Маскарад

ГЛАВА 8

Когато се събуди, Скайлър осъзна, че лежи на гигантска спалня насред стая, декорирана в стил, който можеше да бъде описан единствено като ранносредновековен. По стените имаше огромен зловещ гоблен, изобразяващ смъртта на еднорог. От тавана висеше пищен златен свещник със стотина свещи, а леглото беше затрупано с най-различни дебели и пухкави животински кожи. Самото място излъчваше някаква брутална и първична елегантност.

Тя примигна и веднага посегна да опипа врата си. Нямаше белези от ухапване. Поне това й беше спестено.

- О, вече сте будна.

Скайлър се обърна по посоката на гласа. Прислужницата в черна униформа и бяла престилка направи реверанс.

- Ако обичате, последвайте ме, г-це Ван Алън - каза тя. -Трябва да ви заведа долу.

Откъде знае името ми?

Отметна завивките и намушка крака в кожените си ботуши, които намери оставени до леглото.

- Къде съм? - попита Скайлър.

- В Двореца на дожите - отвърна прислужницата.

Тя поведе Скайлър навън и запали факлите в коридора.

Векове наред Palazzo Ducale или Двореца на дожите е бил седалището на венецианското правителство. Там са се помещавали административните и законодателните органи, залите за съвещания, както и личната резиденция на дожа. В днешно време за туристи бяха отворени главната зала и галериите. Скайлър вече беше разгледала двореца по време на организираното туристически посещение.

Осъзна, че се намира в една от частните резиденции, където не се допускаха посетители. Прислужницата й направи знак да я последва и Скайлър тръгна по стълбите след нея. Минаха през главното фоайе, в чийто край имаше огромна дъбова порта с резбовани върху нея различни йероглифи и езически символи.

- Тук е - каза прислужницата и отвори вратата.

Скайлър влезе вътре и се озова в библиотека, чието великолепие бе достойно за някой барон. На високите прозорци имаше плътно червени завеси. По лавиците от орехово дърво бяха наредени книги с кожени подвързии. Беше пълно с килимчета от животински кожи и ловни трофеи.

На масивен кожен стол точно пред горящата камина седеше прегърбен джентълмен с прошарена коса, облечен в сако от туид.

- Ела насам - нареди той.

До него стоеше младият италианец от Биеналето. Той кимна на Скайлър и посочи стола до себе си.

- Направил си ми някакво заклинание - обвини го Скайлър.

- Трябваше да се уверя коя си и какви са намеренията ти - призна момчето. - Не се притеснявай, няма ти нищо.

- Е, и? Доволен ли си от наученото?

- Да - отвърна момчето. - Ти си Скайлър ван Алън. Отседнала си в хотел „Даниели“ с Оливър Хазард-Пери -старши и сина му Оливър. Тръгнала си да търсиш нещо и за твоя радост мога да ти съобщя, че търсенето ти приключи.

- Така ли?

- Това е Професорът.

- Чух, че си ме търсила - каза той развеселено. - Напоследък не съм много популярен сред американските студенти. Навремето много малки пилигрими идваха да слушат лекциите ми. Но вече не. Кажи ми, защо дойде?

- Изпрати ме Корделия ван Алън.

При споменаване на името й Професорът и момчето се спогледаха многозначително. Топлината от камината накара бузите на Скайлър да пламнат, но жегата не беше единствената причина да се изчерви. След като каза името на Корделия така смело, се почувства уязвима. Кои бяха тези странни мъже? Защо я бяха довели тук? Дали постъпи правилно, като използва призива за помощ на Корделия?

- Продължавай - настоя Професорът, като се наведе напред и я изгледа преценяващо.

- Корделия беше моя баба... - започна Скайлър.

Дори тези тук да бяха врагове, вече нямаше връщане назад. Огледа се за изход от стаята и забеляза малка вратичка в една от стените с лавици. Може би щеше успее да се измъкне оттам или пък да вцепени стареца и момчето със заклинание и да излети през прозореца.

- Беше? - попита момчето.

- Тя напусна този цикъл. Беше нападната. - Скайлър преглътна трудно. - От среброкръвен. Кроатан.

- Откъде си сигурна? - попита момчето. - Никой не е чувал за среброкръвните от XVII век. Съществуването им е изтрито от историята на синьокръвните.

- Тя сама ми каза.

- Но нали не е била... изконсумирана? - попита момчето с дрезгав глас.

- Не за щастие. Нападателят не е успял да изпие цялата й кръв и спомени. Тя ще се прероди за следващ цикъл.

Момчето се облегна на стола си. Скайлър забеляза, че си играе е ключове от кола и потропва нервно с крак, нетърпелив да научи останалата част от историята.

- Продължавай - подкани я Професорът.

-Корделия каза, че ключът към победата над среброкръвните е в нейния съпруг Лорънс ван Алън, който живее в изгнание. Тя си мислеше, че ако ме изпрати във Венеция, може да успея да го намеря. Успях ли?

- Може би - каза възрастният мъж и намигна.

- Дядо, дойдох при теб за помощ. Корделия каза, че е наложително да...

Момчето се прокашля многозначително. Скайлър се обърна към него.

