Маскарад

ГЛАВА 11

Сeмeйcтвo Форс беше наело четиристайния президентски апартамент в хотел „Сейнт Реджис“. Почти всички стаи бяха заети от синьокръвни. Такава беше традицията, защото така те стигаха до балната зала само с едно излизане от асансьора, без роклите на дамите да се мачкат излишно, докато пътуват.

Чарлс Форс закопчаваше копчето на ръкава си. Беше висок горд мъж с прошарена коса. Носеше бяла вратовръзка и ръкавици, фракът му беше с красива традиционна кройка с две копчета и кадифена линия от страната на панталоните. Стоеше в дневната с ръце отзад, очаквайки жените в семейството да приключат с приготовленията си.

Синът му Джак беше облечен по подобен начин и изглеждаше зашеметяващо. Бе избрал заострена яка, обърната надолу, вместо традиционната якичка, която се извива нагоре към брадичката. Цял ден бе кротувал, но сега свали рязко крака от канапето и се изправи. Доближи се до баща си и го погледна в очите.

- Какво каза на Скайлър, преди да тръгне?

- Още ли те вълнува това момиче? - попита Чарлс. -Мислех, че откакто ме обвини погрешно в Поквара, си загубил интерес към нея.

- Не ме вълнува, просто ми е любопитно.

Покрай разправиите, които съпътстваха изчезването на Дилън и преминаването на Корделия в друг свят, Чарлс беше споделил със сина си истината за произхода

на Скайлър. Онази нощ Джак бе открил каква е връзката му със сестра му Мими. За добро или зло тя беше половинката му, най-добрата му приятелка, какго и най-големият му враг, неговият близнак в множество отношения. Но макар да се бе примирил с истината за семейството си, той продължаваше да си задава въпроси. Какво криеха от Комитета? Дали среброкръвните наистина са се завърнали? Откакто убийствата престанаха преди няколко месеца, баща му се държеше така, все едно всичко е изяснено.

Чарлс въздъхна.

- Казах й просто, че това пътуване до Венеция ще е абсолютно безполезно. Тя си е навила на пръста, че дядо й ще даде нужните отговори на всичките й глупави въпроси. Но той няма да го направи. Познавам Лорънс много добре. Ще гледа да стои настрана от всичко това, както винаги. Това пътуване няма да й донесе нищо.

Джак беше наясно с неприязънта, която баща му изпитваше към Лорънс, и последните му спомени само го доказваха.

- Имаш ли други въпроси? - попита Чарлс.

Джак погледна надолу към лачените си обувки, лъснати специално за случая. Можеше да види отражението си в тях.

- Не, татко - отвърна той и поклати глава.

Как би могъл да се съмнява в баща си? Чарлс Форс беше Архангел Михаил - Пречисти. Вампир по избор, а не по наказание. Безгрешен.

- Добре - каза той и махна някаква прашинка от рамото на Джак. - Днес е Балът на Четиристотинте, официалното ти представяне в нашето общество. Гордея се с теб. Тринити, готова ли си вече, скъпа? - извика Чарлс към спалнята.

Тринити Бърдън Форс се появи откъм будоара си и се усмихна с обич на съпруга си. Носеше тъмночервена копринена рокля със сърцевидно деколте и гол гръб. Двамата с Чарлс щяха да открият бала с появата си. От баща си Джак знаеше, че в миналото Тринити не е имала тази чест. Бяха минали само шестнайсет години, откакто мястото на Алегра ван Алън до Чарлс заемаше друга жена. Това бе шестнайсетата година, в която не Габриела откриваше бала.

В съседната стая Мими Форс, облечена в плюшен халат, седеше на стол с позлатена облегалка, а около нея се бяха скупчили цяло ято стилисти и маникюристи, които обработваха всеки сантиметър от тялото й. Един оформяше косата й в изтънчен кок, докато друг държеше в ръка сешоар с промишлена мощ. Двама от най-признатите гримьори в града полагаха последните детайли; единият поставяше червило, а другият нанасяше на лицето й бронзант. Мими говореше по мобилния телефон и подухваше ноктите си, за да изсъхне по-бързо лакът.

