Изповедник

Осма глава

КАЛАН ИЗБЪРЗА ДА НАСТИГНЕ ДЖАГАНГ, за да не би да реши, че се е отдалечила, и да я прониже с убийствена болка през нашийника. Въпреки че, както бе демонстрирал неведнъж, изобщо не му трябваше извинение, за да направи подобно нещо. Точно в този момент обаче й беше ясно, че най-добре е да се постарае да не му дава и най-малко основание, защото явно новините, донесени от вестоносеца, го караха да бърза неистово.

Не я интересуваше какви са новините. Мислеше си за мъжа, когото най-после успя да види втори път — пленника от предния ден.

Докато прекосяваше лагера и се чудеше кой ли е този човек, не изпускаше от очи не само пазачите си, но и редовите войници, покрай които минаваха. Вглеждаше се да разбере дали някой от тях не я вижда, напрягаше слух да долови издайнически коментари. Навсякъде се сблъскваше с учудени физиономии, явно изненадани да видят цял взвод тежковъоръжени войници да нахълтват грубо в ежедневието им. Никой от тях обаче не показваше признаци, че я е забелязал, никой не я поглеждаше.

Въпреки че служеха в армия, предвождана от самия император, тези мъже навярно никога не бяха виждали Джаганг толкова отблизо. Армията, събрана на едно място, беше с числеността на един голям град — всъщност на доста голям град. Ако някой от тези войници изобщо някога бе виждал императора, най-вероятно бе някъде в далечината, на голямо разстояние. Сега, докато минаваше на ръка разстояние от тях, го зяпаха с неприкрито страхопочитание.

Калан не пропусна да забележи реакцията им, както и отношението на Джаганг към тях — в пълно противоречие с основната доктрина за равенство между хората, проповядвана от Ордена. Джаганг никога не би се потопил в ежедневието на тези хора, не би живял и секунда сред калта и мизерията. В този лагер на практика нямаше закони, престъпността се ширеше навсякъде. Докато Джаганг оставаше под денонощната закрила на армия от пазачи, с които би трябвало да е равноправен и равнопоставен. Калан си помисли, че може би единствената обща черта между редовите войници и императора беше, че и те, и той живееха сред море от насилие и бяха тотално безразлични към човешкия живот.

Калан, невидима за войниците, сред които минаваха, внимаваше да не стъпва в локви и изпражнения. Стискаше здраво откраднатия нож под наметалото си, без да е наясно какво ще го прави. Възможността да се сдобие с него й се бе отворила неочаквано и тя не я пропусна.

В подобно обкръжение не беше излишно да е въоръжена. Лагерът представляваше доста страховито местенце, въпреки че тя бе невидима за почти всички. Макар да съзнаваше напълно, че ножът няма да й помогне да избяга от Джаганг, специалната му охрана и Сестрите, усещането да държи нож в ръката си й беше приятно. Оръжието й създаваше чувство на сигурност, на контрол, потенциална възможност да се защити — поне в някаква степен. Нещо повече, оръжието в ръката й бе доказателство колко много цени живота си. Близостта му й подсказваше, че не е готова и няма да се раздели с него.

Удадеше ли й се възможност, Калан щеше да използва ножа си, за да се опита да убие Джаганг. Беше наясно, че успее ли да го стори, със сигурност гарантира и собствената си гибел. Наред с това беше очевидно, че каквото и да се случи, Орденът няма да трепне и да се разколебае в целите си. Те бяха като мравки. Размазването на една не хвърля в отстъпление цялата колония.

Така или иначе рано или късно щяха да я екзекутират, при това навярно след дълги изтезания лично от Джаганг. Вече няколко пъти бе ставала свидетел как той убива хора почти за нищо, така че да сложи край на живота му поне до някаква степен би означавало възстановяване на справедливостта. Калан не помнеше предишния си живот. Единственото, което виждаше около себе си, откакто Сестрите й отнеха миналото, бе, че светът тотално е пощурял. Не беше сигурна, че ще успее да го намести, но ако съумее да убие Джаганг, ще се погрижи поне донякъде за възстановяването на баланса.

