Маскарад

ГЛАВА 26

Сpeщaтa им в Хранилището беше съвсем случайна. Скайлър беше отишла, за да прочете колкото може повече книги, препоръчани от Лорънс, и остана приятно изненадана да завари там Джак.

- О, здравей - усмихна се той и прокара ръка през косата си, а после й махна да седне до него. - Какво четеш? „Процесът“? - попита той и й показа своя том.

Тя кимна. В момента по литература изучаваха Кафка. „Процесът“ беше една от многото книги, които трябваше да прочете.

- Глупава любовна история, не мислиш ли? - попита той, докато разлистваше пожълтелите страници.

Скайлър забеляза, че книгата беше доста захабена и с подгънати краища.

- Любовна история? Не става ли дума за деспотизма на справедливостта? За абсурдността на бюрокрацията? Ние така и не разбираме за какво го съдят всъщност.

- Не съм съгласен. А предвид на това, че Кафка не е искал книгата да бъде публикувана, кой може да каже за какво точно става въпрос? Четох, че била за проваления му годеж с Фелис Бауер. Което значи, че въобще не става дума за правни проблеми, а за човек, нещастен в любовта...

- О, Джак - въздъхна Скайлър.

Не беше сигурна дали той я занася или не, но се наслаждаваше на закачката помежду им. Дотогава не беше ясно дали ще могат да бъдат отново приятели, или каквото там беше започнало между тях и свърши така внезапно в края на миналия срок. Но Джак явно нямаше нищо против да опитат отново. Не че това имаше някакво значение. Въпреки всичко той си оставаше брат на Мими Форс.

- Може би в моята книга има нещо, което в твоята липсва - каза Джак и й подаде своята. - Нека да си ги разменим. И без това твоята е с по-хубава корица.

Скайлър взе книгата му и вдиша специфичната й миризма на остаряло. Отвори я, докъдето беше стигнала, и зачете.

Какво досадно старо място, помисли си Мими, следвайки Кингсли по стълбите към Хранилището на историята. То беше и главна квартира на Комитета, която се намираше точно под „Блок 122“, суперскъп нощен клуб, отворен само за синьокръвните и техните гости.

С Кингсли се бяха сприятелили, защото и той бе порочен като нея. Инцидентът с момчето на балкона бе поставил началото на съюза им. Кингсли притежаваше всичко, което Мими харесваше у един вампир - желанието да използва силите си. Негласно тя бе съгласна с него, че от Комитета са твърде предпазливи, и се дразнеше на строгите им правила. Защо да не използват силите си, за да властват над хората? За какво ти е да умееш да четеш мислите им, ако не можеш да използваш това за материални и емоционални облаги? Защо да нямаш повече от един кръвен донор едновременно? Защо да не размахват пред носа на другите високия си статут, вместо да се опитват да се слеят сред смъртните?

Той я бе помолил да дойде с него в Хранилището, за да й покаже нещо готино, а после бе изчезнал между лавиците.

Мими се огледа - няколко жалки бивши помощници четяха и пишеха прилежно на бюрата си. Тя се настани на една от масите в средата на помещението и затропа нетърпеливо с пръсти. Иззад една лавица с книги дочу гласове.

- Тук няма никаква любовна история, Джак - каза някакво момиче. - Май ти си този, който се е объркал.

- Сигурна ли си? Трябва да четеш по-внимателно. Може би си го пропуснала - отвърна той.

Мими скръцна със зъби. Това беше онази мишка Ван Алън. Говореше с брат й. Мими се изправи и се изкашля тактично, докато надничаше към тях над ниската лавица.

Джак и Скайлър моментално се отдръпнаха един от друг.

- Ъ-ъ... ще се видим по-късно - каза рязко Скайлър и се премести на друго бюро, без да се усети, че все още държи неговата книга.

- О, здравей - усмихна се Джак на сестра си. - Дори не предполагах, че знаеш как да стигнеш до това място.

- Не ме подценявай, Бенджамин Форс. За твое сведение аз съм запален читател.

Джак се ухили.

Лъжкиня, каза й той мислено.

Ти си лъжец, отвърна му тя.

Прости ми, каза той и направи помирителен жест.

Разбира се. Изражението на Мими омекна.

Отивам си, ще се видим вкъщи.

Чао.

Мими го проследи с поглед, докато той излизаше. Въпреки нежните му мисли, запечатани в съзнанието й, тя се притесни. Защо Скайлър все още беше в играта? Имаше нещо в това момиче, което действаше на брат й. Мими го надушваше. Усещаше желанието му да се отдаде на връзката им, но сякаш се насилваше да се влюби в нея против волята си. Защо? Никога преди не е било така. Във всеки жизнен цикъл те преоткриваха връзката си без проблем.

За миг прекомерната самоувереност и самодоволство изчезнаха от лицето на Мими и тя заприлича на уплашено, изгубено момиченце. Ами ако ме напусне? Ако откаже да поднови връзката ни? Какво ще стане с нас?

Мими потръпна при мисълта за Алегра ван Алън, прикована към болничното легло, практически мъртва за света.

Не можеше да допусне това да се случи и с тях.

- Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак - каза Кингсли, подавайки на Мими една дебела книга.

Мими му се усмихна обезоръжаващо.

- Иска ми се - отвърна тя. После погледна книгата. -Какво е това?

- Нещо, което не би трябвало да четем. Една много стара книга със забранени заклинания. Чувала си за онова с Кроатан, нали? Среброкръвните. - попита Кингсли.

- Да - отвърна Мими предпазливо. - Но те не би трябвало да съществуват наистина.

- Да бе - усмихна се самодоволно Кингсли. - Само защото вече не се подчиняват.

- Какво искаш да кажеш?

- Среброкръвните са били наши роби. След прогонването ни на Земята тези, които последвали Луцифер, били подчинени от Михаил и Габриела. Контролирали сме ги дълго време, но после те са се надигнали и са престанали да изпълняват заповедите ни. Ние сме гонили тях, те са гонили нас, и така векове наред. Предполага се, че вече не съществуват. Само че има начин да бъдат върнати.

- Какво искаш да кажеш?

Според Мими Кингсли се отнася твърде пренебрежително към тези неща. Все пак среброкръвните не бяха някаква шега. Повечето вампири дори не смееха да говорят за това.

- Да бъдат призовани от Мрака. Да бъдат накарани да правят каквото им се каже.

- Не бих казала, че идеята ми допада - каза Мими и потръпна. - Звучи твърде сериозно за мен.

- О, стига. Ще бъде забавно.

Кингсли използваше думата „забавно“ по адрес на всякакви поразии. Явно за него едно древно и опасно заклинание беше равносилно на бясното шофиране на „Ферари“ -кофти идея, която обаче си струваше да реализираш само за да се похвалиш после.

- Ммм... не - поклати Мими глава.

Това не я интересуваше, но може би в книгата имаше нещо друго, което да й е от полза.

Materia acerbus. Тъмната материя.

Тя отгърна на първата страница и зачете.