Маскарад

ГЛАВА 10

Безнадеждно. Всичко беше безнадеждно. Дядо й се оказа безполезен. Изплашен, стар човек, на когото не му беше останало нищо друго освен книгите, пурите и портвайна. Какво бе очаквала тя? Наставник, лидер, покровител... баща. Някой, който за малко да смъкне бремето от раменете й.

Докато опаковаше багажа си на другата сутрин, тя си спомни последните му думи, преди да се разделят.

„Съжалявам, Скайльр. Корделия не е трябвало да те праща при мен.”

После започна да крачи пред камината.

,,Истината е, че аз от дълго време не се интересувам от делата на синъокръвните. Още след Роаноук съм сложил кръст на техните обети. Тогава избраха да последват Михаил, както винаги. “

Лорънс имаше предвид Конклава на старейшините, които отново бяха избрали за свой водач Михаил, когато драмата в Роаноук излезе наяве и се предполагаше, че среброкръвните са се завърнали.

„И ако не греша - продължи Лорънс, - те и досега го следват, вече като Чарлс Форс. Когато обърна гръб на семейството ни и се отрече от фамилията Ван Алън, аз се заклех, че никога няма да се върна в обществото на синъокръвните. Уви, пътувала си до Венеция напразно. Аз съм стар човек. Предпочитам да живея безсмъртния си живот на спокойствие. Нямам с какво да ти помогна

,,Но Корделия каза..."

„Корделия вярваше твърде много в мен. Ключът в борбата срещу среброкръвните е в Чарлс и Алегра, не в мен. Само Пречистите могат да спасят расата ни от покварата на среброкръвните.

- „ Съжалявам, но не мога да ти помогна. Отрекох се от вампирите, когато избрах изгнанието.“

„Значи Чарлс Форс беше прав за теб“ - каза Скайлър с треперещ глас.

„Какво имаш предвид?“

„Каза, че не си и наполовина мъжът, който Корделия вижда в теб. Че ако отида във Венеция, ме чакат само разочарование и объркване. “

Лорънс отстъпи назад, сякаш са го ударили. На лицето му се изписаха толкова много емоции - срам, гняв, гордост, - но той остана безмълвен. После рязко й обърна гръб, затръшвайки вратата след себе си.

Е, това беше. Скайлър натъпка багажа си в чантата, метна я на рамо и се запъти към асансьора, където я чакаше Оливър. Той дори не я поздрави.

Скайлър знаеше, че ако поиска, може да надникне в ума му, да прочете мислите му като отворена книга. Но не смяташе, че е редно. А и не се налагаше да използва свръхестествените си сили, за да се досети, че още й е ядосан, задето не му се бе обадила миналата вечер.

Шофьорът на Лорънс я върна в хотела доста късно и Скайлър завари няколко обезумели съобщения от Оливър. Трябваше да му се обади, но не искаше да го събужда.

- Мислех, че си мъртва! - обвини я той.

- Ако бях, щеше да наследиш айпода ми.

- Ха! Твоят не струва. Дори няма видео.

Скайлър се усмихна: знаеше, че Оли не може да й се сърди дълго.

- Освен това изпусна страхотно музикално шоу по телевизията. Даваха Европейските музикални награди. Дейвид Хаселхоф спечели във всички категории.

- Какъв лош късмет.

- Баща ми вече излетя, хвана по-ранен полет. Трябвало да ходи на някаква среща на акционери.

Скайлър го погледна косо. Кестенявата му коса покриваше челото, а топлите му лешникови очи със зеленикави и златисти искрици бяха изпълнени с обида и загриженост. Скайлър едва се въздържа да не докосне врата му - изглеждаше толкова уязвим и подканващ. Напоследък изпитваше ново усещане, непознато досега желание да се храни е кръв. Беше като слабо бучене, като музика, звучаща в главата й, без тя дори да си дава сметка. Понякога обаче звукът се усилваше и не можеше да се сбърка. Почувства се привлечена от Оливър по нов начин, изчервяваше се, докато го гледаше.

Спомни си, че баща й е бил донор на майка й, че тя го е приела за свой съпруг - против вампирския закон. За пръв път в историята на синьокръвните гените на различни раси се бяха смесили в едно и резултатът беше Скайлър - наполовина човек, наполовина вампир. Dimidium Cognatus.

Скайлър бе научила за произхода си само преди няколко месеца, но сега разбираше, че кръвта й е нейната съдба, сложна плетеница от вени под кожата й. Кръвта зовеше за кръв. Кръвта на Оливър...

Досега не беше забелязвала колко е красив най-добрият й приятел, колко нежна изглеждаше кожата му. Така й се искаше да протегне шия и да докосне онова местенце под адамовата му ябълка, да го целуне, а после може би да пробие кожата със зъби, да ги забие в него и да пие...

- Къде беше все пак? - попита Оливър, прекъсвайки нишката на мислите й.

- Дълга история - отвърна тя.

Вратите на асансьора се отвориха и двамата влязоха вътре.

Докато се лашкаха в раздрънканото такси по павираните улици на път за малкото местно летище, Скайлър разказа всичко на Оливър, който я слушаше внимателно.

- Как е могъл да постъпи така! - каза Оливър. - Макар че сигурно един ден ще си промени мнението.

Скайлър сви рамене. Беше изложила случая, послушала бе баба си, но я бяха отритнали. Наистина не смяташе, че има какво още да се направи.