- О, Боже, тук е истинска лудница, не те чувам добре. Кога казваш, че ще сте там?

- Ние сме в хотела - отвърна Мими. - Да. Извинявай, но... Хей, ти. Да, ти - обърна се остро към коафьора с козя брадичка, който държеше сешоара. - Едва не ми изгори ухото. - А после добави в слушалката - Извинявай, Блис, трябва да затварям.

Мими хлопна телефона и движението около нея замря.

- Готови ли сме? - попита тя.

- Погледни - каза стилистът и й подаде огледало.

- Снимки! - нареди Мими.

Една от асистентките веднага я щракна. Мими се погледна в огледалото, после взе снимката и разгледа критично образа си, търсейки някакъв проблем.

Косата й блестеше като полирана и обграждаше лицето й като златна корона. Кожата й светеше, зелените й очи изпъкваха на фона на опушения грим, устните й изглеждаха като разцъфнала роза.

- Да, мисля, че това е всичко - каза тя и освободи антуража си с едно махване на ръка, без дори следа от признателност.

Мими смяташе, че за тях е огромна привилегия да работят за нея, а не обратното.

Малко след това прислужницата й влезе в стаята с огромна картонена кутия в ръце, с размера на детски ковчег. Пратката идваше в последния момент и щом я видя, Мими плесна радостно с ръце.

- Пристигна! - каза прислужницата щастливо.

Тя беше основна жертва на избухванията на Мими, понеже балът започваше само след няколко часа, а роклята още не бе пристигнала.

- Виждам. Не съм идиот - сопна се Мими.

Завтече се към кутията, остави я на леглото и набързо разкъса опаковката като трескав дервиш.

Веднага след като излезе от ателието на „Диор“, Мими се оплака на майка си от липсата на качествени бални рокли и Тринити й уговори среща лично с главния дизайнер в офиса на „Баленсиага“.

По време на петчасовите обсъждания Мими отхвърли безброй модели, карайки дизайнера да скъса десетки скици.

- Какво точно ти трябва? - попита я той с раздразнение. - По-капризна си от булка.

Мими си пое рязко дъх.

- Точно така.

Затвори очи и видя себе си и Джак при първото им обвързване. Роклята, която носеше тогава, беше съвсем семпла, бяла, просто тога. Двамата вървяха босоноги по улиците на Венеция, хванати за ръце, на път за церемонията.

- Бяла. Роклята трябва да е бяла. Бяла като сняг. Прозрачна като сълза.

И ето че вече беше тук, опакована в пластове хартия. Роклята на нейните мечти.

Беше от най-финия бял копринен сатен и когато я докосна, усети материята като шепот между пръстите си -толкова бе деликатна. На закачалката изглеждаше като обикновено парче бял плат. Около кръста висеше колан от ковано сребро и имаше огромна цепка до хълбока - единствения досег със съвременната мода, който Мими беше позволила.

Тя остави халата да се свлече на земята. Застана в средата на стаята чисто гола. Прислужницата вдигна роклята и Мими я остави да се плъзне тялото й. Леката, фина като паяжина материя трептеше като мъгла, докато лягаше на тънката й снага.

- Върви си - каза тя рязко на прислужницата.

Ужасеното момиче едва не се препъна в халата на пода, бързайки да излезе.

Мими върза на кръста си сребърния колан и огледа критично златистия тен на кожата си, подаваща се през цепката на роклята. Щом застанеше пред светлината, тъмният й силуетът щеше да се очертае. Всяка извивка на тялото й, от шията до гръдта, от талията и ханша до безкрайните й крака, щеше бъде едновременно покрита и изложена на показ, облечена и разсъблечена.

Нямаше нужда от бельо.

Беше фантастична.

- О!

Тя се усмихна - не се наложи да чака дълго.

Обърна се и застана с лице срещу брат си.

