуваше? Или беше просто разочарован, че сестра му може да се държи така низко?

- Не ни разваляй кефа, Форс - каза Кингсли. - Никой не е пострадал, нали?

- Да, Джак, стига - включи се и Мими. - Само се майтапихме. Нищо нямаше да се случи.

- Не е там работата, Мими. Старейшините ще разберат.

- О, Старейшините - засмя се Кингсли. - Защо не ме накажеш сам? - каза той подигравателно. - Или толкова си падаш по червенокръвните, че си забравил каква е на цвят собствената ти кръв?

Джак се изчерви до корените на фината си руса коса.

- Вие Форс, или както там се наричате в момента, нямаше да сте нищо без моето семейство и жертвите, които сме направили - заяви Кингсли мрачно, след което се обърна да си ходи. - Ако решиш да си вземеш думите обратно, знаеш къде да ме намериш, Форс.

- Джак, това беше просто шега - каза Мими, опитвайки се да умилостиви брат си.

- Зарежи - отвърна Джак и свали ръката й от рамото си.

Тръгна да се отдалечава с бърза крачка, но Мими го последва.

- Джак, почакай, моля те.

Но той не се обърна. Ушите му пламтяха от срам заради публичното му избухване.

Дали постъпи правилно? Трябваше да спре Кингсли, нали? Или просто не можеше да прояви чувство за хумор, както твърдеше сестра му? За какво обаче говореше Кингсли? Какви жертви бе направило семейството му?

Трябваше да пита баща си.