- Може би, а може би не. Дай да не говорим повече за това - въздъхна тя.

Полетът им до Рим беше отложен, така че решиха да убият малко време, като пообиколят безмитните магазини и тези за сувенири.

Скайлър си взе няколко списания, бутилка вода и дъвки, за да намали налягането в ушите си по време на излитане и кацане. Докато чакаше на касата, забеляза рафт с венециански маски. По улиците ги продаваха на всяка крачка, макар до карнавала да имаше още няколко месеца. Не беше се заглеждала в евтините дреболии, но на летището една маска грабна вниманието й. Беше от порцелан, украсена със златни и сребърни мъниста и дупки само за очите.

- Виж - посочи я тя на Оливър.

- За какво ти е този кич? - попита я той.

- Не знам. Нямам нищо за спомен от Венеция. Ще я взема.

Самолетът до Рим беше претъпкан, но този до Ню Йорк беше още по-зле. Имаше толкова много турбуленции, че Скайлър се опасяваше да не полудее от тракането на зъбите си. Но щом погледна от прозореца и видя небето над Но Йорк, изпита такава любов към града, макар и примесена с тъга - очакваха я само двама прислужници, които според завещанието на Корделия бяха нейни настойници. Поне щеше да завари Бюти, кучето си порода блъдхаунд, истински приятел и пазач. Бюти беше друга част от трансформацията, от душата на Корделия, превъплътила се, за да я защитава, докато Скайлър придобие контрол върху силите си. Кучето й липсваше.

Слязоха на летището и зачакаха багажа си, изтощени от пътуването. След почти петнайсетчасов полет двамата бяха скапани. Когато излязоха навън, беше тъмно и се сипеше лек снежец. Беше началото на декември и зимата най-после бе дошла.

Оливър забеляза семейната си кола и шофьора, който сновеше по тротоара, и поведе Скайлър към черния мерцедес. Наместиха се в уютното купе е кожени седалки и Скайлър благодари на боговете, че са я дарили с Оливър. Състоянието на семейството му определено беше от полза в трудни дни като този.

И двамата бяха мълчаливи, потънали всеки в собствените се мисли. Този път трафикът беше слаб и стигнаха до Манхатън само за половин час. Колата мина по моста „Джордж Вашингтон^” и излезе на 125-а улица, зави надолу по „Ривърсайд^” и се насочи към имението на Вай Алън на ъгъла на 101-ва и „Ривърсайд^”.

- Е, пристигнах - каза Скайлър. - Благодаря ти отново за всичко, Оли. Жалко, че нищо не излезе от историята с дядо.

- Не се притеснявай. Да служа и да защитавам, това е мотото ми.

Оливър се наведе да я целуне по бузата, както винаги, но в последната секунда Скайлър извърна глава така, че си удариха носовете.

- Опа - каза тя.

Оливър, изглежда, се смути и двамата се прегърнаха неловко.

Какво й ставаше? Защо се държеше толкова тъпо? Та той беше най-добрият й приятел. Тъкмо се канеше да отвори вратата, когато той се прокашля.

- Каза ли нещо? - обърна се тя към него.

-Ами... ъ-ъ... смяташ да ходиш на онова довечера, така ли? - попита той, почесвайки се по брадичката.

- Кое? - примигна Скайлър.

- Онова... Бала на Четиристотинте. Големият купон на кръвопийците.

- О, вярно.

Напълно беше забравила. Присъствието й бе наложително, защото бе член на Комитета. Беше твърде млада, за да я представят официално на бала, за разлика от Мими и Джак.

Джак Форс... от няколко седмици потискаше чувствата си към него, но мисълта за Бала на Четиристотинте веднага извика образа му в ума й. Висок, болезнено красив, със златисторуса коса и бледа кожа, усмихнати пронизващи зелени очи, равни бели зъби.

Джак беше първият, който заподозря, че има нещо повече около смъртта на Аги, отколкото на всички в Комитета им се искаше да вярват. Беше решен да разкрие истината. Когато я нападнаха, тя отиде при него и след като я успокои, се целуваха. Споменът за целувката му още беше като отпечатан върху устните й. Ако сега затвореше очи, можеше да усети уханието му, свежо и чисто като току-що изпран лен, с лека нотка на афтършейв с аромат на гора.

Джак Форс... Момчето, което й обърна гръб, когато тя погрешка обвини баща му, че е среброкръвен.

Замисли се дали Джак си има дама за бала и ако да, коя ли е тя. Направо пламна от ревност при мисълта за друго момиче в обятията му.

- Искаш ли да дойдеш с мен? - попита тя Оливър.

Преди Оливър да спомене бала, изобщо не беше се замислила нито за тоалет, нито за кавалер.

Той се изчерви и погледна огорчено.

- Само за... вампири е - каза той изчервено и по лицето му се изписа болка. - Това е правилото. Не се допускат нито донори, нито помощници.

- О, съжалявам. Не знаех. Тогава и аз няма да отида.

Оливър погледна навън, където снегът покриваше покривите и тротоарите с пелена от бели кристали.

- Трябва да отидеш - каза той тихо. - Така би искала Корделия.

Скайлър знаеше, че е прав. Гя бе последната от рода Ван Алън в Ню Йорк. Трябваше да представи фамилията.

- Добре, ще отида. Но ще си тръгна рано и може да се видим после, става ли?

- Разбира се - усмихна се тъжно той.