Нямаше да е лесно. Джаганг се отличаваше не само с физическа сила и бойни умения, но и бе много умен. Понякога Калан имаше чувството, че той наистина й чете мислите. От друга страна, тъй като императорът бе опитен воин и често предугаждаше всяка нейна стъпка, Калан имаше основания да мисли, че самата тя някога сигурно е била боец.

Чули припрените гласове на другарите си, от палатките наизлизаха сънени войници и търкайки очи в дъжда, изпращаха с поглед тържествената процесия. Други изоставяха работата си и се надигаха на пръсти, за да видят по-добре какво става. Ездачи спираха конете си, за да изчакат преминаването на императора. Каруци отбиваха встрани. В целия лагер вонеше отвратително, но сред мъжете смрадта беше направо непоносима. Огньовете, където се приготвяше храната, добавяха към натрапчивата миризма на клоака нюанс на сажди и мазнина. По блудкавите струйки воняща течност, които се виеха из целия лагер, личеше, че набързо изкопаните септични ями вече преливат. Явно скоро нямаше да вършат никаква работа. Не й се мислеше колко по-ужасно ще стане положението през идните месеци обсада.

Дори при тази смрад и гнусните гледки, които се разкриваха пред погледа накъдето и да се обърне човек, Калан почти не обръщаше внимание на случващото се около нея. Мислите й се рееха в друга посока. Всъщност към друг човек — мъжа със сивите очи.

Така и не разбра в кой отбор играе той. Когато го видя за пръв път предния ден, той беше в клетка, качена на транспортна каруца. От откъслечни фрази, подхвърлени между Джаганг и офицерите му, успя да разбере, че пленниците, превозвани в клетки, щяха да участват в турнира по Джа’Ла.

Джаганг нямаше търпение да огледа отборите преди началото на игрите. Докато обикаляха от отбор на отбор, тя търсеше точно този мъж. Отначало го правеше несъзнателно. Установи, че гледа да стои плътно зад Джаганг, за да може да оглежда играчите не по-зле от него. Императорът познаваше добре част от отборите. Още преди да се приближи до един или друг отбор, коментираше с пазачите какво очаква да види. Винаги искаше да види първо нападателя и крилата. Два-три пъти се поинтересува и от защитниците. На Калан й заприлича на домакиня, излязла на пазар за месо.

При обиколката Калан огледа внимателно всички лица, вгледа се във всеки от играчите. Не я интересуваха височината, физическата сила или килограмите на мъжете — все неща, които Джаганг оглеждаше внимателно. Калан се вглеждаше в лицата и целенасочено търсеше мъжа, когото бе видяла в клетката предния ден. Вече започваше да се отчайва, да си мисли, че явно не е бил от играчите. Предположи, че сигурно е изпратен като роб на платформата заедно с много други пленници.

И накрая, когато най-после го мярна, той направи нещо много странно — пльосна се по лице в калта. Свитата на императора още не беше приближила неговия отбор, така че Калан бе единствената, обърнала внимание на случилото се. Всички останали бяха решили, че въпросният пленник просто е непохватен, че да се спъне във веригата на другаря си. С приближаването си пазачите избухнаха в смях и взеха да коментират, че дървеняк като този бързо ще бъде потрошен на терена за Джа’Ла. На нея не й стана смешно. Тя бе единствената, която наблюдаваше внимателно този мъж и беше сигурна, че той се спъна нарочно.

Падането изглеждаше съвсем убедително. Никой друг не заподозря, че не е случайно. Не и Калан. Тя знаеше какво е да си пленник и да си принуден от обстоятелствата да вземеш мигновено решение, колкото и рисковано да е то, понеже нямаш избор.

Само дето не можеше да си отговори на въпроса защо го бе направил.

Каква ли бе целта му в крайна сметка? Каква опасност се опитва да избегне? Понякога хората правят разни неща, за да разсмеят околните — част от охраната наистина се разсмя. Само че този човек едва ли целеше точно това.

Калан реши, че той не само го е направил нарочно, но и някак припряно, сякаш не му е останало време да измисли какво друго да стори. Това бе акт на отчаяние. Но защо? Защо му е да се пльосва по лице в калта? Какво цели?