- Аз съм Лорънс ван Алън - каза той и се наведе напред.

Чертите му се промениха - не се преобразиха изведнъж, а постепенно, и той се превърна във възрастен джентълмен. Но това не беше прегърбеният и белокос дядо от представите на Скайлър. Беше висок и слаб мъж със същата лъвска грива като момчето, само дето беше прошарена със сребристо. Но имаше същия орлов нос и арогантно вирната брадичка.

Сякаш стаята се сви от присъствието му. Беше властна фигура, с остър, сплашващ взор. Мъж, който би могъл да е достоен съперник на Чарлс Форс, помисли си Скайлър.

- Можеш да си променяш формата? - възкликна Скайлър с възхищение. - Това истинският ти облик ли е?

- Доколкото някой облик въобще може да е истински -отвърна Лорънс. - Андерсън, би ли ни оставил насаме?

Възрастният джентълмен намигна на Скайлър и излезе, като затвори зад себе си скърцащата дъбова порта.

Скайлър се намести в стола му, при което обърна внимание на аристократичните ръчно тъкани килими върху каменния под. Много приличаха на този в библиотеката на Корделия.

- Това помощникът ти ли беше?

Лорънс кимна. Изправи се и отиде до камината и извади от един шкаф бутилка портвайн. Сипа в две чаши от алената течност и подаде едната на Скайлър.

- Предчувствах го - каза тя и взе чашата.

Отпи бавно - беше сладко, но не и сладникаво, гъсто и превъзходно. Алкохолът нямаше ефект върху вампирите, но повечето от тях можеха да се наслаждават на вкуса му.

- Видях, че за малко да ме заговориш, но се овладя. Как се досети?

- Господарят винаги сяда отляво, където беше ти, а той седеше от дясната ти страна - отвърна Скайлър.

Това беше задължителен средновековен етикет, за който бе научила от безкрайните уроци на Корделия по история на синьокръвните. Кралят винаги сядаше отляво, докато кралицата или някой друг по-нискостоящ персонаж - отдясно.

- Много си наблюдателна. Забравих. Явно остарявам.

- Съжалявам, че Корделия не е с нас - каза меко Скайлър.

Лорънс въздъхна.

- Няма нищо - въздъхна Лорънс. - Разделени сме от повече от век. Човек свиква със самотата. Може би един ден отново ще е безопасно да сме заедно.

Той се облегна назад и извади от предния си джоб пура.

- Значи ти си дъщерята на Алегра - каза той и отряза края на пурата със сребърно ножче. - Наблюдавах те. Знаех, че ме търсиш в мига, в който се озова във Венеция. Почувствах нещо във въздуха. Първоначално реших, че е майка ти, но се оказа друга енергия. Ти ме видя.

- Значи ти си бил жената на стълбите. Приел си външния вид на Алегра - изведнъж осъзна Скайлър.

Най-после нещата започнаха да се връзват.

- Да - кимна Лорънс, - правя го понякога. Тя ужасно ми липсва.

Той издиша продължително дима от цигарата.

- Не исках да ти се показвам, докато не се убедя коя си. Имам много врагове, които ме преследват от векове. Ти можеше да си един от тях.

Тя се изправи рязко и едва не разсипа питието си.

- Старата хазяйка! И това си бил ти. Поне първия път.

- Естествено - изкиска се Лорънс.

- Значи затова, когато слязохме по стълбите, тя каза, че никога не ни е виждала? Говорела е истината.

Скайлър сложи празната чаша на малката масичка пред себе си, като внимаваше да я постави върху една от подложките с позлатени краища.

- Мари е честна хазяйка, признавам й го - усмихна се Лорънс.

- Защо ни показа стаята си?

- Не възнамерявах, но ти ме преследваше и трябваше да се скрия в един от подслоните си в града. Имам много адреси, както сигурно се досещаш. Налага се, ако човек иска да успее да се скрие. Мари ти каза истината - стаята беше заключена. Но се отвори за теб. Приех го като добър знак. Реших, че мога да ти подскажа малко, за да видя дали ще успееш да ме намериш на Биеналето. Справи се добре. Беше привлечена от Олафур Елиасон, както и аз.

- Но защо отново побягна? Гоних те.

- И почти ме хвана. Боже, каква скорост имаш, ти си невероятно силна. Изчерпах цялата си енергия, за да се изплъзна. Все още не бях напълно сигурен за намеренията и самоличността ти. Изненада ме. Съжалявам, че се наложи да използвам това заклинание.

- А сега защо реши да ми се довериш?

- Защото само дъщерята на Алегра би могла да знае правилното Advoco Aditivo - заклинанието, което ти използва. С Корделия се бяхме разбрали, че ако някога се наложи да се търсим един друг, пратениците ни ще използват думи от Свещения език. Без Advoco нямаше да ме намериш и след хиляда години, независимо от усилията ти. Но аз те приспах, за да проверя дали не си подкупена. Трябваше да те заведа на безопасно място, където няма да ни наблюдават.

Скайлър кимна. Беше се досетила и без това.

-А сега, след като ме намери, какво искаш? - попита Лорънс, гледайки Скайлър през облак дим.

- Искам да знам за среброкръвните. Искам да знам всичко.