Маскарад

ГЛАВА 12

Няколко пресечки по-нататък, в един съвсем друг апартамент, изумителен триетажен мезонет, наречен „Къщата на мечтите" заради екстравагантното си, макар и сюрреалистично великолепие, Форсайт Люелин стоеше пред тайника зад шкафа за обувки. Завъртя копчето два пъти надясно, после три пъти наляво и отстъпи назад; петнайсетсантиметровата вратичка от неръждаема стомана се отвори.

- Татко, какво става? - попита Блис, заставайки до него. -С Джейми имаме среща във фоайето на хотела след час.

Блис държеше в ръце кучето си Мис Ели, порода чихуа-хуа, кръстено на любимата й героиня от сериала „Далас^”.

Точно както беше обещала, Мими насади Блис е Джейми Кип. Двамата не изпитваха абсолютно никакъв интерес един към друг. Всъщност именно той предложи да се срещнат във фоайето на хотела, понеже и двамата щяха да ходят със семействата си. Блис остана е впечатлението, че единствената причина да я покани бе да се спаси от Мими. Когато решеше, Мими можеше да е много нахакана.

Блис скръсти ръце и погледна огромната съблекалня на мащехата си. Боби-Ан винаги успяваше да впечатли гостите е нея, докато ги развеждаше из къщата. Размерът на помещението беше двеста квадратни метра. Вътре имаше римска баня, облицована е травертински мрамор, и тропически душове, които създаваха усещането, че се къпеш насред фонтан. Стените от двете страни на помещението бяха покрити е огледала, които скриваха различните отделения, събрали над пет хиляди дизайнерски тоалета, описани и каталогизирани от асистентката на Боби-Ан. Блис намираше за жалко, че всички са вулгарни и безвкусни. На света нямаше леопардово пончо с пух по края, което да не се хареса на Боби-Ан. Блис дочу кресливия й смях, докато мащехата й клюкарстваше с двете си стилистки, погълната от собствения си тоалет.

Блис се огледа. Беше решила въпреки всичко да облече зелената рокля на „Диор“. Баща й и Боби-Ан направо ахнаха, като я видяха.

- Миличка, толкова си красива - прошепна Боби-Ан и прегърна Блис с кльощавите си ръце, станали твърде жилести от много пилатес.

Усещането беше като да те прегърне скелет.

Боби-Ан винаги възхваляваше до небесата хубостта на Блис и омаловажаваше външността на собствената си доста невзрачна дъщеря. Джордан бе още на единайсет години и нямаше да ходи на бала. Докато Блис се обличаше, тя бе надзъртала да види какво става.

- Приличаш на уличница - заключи тя.

Докато Джордан се отдалечаваше, Блис я замери с възглавница в гърба.

След като показа роклята на родителите си, баща й я заведе до сейфа. Отвори няколко тапицирани с велур чекмеджетата, специално направени за Боби-Ан. Вътре проблясваха диамантените й тиари, огърлици, пръстени и гривни. Беше като в бижутерски магазин на „Хари Уинстън“. Според слуховете, когато тексасците се преместили в Манхатън, съпругата на сенатора изпразнила трезорите на бижутерските магазини, за да отпразнува издигането си в социалните среди на града.

Той извади голяма, черна, кадифена кутия от най-долното чекмедже.

- Това беше на майка ти - каза той и извади платинена огърлица с изумруд колкото юмрук. - Имам предвид на истинската ти майка, не на Боби-Ан.

Блис не можеше да продума.

- Искам да го сложиш тази вечер. Моментът е много важен за нас, за цялото семейство. Ще почетеш паметта на майка си с това бижу.

Сенаторът закачи колието на врата й.

Блис знаеше много малко за майка си - само това, че поради неизвестна причина е приключила рано този цикъл на живота. Баща й никога не говореше за нея и Блис израсна с убеждението, че майка й е болезнена тема за него. Тя самата не помнеше много, а няколкото останали снимки бяха толкова избелели, че чертите на жената бяха почти неразличими. Когато Блис питаше за нея, баща й казваше да „канализира спомените си“ и че ако времето позволи, ще я срещне отново.

Кучето в ръцете й започна да лае и да драна като обезумяло към изумруда.

- Мис Ели, престани!

- Тихо! - заповяда Форсайт.

Кучето скочи от ръцете на Блис и се скри.

- Уплаши я, татко.

Блис се загледа в изумруда, който се намести между гърдите й. Беше тежък. Не можеше да прецени дали й харесва или не. Беше прекалено голям. Дали майка й наистина го е носила?