Сети се изведнъж. Направил го е от същите съобръжения като нея — тя използва качулката си, за да прикрие действията си, да не покаже накъде и към кого гледа. Явно е имал нужда да скрие лицето си. Може би, защото се е опасявал да не би някой да го познае. Възможно е да се е криел от Джаганг или пък от Сестра Улиция. При всички положения явно се е опитвал да направи точно това — да се скрие, за да не го познаят.

Да, звучеше й логично. В крайна сметка човекът беше пленник. А пленяваха само врагове на Ордена. Дали пък не е високопоставен вражески офицер. Освен това този човек я познаваше. От мига, в който погледите им се засякоха предния ден, когато го превозваха с каруцата, тя разбра, че той я познава.

Още с приближаването й към отбора му тя и мъжът се бяха погледнали. И Калан веднага разбра, че всеки от двамата оценява положението на другия; и всеки от двамата по никакъв начин не издаде другия — сякаш бяха сключили мълчаливо споразумение.

Стана й хубаво, като си помисли, че сред цялата тази паплач има човек, който не й е враг.

Поне така се надяваше. Напомни си обаче да не смесва желанията си с реалността. При положение че паметта й бе напълно заличена, нямаше как да знае дали той й е враг или не. Не беше изключено и да е човек, който я преследва. Възможно ли беше и той като Джаганг да й мисли злото. Това, че бе пленник на императора, не ги прехвърляше автоматично от една и съща страна на барикадата. Ето например не можеше да се каже, че Сестрите са на страната на Джаганг.

Но след като той се опитваше да скрие лицето си, за да не бъде разпознат, какво ли щеше да стане, когато започнат игрите? Сигурно щеше да успее да ходи мърляв и кален ден-два, но спре ли дъждът, калта щеше да изсъхне. Тогава какво ще прави. Не можа да блокира съчувствието, което я обзе.

Към края на обиколката, когато Джаганг и свитата му тръгнаха да видят какво има да им покаже вестоносецът, Калан различи и още нещо в погледа на мъжа — ярост. Когато тя извърна глава, за да му хвърли последен бърз поглед, качулката й се изсули леко назад и той мярна синината, която Джаганг бе оставил на лицето й.

Калан имаше чувството, че мъжът е готов да разкъса с голи ръце веригата, с която го бяха оковали. Добре че прояви достатъчно разум и не се опита да предприеме отчаян ход. Командир Карг би реагирал светкавично и би го оставил на място.

От разговорите между Джаганг и командира, докато оглеждаха отборите, Калан разбра, че двамата се познават отдавна. Споменаха битки, в които са участвали. Благодарение на няколкото разменени фрази тя успя да придобие добра представа за командира. Както и самият Джаганг, Карг не бе за подценяване. Човек като него не би допуснал някой да го изложи пред императора и би убил нападателя си на секундата, ако онзи прояви неблагоразумието да не си сдържа нервите.

Пак се замисли и реши, че именно този факт — че яростта на непознатия се събуди в мига, в който видя синината на лицето й, причинена от Джаганг — я убеди, че мъжът със сивите очи не би могъл да й е враг.

От друга страна, пленникът също не бе случаен човек. Стойката му, движенията му, всичко в него говореше много на Калан. В хищническия му поглед се долавяше проницателност и интелект. В отмерените му жестове имаше достолепие — явно той също не бе за подценяване. Започнеха ли игрите, тя щеше да разбере дали е права, но човек като командир Карг не би направил свой пленник нападател, ако нямаше сериозна причина за това. Всичко щеше да се изясни съвсем скоро. Засега бе убедена, че непознатият познава прекрасно яростта и умее да я освобождава.

— Насам, Ваше сиятелство — посочи през дъжда вестоносецът.

Последваха го, отдалечавайки се от мрачното море на лагера, и излязоха насред голото поле Азрит. Калан бе толкова погълната от размишленията си за мъжа със сивите очи, че изобщо не бе разбрала кога са започнали да се изкачват към платформата. Тя се извисяваше над тях. А отвъд нея бе величественото плато. От толкова близо Дворецът, кацнал най-отгоре, не се виждаше.

Когато започна да вали, я обзе слаба надежда, че платформата може да се срути, но отблизо забеляза, че не само е добре укрепена с камъни, а и е строена много внимателно и вещо. Орди мъже, натоварени с тежести, утъпкваха всяка количка пръст и камъни, които се изсипваха отгоре.