Джак стоеше на прага с ръка на дръжката. Чарлс го беше пратил да повика сестра си. Фината му платинено руса коса беше сресана назад, а на лицето му беше изписана нежност.

Изглеждаш... - каза й той мислено.

Знам...

Бяха се върнали към стария си навик да разговарят без думи и Джак допускаше сестра си до всяка своя мисъл и всеки спомен. Тя можеше да види всичко през очите му и разбра, че той си спомни за онази първа нощ - безоблачното небе на Венеция, леките им забързани стъпки по моста. Видя себе си през неговия поглед - с цяла вечност по-млада. Колко бяха млади тогава, в зората на света, преди войните, преди мрака.

Как намери... същата ли е?

Не. За жалост онази рокля потъна в Тибър. Коприната не трае хиляда години, скъпи. Тази е нова. За новото обвързване.

- Още е рано - изстреля Джак.

Общото им видение изчезна и Мими се подразни, че я откъснаха от приятния спомен.

- Да, още е рано - съгласи се тя.

Нямаха право да се обвързват преди двайсет и първия си рожден ден. Според вампирските закони обвързването, свещеният брак между вампири беше безсмъртна клетва, но церемонията не можеше да бъде изпълнена, преди да са навършили пълнолетие. Двамата трябваше да подновяват съюза си при всеки цикъл, макар че за пръв път се прераждаха като близнаци в едно и също семейство. Досадните човешки закони бяха така объркващи. Това обаче нямаше значение, защото те бяха близнаци вампири, което беше съвсем различно. Значеше, че душите им са се съединили в Рая, където се бяха врекли един на друг.

Връзката им обаче не можеше да се осъществи, докато и двамата не възвърнеха напълно спомените и контрола върху силите си. Вампирите близнаци понякога прекарваха целия си живот в търсене на другия. Двойките трябваше да са достатъчно възрастни, за да разпознаят половинката си в новата й физическа обвивка.

Мими знаеше, че в цялата история на света има само една двойка, разрушила връзката си. Габриела като Алегра ван Алън и Михаил като Чарлс Форс. Габриела се бе омъжила в църква и бе дала обет за вярност на човек! На своя кръвен донор! И вижте какво се случи... Бе прикована в кома завинаги, впримчена между живота и смъртта. Обречена на вечна тишина.

- Но защо да чакаме? - попита Мими. - Аз знаех кой си, откакто прогледнах. Сега и ти знаеш коя съм аз.

Мими имаше предвид онази вечер в кабинета на баща им, когато спомените на Джак най-после се върнаха, позволявайки му да види това, което винаги беше пред очите му. Тя беше негова. Завинаги.

- Знаеш, че те обичам - каза Мими. - Понякога ме побъркваш, но бог ми е свидетел, че наистина те обичам.

Джак се наведе към нея, зарови лице в косата й и вдиша дълбоко. Ухаеше на жасмин.

- Аз също те обичам.

- Боже! - възкликна Тринити и рязко си пое дъх.

Мими и Джак бавно се откъснаха един от друг и се обърнаха към майка си.

- Мими, ти си само на шестнайсет, а това определено не е рокля за шестнайсетгодишно момиче - извика Тринити с треперещ глас.

- Налага ли се да ти напомням, че съм с няколко века по-възрастна от теб, „майко“?

Вече се превръщаше във вампир, спомените й малко по малко се връщаха и Мими вече нямаше никакво желание да продължава да си играе на червенокръвни, с обичайните им човешки взаимоотношения.

- Чарлс! - извика Тринити. - Контролирай децата си.

- Мими, изглеждаш много красива - каза той и я целуна по челото. - Да тръгваме.

Тринити се намръщи.

- Хайде, скъпа. Време е да танцуваме - каза Чарлс и поведе съпругата си навън.

- Тръгваме ли? - каза Джак, предлагайки ръката си на Мими.

- Тръгваме - усмихна се тя.

И близнаците Форс поеха ръка за ръка към партито на годината.