- Наричат камъка „Розата на Луцифер“ или „Проклятието на Луцифер“ - обясни баща й е усмивка. - Чувала ли си историята?

Блис поклати глава.

- Говори се, че щом Луцифер бил изгонен от Рая, един изумруд паднал от короната му. Нарекли го „Розата на Луцифер“. Някои дори го наричат Светия Граал.

Блис се опитваше да асимилира информацията, без да знае какво да мисли. Значи майка й е притежавала бижу, свързано със среброкръвните?

- Разбира се, това е само история - продължи Форсайт.

В този момент влезе Боби-Ан е ужасяваща рокля на „Версаче“, която приличаше на метална обшивка.

- Как ми стои? - попита тя кокетно съпруга си.

Блис и баща й се спогледаха.

- Много си красива, скъпа - каза й той с каменна усмивка. - Е, ще тръгваме ли? Колата ни чака.

Пред хотела чакаха тълпи от фотографи и хиляди зяпачи, застанали зад кордон от охранители. С приближаването на всяка от черните лимузини, светкавиците експлодираха в какофония от стакатови изблици.

- Ето ни и нас - обяви щастливо Боби-Ан, щом излезе от колата и се облегна на мъжа си.

Но папараците се интересуваха единствено от Блис.

- Блис, погледни насам! Блис! Една за мен! Блис, насам!

- Кажи нещо за тоалета си?

- На кой дизайнер е роклята?

Някои от фотографите и репортерите бяха достатъчно любезни да попитат сенатора и жена му какво мислят за партито, но беше очевидно, че главната атракция е Блис.

Имаше само десетина стъпки от колата до хотела, но на Блис й отне почти половин час да ги измине.

- Това е лудост - отбеляза тя доволно, след като най-после влезе в розовото фоайе на хотел „Сейнт Реджис“, където кавалерът й я чакаше нетърпеливо.

Балната зала на хотела беше превърната в зимна приказка. Имаше кристални свещници с висулки, навсякъде изобилстваше от разкошни рози - като се започне от почти два метра високите аранжировки по масите, които се наложи да бъдат подсилени, до тежките гирлянди по сводовете. На входовете видяха тежки гирлянди. Снежнобял килим върху мраморния под очертаваше пътя от рецепцията до балната зала.

Политикът и съпругата му се появиха на стълбището. Прожекторът ги освети и перкусионистът засвири драматично.

- Сенатор и г-жа Форсайт Люелин - обяви хералдът.

- Г-н Джеймс Андрюс Кип и г-ца Блис Люелин.

Четиримата бавно пристъпиха в залата.

Двата петдесетчленни оркестъра бяха разположени в двата срещуположни края на залата и свиреха спокоен валс за синьокръвните дами и господа. Мъжете бяха изключително елегантни във фраковете си, а жените - нечовешки слаби и невъзможно стилни в дизайнерските си бални рокли. Представляваха магическа гледка. Този път от Комитета бяха надминали себе си. Цялата зала беше изпълнена с главозамайващ кристален блясък - от античните свещници до лъскавата мозайка на пода.

Джейми заведе Блис до масата й, поздрави я и изчезна за останалата част от вечерта. Толкова за кавалерството. Блис откри Мими с родителите й на рецепцията.

- Леле! - възкликна тя, съзирайки колието на Блис. -Какъв камък!

- Бил е на майка ми - обясни Блис, после й разказа легендата за проклятието на Луцифер.

Мими хвана изумруда в ръце и погали гладката му повърхност. Още щом го докосна, тя се пренесе в онази финална битка: мрачният ден, звукът на тромпетите в далечината, Архангел Михаил с огнения си меч в ръка, прогонването, а след него студът. После събуждането на Земята като безсмъртен и убийственото желание за кръв.

- О! - възкликна Мими.

Все още държеше камъка, а очите й блестяха. После изведнъж го пусна, все едно я беше опарил.

Блис се сепна. Разбра, че нещо се бе случило, че щом бе докоснала изумруда, у Мими се бе събудил някакъв спомен. Тя също го докосна, но нищо не стана. Беше просто хладно бижу. „Проклятието на Луцифер“. Побиха я тръпки.

- Това е „Сърцето на океана“ - извика Мими. - Обещай ми, че няма да го метнеш от палубата на „Титаник“.

Блис се опита да се разсмее, но петдесет и пет каратовият камък й тежеше.

„Розата на Луцифер“. Проклятието... Най-скъпоценното притежание на Принца на среброкръвните сега висеше на гърдите й. Тя отново потръпна. Част от нея искаше да скъса верижката и да хвърли колието колкото може по-далеч.