Тук нямаше хаос и случайни действия. Докато обикновените войници в лагера и тези, които я охраняваха, бяха най-обикновени безмозъчни фигуранти, сляпо отдадени на една безсмислена кауза, в Императорския орден имаше и хора, които се отличаваха с ум и находчивост. Именно такива надзираваха строежа. Обикновените войници само подаваха материалите.

При цялата маса от невежи и безпросветни простаци Джаганг избираше в най-близкия си кръг само знаещи и можещи хора. Грамадните мъже, които го охраняваха, бяха полуидиоти, но тези, които строяха рампата, се отличаваха с ум и умения.

Ръководителите на проекта знаеха какво правят и не се свеняха да противоречат на императора, когато сметнеха, че предложеното от него няма да свърши работа. Първоначално Джаганг бе искал основата на платформата да е по-тясна, за да могат бързо да наберат височина. С цялото си уважение, тези мъже не се страхуваха да му обяснят защо не може да стане. Той ги изслуша внимателно и след като се увери, че са прави, ги остави да изпълняват плановете си, макар и в разрез с първоначалните му желания. Ако обаче Джаганг решеше, че е прав за нещо, нямаше сила, способна да го разубеди.

От колосалната платформа тръгваха десетки редици от по десетина-петнайсет човека. Някои от тях си предаваха кошове с пръст и камъни, други изнасяха празните кошове. Трети бутаха тежки колички с камъни. Кервани с мулета теглеха каруци, натоварени с по-големи скални късове. Проектът беше повече от мащабен, но в строежа участваха толкова много хора, че работата вървеше експедитивно.

Калан не се отделяше от Джаганг, който с бърза крачка следваше вестоносеца.

Докато си проправяха път през тълпите от работници, Калан най-сетне забеляза ямите, откъдето невъобразим брой мъже копаеха материал за платформата. Земята бе надупчена от безброй огромни ями, всичките с по една полегата страна, откъдето едни изнасяха пръст и камъни, докато други внасяха празни кошове, бутаха колички и каруци, за да бъдат натоварени наново. Ямите бяха толкова много, че броят им се губеше в потопеното под дъжда поле.

Джаганг пое по пътеките между рововете, изкопани в строг ред. Пътеките бяха точно толкова широки, колкото по тях да се разминат две каруци.

— Ето там, Ваше сиятелство. Там е.

Джаганг спря и надзърна в една от ямите. Май беше единствената, където не се работеше. Императорът огледа и съседните.

— Разчистете и тази — вдигна ръка той към платото. — И не почвайте да копаете нови в тази посока.

Заповедта му бе изпълнена на мига.

— Да вървим — подкани ги Джаганг. — Искам да проверя дали наистина има нещо.

— Уверявам ви, че всичко е точно така, както ви го разказах, Ваше сиятелство.

Джаганг не обърна внимание на думите на вестителя и заслиза по полегатата пътека към дъното на ямата. Калан го следваше. Сестра Улиция бе на няколко крачки зад тях. Тя, без качулка на наметалото, с прогизнала от дъжда коса, не изглеждаше особено доволна от ситуацията. Калан заби поглед в хлъзгавата кал пред себе си.

Дъното на ямата представляваше назъбена и неравна земя, изровена от хиляди инструменти. Тъй като на места почвата бе по-мека и податлива, там изровеното беше повече. Каменистите участъци стърчаха на два човешки боя височина.

Джаганг, воден от вестителя, се спусна към една от по-изровените области. Калай го последва, охраната не се отделяше от нея нито за миг. Предпочиташе да стои плътно зад Джаганг, за да се възползва, ако той се разсее от това, което го очакваше в ямата. Отвореше ли й се възможност, въпреки огромния риск тя щеше да пробва да го намушка.

Вестоносецът спря и се наведе напред.

— Ето го, Ваше сиятелство.

Посочи нещо, което стърчеше от пръстта. Калан проточи шия да разгледа по-добре гладката повърхност.

Вестоносецът се оказа прав — това определено не изглеждаше естествено. Калан различи камък. Приличаше на нещо, заровено дълбоко в пръстта.

