Маскарад

ГЛАВА 20

Скaйлъp забеляза разликата в секундата, в която слезе да закусва: слънчева светлина. Стаята буквално бе обляна в нея. Плътните покривала на мебелите бяха свалени и слънчевите лъчи струяха ослепително през прозорците.

В средата на стаята стоеше Лорънс ван Алън и разглеждаше стар портрет, закачен на стената над камината. В коридора бяха струпани старомодни сандъци за багаж, както и голяма очукана ракла на „Луи Вюитон“.

Хети и Джулиъс стояха до него и кършеха ръце.

- Мис Скайлър! - възкликна Хети, щом я видя. - Не можах да го спра. Той имаше ключ. Каза, че е собственик на къщата, започна да дърпа завесите и настоя да махнем покривките на мебелите. Каза, че ви е дядо, но г-жа Корделия беше вдовица, откакто я познавам.

- Няма нищо Хети, всичко е наред. Джулиъс, аз ще се оправя с това.

Двамата изгледаха със съмнение натрапника, но изпълниха желанието на Скайлър и излязоха от стаята.

- Какво правиш тук? - попита рязко. - Нали щеше да стоиш настрана.

Опита се да звучи ядосано, но изпитваше единствено въодушевление. Дядо й! Дали е променил решението си?

- Не е ли очевидно? - отвърна Лорънс. - Върнах се. Думите ти ме нараниха много дълбоко, Скайлър. Не можех да живея с мисълта, че съм се държал като страхливец.

Прости ми, мина много време от онова споразумение с Корделия. Изобщо не съм очаквал, че някой ще дойде да ме търси.

Той се доближи до прозореца, който гледаше към замръзналата река Хъдсън. Скайлър беше забравила, че дневната им има такава прекрасна гледка. Корделия винаги държеше завесите спуснати.

- Не можех да те оставя да се върнеш към стария си живот, сама. Бях в изгнание достатъчно дълго. Време е Ню Йорк да си припомни мощта и славата на семейство Ван Алън. Дойдох да се грижа за теб. В крайна сметка си моя внучка.

Вместо отговор тя зарови лице в рамото му и го прегърна силно.

- Корделия се оказа права за теб. Знаех си, че ще стане така.

Но преди да успее да продължи, се разнесе пронизителният настоятелен звук на камбанките на входната врата.

Скайлър погледна към дядо си.

- Очакваш ли някого?

- Не и в момента. Андерсън ще дойде след седмица, след като затвори имотите ми във Венеция. Опасявам се, че завръщането ми в града не се осъществи така тайно, както се надявах - каза той загрижено.

Хети тръгна да отвори вратата, но Лорънс я отпрати.

- Аз ще се оправя - каза той.

На прага стояха няколко от членовете на Комитета начело с Чарлс Форс. На лицата им беше изписана мрачна решителност.

- А, Лорънс - каза Чарлс Форс с тънка усмивка. - Отново си ни удостоил с присъствието си.

- Чарлс - кимна Лорънс.

- Може ли да влезем?

- Разбира се - отвърна Лорънс официално. - Скайлър, струва ми се, че се познаваш с всички - Чарлс, Присила, Форсайт, Едмънд. Това е внучката ми Скайлър.

- Ъ-ъ... здравейте - каза Скайлър, чудейки се защо дядо й се държи така, сякаш са му дошли на приятелско посещение.

Те не й обърнаха никакво внимание.

- Лорънс, много съжалявам - каза Присила Дюпон с нежен гласец. - Не можах да надделея.

- Всичко е наред, драга моя. Радвам се, че си добре. Мина толкова време от Нюпорт.

- Твърде много.

- Достатъчно - прекъсна ги раздразнено Чарлс Форс. -Лорънс, не си спомням да съм отменял изгнанието ти. Трябва да се явиш пред Съвета, за да дадеш показания. Би ли дошъл с нас, ако обичаш?

- Какво става? - извика Скайлър, когато двама от Старейшините хванаха Лорънс. - Къде те водят?

- Не се страхувай, мила моя. Щом нямам друг избор, предпочитам да тръгна доброволно. Чарлс, няма да се боря с теб. Скайлър, скоро ще се върна.

- Ще видим - изсумтя Чарлс Форс.

Поведоха го навън към една голяма черна кола, паркирана пред сградата. На Скайлър й се доплака. Тъкмо най-сетне бе получила помощ, и тя й бе отнета толкова бързо, колкото бе дошла.

- Тръгна ли си? - попита Хети, втурвайки се към нея. -Да благодарим на Бога.

- Ще се върне - заяви Скайлър.

Отиде до портрета, който Лорънс гледаше. Картината датираше от началото на XVIII век, беше стояла скрита под покривало години наред. Жената в сватбена рокля бе Корделия, която излъчваше благоприличие и порядъчност. Мъжът до нея носеше безупречен костюм и широка вратовръзка тип шал. Нямаше как да сбърка човек ястребовите черти на младия Лорънс ван Алън.

Из архивите на Вестник

„Ню Йорк хералд“