Маскарад

ГЛАВА 16

Блис, както и много от гостите, ахна от възхита, щом пристигна на афтърпартито. Изоставената синагога беше осветена от хиляди чаени свещи, хвърлящи дълги мрачни сенки по стените. Мими беше права - мястото приличаше на древни руини и имаше нещо призрачно и романтично в това да танцуваш на светлина от свещи.

Всички гости бяха с балните си тоалети, а маските придаваха на вечерта мистериозен блясък. Момчетата бяха невероятно красиви във фраковете си, а момичетата - великолепни в дизайнерските си рокли и с някак порочен вид под маските.

Блис сложи маската с пера и скъпоценни камъни на лицето си. Беше й малко трудно да вижда с нея. Забеляза, че Скайлър пристига. Добре. Беше препратила съобщението до нея без знанието на Мими.

Диджеят въртеше баухаус - мрачна тежка музика. До Блис се приближи момче с бяла вратовръзка и фрак, с маска на тъжния клоун Пиеро. Направи й знак с ръка към дансинга.

Блис кимна и го последва. Той разтвори ръце и тя пристъпи в обятията му.

- Значи си оцеляла - прошепна й той.

Устните му бяха толкова близо до ухото й, че усещаше диханието му.

- Моля?

- Щях да се чувствам ужасно, ако те бяха оставил да се удавиш - подсмихна се той.

- Ти...

Той сложи пръст на устните си, или по-скоро на устните на Пиеро.

- Липсваше ми... - каза Блис.

Дилън. Сигурно беше той. Открил я е. Колко умно от негова страна да се появи на бал с маски, където нямаше как да го познаят и да настъпи суматоха.

- Не съм отсъствал чак толкова дълго.

- Знам, но се тревожех.

- Недей. Всичко ще бъде наред.

- Сигурен ли си?

- Да.

Блис танцуваше от щастие. Той се бе върнал! Върнал се бе, за да е с нея. Идваше й да полети.

Песента свърши. Момчето с маската се поклони.

- За мен беше удоволствие.

- Почакай - извика Блис, но той вече беше изчезнал в тълпата.

Тя се огледа - имаше много момчета с черни фракове, но никой от тях не носеше маска на тъжен клоун, от чието око се стичаше сълза.

Скайлър обикаляше унило от стая в стая. Трябваше да се обади на Оливър, ако не друго, то поне да й прави компания. Това парти не беше толкова специално, колкото Бала на Четиристотинте. Забеляза няколко свои червенокръвни съученици, които изглеждаха особено нервни, сякаш не бяха много сигурни, че са добре дошли. Лесно можеше да различи вампирите от хората. Кожата на първите светеше в тъмнината. Дарбата им, наречена илюмината, им помагаше да се разпознават.

Дълбоко в сенките зад колоните няколко двойки се възползваха от мрака, за да се натискат. За тийнейджърите вампири обаче тази дума имаше и друго значение. Скайлър долавяше специфичния звук, който издаваше вампирът, пиещ от своя донор, пулсирането на кръвта и преминаването на жизнената сила от едно същество в друго. След това вампирите започваха да светят още по-силно, чертите им ставаха по-отчетливи, докато хората изглеждаха апатични и отпуснати.

Скайлър знаеше, че един ден и тя ще трябва да прави същото. Щеше да се наложи да изпълни Свещената целувка с някой човек. Тази мисъл едновременно я плашеше и изпълваше с въодушевление. Свещената целувка не беше шега. Тя създаваше много сериозна връзка между вампира и човека, която се радваше на уважение от синьокръвните. Донорите заслужаваха обич и уважение за услугата, която им предоставяха.

Официалната атмосфера от Бала на Четиристотинте беше отстъпила място на доста по-разпуснато и необуздано поведение. Няколко души танцуваха с притиснати тела под ритмите на хаус музиката. Разюзданата атмосфера окончателно взе връх, когато няколко момичета започнаха да танцуват предизвикателно и да притискат ханш към партньорите си. Много скоро купонът се изпълни с потни тийнейджъри, които размахваха ръце във въздуха и заявяваха, че тази нощ ще се надрусат и ще се напият здраво (най-вече с кръв).

Скайлър остана настрана. Определено не пасваше на тълпата. Нямаше никакви приятели тук.

Въздъхна. Венецианската маска покриваше цялото й лице. Искаше й се да я свали. Беше й тясна и я изпотяваше.