— Почистете около него — обърна се Джаганг към неколцината работници, слезли с тях в дупката.

Явно работата бе преустановена, за да може Джаганг лично да види находката. Над земята се подаваше нещо гладко и заоблено, явно част от по-голяма структура.

Докато лопатите и метлите действаха под строгите напътствия на Джаганг, бързо стана ясно, че вестоносецът не е преувеличил — наистина приличаше на заоблен таван. Щом мъжете го почистиха, Калан видя, че става въпрос за структура от прецизно издялани каменни блокове, подредени така, че да се образува арка. Приличаше досущ на заровена сграда, само че нямаше външен покрив, а сводест таван.

Калан нямаше никаква идея какво търси подобно нещо насред равнината Азрит. Никой не можеше да каже колко стотици или може би хиляди години са минали, откакто това, което се намира вътре, е било заровено.

Когато разчистиха достатъчно пръст и отломки, Джаганг клекна и прокара ръка по мокрия камък. Пръстите му опипаха цепнатините в каменните блокове. Бяха толкова тънки, че и острие на нож не би могло да се прокара през тях.

— Донесете инструменти — лостове и подобни — разпореди се той. — Искам да го отворите. Искам да разбера какво има вътре.

— Веднага, Ваше сиятелство — завтече се началникът на обекта.

— Извикай помощниците си, а не обикновени работници. Джаганг обиколи с ръка около себе си. — Искам да отцепите района. Да няма войници, които да се мотаят насам-натам. Ще изпратя денонощна охрана. Това място трябва да се охранява не по-зле от собствените ми шатри.

Калан знаеше, че ако редови войник се добере да гробница или някаква древна находка, всичко ценно ще бъде плячкосано. По огромните пръстени на Джаганг можеше да съди, че го знае от личен опит.

Калан вдигна поглед, забелязала, че по пътеката се спускат двама от пазачите на Джаганг и се опитват да си проправят път сред наобиколилите го хора и да се доберат до императора.

— Пипнахме я — обяви единият, останал без дъх.

Джаганг плъзна зловеща усмивка.

— Къде е?

Онзи посочи.

— Ей, там, Ваше сиятелство.

Джаганг стрелна с поглед Калан. Тя нямаше представа какво е намислил, но от погледа му я побиха тръпки.

— Веднага я доведете — заръча Джаганг на мъжа, който се върна заедно с другаря си, за да изпълни заповедта. Калан нямаше представа за кого говорят и какво изпълни Джаганг с такова задоволство.

Докато чакаха, разкопаването на находката продължаваше с пълна сила. Съвсем скоро се разкри каменна ивица с дължина близо двайсет метра. Вървеше в права линия, арката продължаваше по цялата дължина.

Включиха се още мъже, находката явно беше голяма. Колкото повече разравяха, толкова по-ясно се очертаваше формата. Постройката никак не беше малка. Ако камъкът наистина оформяше таван с нещо отдолу, примерно помещение или гробница, то явно бе поне седем метра широко. По нищо не личеше колко е дълго. Приличаше на заровен коридор.

Калан дочу врява и трополене и вдигна глава. Охраната влачеше по калния склон мятаща се дребничка фигура.

Калан се облещи. Коленете й се подкосиха.

Двамата пазачи стискаха кльощавите ръчички на момиче, което не им стигаше и до средата.

Казваше се Джилиан — момичето от древните руини на град Каска; момичето, на което Калан помогна да избяга. За да го направи, тя уби двама от стражите на Джаганг и Сестра Сесилия.

Докато пазачите влачеха безпомощното момиче напред, огнените й очи най-сетне намериха Калан. Те бяха пълни със сълзи, но това бяха сълзи на безсилие, задето бе допуснала да попадне в лапите на Ордена.

Пазачите я изправиха пред императора.

— Виж ти, виж — изкиска се противно Джаганг, — какво имаме тук.

— Съжалявам — пророни малката към Калан.

Джаганг погледна Калан.

— Издирвах малката ти приятелка. Какво драматично бягство й беше организирала. — Джаганг взе в шепата си брадичката на Джилиан и я ощипа по бузата. — Жалко, че беше напразно.

Калан си каза, че не е за нищо. Ако не друго, поне уби двама от охраната плюс Сестра Сесилия. Направи, каквото й бе по силите, за да освободи Джилиан. Даде всичко от себе си. Заплати висока цена, но не съжаляваше и пак би постъпила така.

Джаганг измери тъничката ръчица на момичето с поглед, после я придърпа към себе си.

— Знаеш ли с какво се сдобихме? — ухили се срещу Калан, която не отговори. — С някой, който ще допринесе за доброто ти държание.

Тя го изгледа с празен поглед, но не каза нищо. Джаганг неочаквано посочи колана на един от специалните пазачи на Калан, който стоеше от дясната й страна.

— Къде ти е ножът?

Онзи стреснато погледна колана си, все едно отвътре би могла да изскочи змия. Забеляза празната ножница.

— Ваше сиятелство… сигурно съм го изгубил. — Леденият поглед на Джаганг го смрази. — Да, ясно, изгубил си го. — Джаганг се завъртя и така зашлеви Джилиан, че тя отскочи. Приземи се в калта и извика от изненада и болка. На лицето й се разля червено петно.

Джаганг се обърна към Калан и протегна ръка.

— Дай ми ножа.

Мътните му черни очи изглеждаха толкова застрашителни, че Калан едва се въздържа да не отстъпи от ужас. Джаганг размърда пръсти.

— Ако се наложи да повторя, ще й избия зъбите.

Калан трескаво търсеше възможност за действие. Чувстваше се като мъжа със сивите очи, който нарочно се пльосна по лице в калта. Сега тя също нямаше избор. Остави ножа в обърнатата нагоре длан на Джаганг, който се ухили победоносно.

— Е, скъпа, благодаря. — Без да бърза, абсолютно методично се извърна и заби острието в лицето на собственика му. Във въздуха пропука кост. Плисналата червена кръв изглеждаше страховито в сивкавия мрак. Онзи не успя дори да извика, преди да издъхне.

— Ето ти го ножа — извика му Джаганг.

Вниманието му се съсредоточи върху удивените лица на специалната охрана на Калан.

— Предлагам да си пазите оръжията по-добре от него. Ако тя ви открадне оръжие и не ви убие с него, аз ще го направя. Достатъчно просто ли го казах, че да разберете?

— Да, Ваше сиятелство — отвърнаха всички в един глас.

Джаганг се наведе и дръпна хлипащата Джилиан да стане.

С лекота я повдигна във въздуха, като стъпалата й едва докосваха земята.

— Знаеш ли колко кости има в човешкото тяло?

Калан преглътна сълзите си.

— Не.

— Нито пък аз — сви рамене той. — Но има начин да разбера. Можем да започнем да й чупим костите една по една, като броим всяко изпукване.

— Моля те… — проплака Калан, като с неистово усилие си наложи да не изхлипа.

Джаганг блъсна малката към Калан, все едно беше кукла.

— Отсега нататък отговаряш за живота й. Винаги, когато ми дадеш причина да съм недоволен, ще й чупя по една кост. Не знам колко кости има в едно малко, крехко тяло, но съм сигурен, че никак не са малко. — Изви вежда. — Знам още, че лесно ставам недоволен. Ако ме разочароваш по-сериозно, ще я изтезавам пред очите ти. — В мастиленочерните очи забушуваха сивкави сенки. — Разполагам с истински специалисти по бавните мъчения. Много ги бива да държат хората живи, като в същото време им причиняват невъобразима агония. А ако случайно тя издъхне по време на мъченията, ще трябва да продължим с тебе.

Калан притисна кървящата главица на горкото дете към себе си. Джилиан хлипаше тихичко и през сълзи обясняваше колко съжалява, че са я хванали. Калан нежно я успокои.

— Разбра ли? — попита със смразяващо спокойствие Джаганг.

Калан преглътна.

— Да.

Той сграбчи косата на Джилиан в голямата си лапа и започна да я дърпа назад. Малката изпищя пак.

— Да, Ваше сиятелство — извика Калан.

Джаганг се усмихна и пусна косата на детето.

— Така е по-добре.

Повече от всичко на света Калан си мечтаеше този кошмар да свърши, но знаеше, че тепърва предстои.