Дръпна се настрана в една малка ниша и седна на земята, за да помисли какво да прави. Едно от момчетата я последва. Колко странно. Въпреки маските лесно можеше да се разбере кои са момичетата, защото бяха със същите рокли както на бала. Но момчетата бяха трудно различими с еднаквите си черни фракове. Точно както и този тук с черната маска, която покриваше цялото му лице и му придаваше вид на градски пират.

- Не си ли падаш по купоните? - попита той.

Скайлър седеше сама на каменната пейка.

- Даже ги мразя - засмя се тя.

- Аз също.

- Никога не знам какво да правя или да кажа.

- Е, явно е свързано с танцуване. И с пиене - от всякакъв род.

Значи беше вампир. Скайлър се зачуди кой ли е и защо се занимава да говори с нея.

- Без съмнение - съгласи се тя.

- Но си избрала да не избираш.

- Аз съм бунтар - каза тя саркастично.

- Не мисля така.

- Защо?

- Защото все пак си тук, нали така? Можеше изобщо да не идваш.

Той имаше право. Изобщо не трябваше да е тук. Беше дошла поради същата причина, поради която отиде и на бала - за да види Джак Форс. Трябваше да си признае - всеки път, щом го видеше, нещо в нея се пробуждаше.

- Ако трябва да съм честна, дойдох, за да видя едно момче.

- Кое? - попита той закачливо.

- Няма значение.

- Защо?

- Защото е сложно.

- Е, хайде де.

- Така е. Той... той не се интересува от мен - каза Скайлър, мислейки за Джак и Мими и връзката между тях.

Нямаше значение какво изпитва тя към него. Той й даде съвсем ясно да го разбере на погребението на Корделия. Имаше отговорности към семейството си. Сцената, в която се държаха за ръце, не й излизаше от ума. Азраел и Абадон. Между тях сякаш течеше електричество, привличаха се като магнит. Цялата зала настръхна, когато ги представиха. Двама от най-могъщите вампири. Най-после се разкриха пред нас.

Как можеше тя, Скайлър ван Алън, която дори не бе чистокръвен вампир, да застане между тях?

- Откъде знаеш, че не се интересува? - попита той със сериозен тон.

- Просто знам.

- Може да останеш изненадана.

Скайлър забеляза, че момчето се беше приближило към нея. Очите му зад маската изглеждаха зеленикави. Сърцето й подскочи. Той се приближи още малко.

- Изненадай ме - прошепна тя.

Вместо отговор той повдигна маската от лицето й, наведе се и я целуна.

Скайлър затвори очи. Единственото момче, което някога бе целувала, беше Джак Форс. Целувката приличаше на онази, но имаше и нещо различно. Беше по-припряна. По-настойчива. Тя вдиша дъха му, усети езика му в устата си, сякаш искаше да я погълне. Имаше чувството, че може да го целува вечно.

Но изведнъж той спря.

Тя отвори очи. Маската стоеше накриво върху лицето й.

Какво стана? Къде изчезна той?

- Хей!

Скайлър се обърна. Във фоайето стоеше Мими Форс с пищна индианска украса на главата. „Маската“ й беше умело изрисувана с грим.

- Виждала ли си някъде брат ми?

Отначало Мими се разстрои, че партито й бе превзето от натрапници, но после го отдаде на неустоимата си популярност. Затова не се изненада да види Скайлър, поредната неканена.

Преди Скайлър да успее да й отговори, Джак се появи зад сестра си. Носеше индиански пера на главата също като нея. И неговата маска беше от грим.

- Ето ме - каза той весело. - О, Скайлър. Как беше във Венеция?

- Страхотно - отвърна тя, опитвайки се да запази спокойствие.

- Супер.

- Хайде, Джак. След малко почват фойерверките - заяви Мими и го задърпа за ръкава.

- Доскоро - каза Джак.

Скайлър остана безмълвна. Беше толкова сигурна, че момчето, с което се целува, беше Джак. Толкова сигурна, че зад черната маска беше именно той. Спокойното му поведение обаче, небрежната дружелюбност я разколебаха. Но щом не е бил Джак, тогава кой? С кого се бе целувала? Кое беше момчето зад маската?

С болка осъзна, че следващата седмица започва коледната ваканция, което значеше, че няма да види Джак Форс още две седмици.