Изповедник

Двайсет и трета глава

НИЧИ ВИДЯ РАДА’ХАН ОКОЛО ВРАТА НА КАЛАН. Това обясняваше защо тя стои като статуя на синкаво-бежовия килим. На свой ред Калан също забеляза яката на Ничи — беше изключително наблюдателна.

Когато погледите на двете се срещнаха, в зелените очи на Калан се появи предпазливост. Или беше пo-скоро сянка на приповдигнатост, породена от съзнанието, че Ничи всъщност я вижда. Само след миг се почувстваха сестри по различни причини — не само заради нашийниците.

Сигурно е безкрайно самотно и потискащо да съществуваш невидима и забравена в центъра на такава зла магия.

Най-малкото невидима за всички останали, освен за Сестрите на мрака и Джаганг, разбира се. Самата мисъл, че някой друг, дори и непознат, успява да я види, вливаше капка надежда в сърцето й.

Като я гледаше сега, Ничи не можеше да повярва, че изобщо някога я е забравяла. Сега разбираше защо Ричард дори за миг не бе преставал да я търси.

Тази жена, дори без невероятната си красота, имаше излъчване и проникновеност. Ничи мигновено разпозна в нея статуята, изваяна от Ричард. Той бе направил малката фигурка не с идеята да прилича на Калан, а да изразява непоколебимата й сила и твърдост. Сега, изправена пред оригинала, Ничи се сепна от поразителната истинност на произведението.

Вече започваше да разбира защо, макар и толкова млада, Калан е избрана за Майката Изповедник. Сега Изповедниците бяха унищожени; тя бе последната.

Макар отначало да се изненада да завари Калан тук, Ничи постепенно осъзна, че е логично. Сестра Армина бе една от похитителките на Калан, активирали лавинния огън. Сестра Тови призна, че са успели да убягнат на Джаганг благодарение на връзката си с Ричард. Но явно Джаганг някак бе успял да я прекърши.

След като императорът е заловил Армина, навярно Улиция и Сесилия също бяха под негов контрол. Ето защо Калан бе тук: Сестрите я бяха пречупили, за да попадне в мрежата на Джаганг.

Ничи забеляза и Джилиан. Меднокафявите очи на момичето примигаха изненадано при вида на застаналата пред нея Ничи. Присъствието на Калан тук бе обяснимо, но Джилиан…

Джилиан се приведе леко към Калан и й прошепна нещо в шепа — без съмнение името на Ничи. Калан само кимна леко, но очите й разкриха много повече. Явно това име й бе познато.

Джаганг остави книгата, която четеше, на малка масичка до леглото. Като стрелна с очи Калан, Ничи припряно притисна пръст до устните си. Не искаше Джаганг да знае, че я вижда и че познава Джилиан. Колкото по-малко знаеше той, толкова по-добре за тяхната безопасност — ако изобщо съществуваше такова понятие, когато си пленник на император Джаганг. Без да изчака потвърждение, Ничи премести погледа си от Калан и Джилиан към Джаганг.

При срещата с мътните му черни очи Ничи имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Едно беше да си го спомня, друго да стои пред него.

Смелостта й се изпари под познатия изучаващ поглед на онези кошмарни очи.

Знаеше какво я очаква.

— Виж ти, виж ти — започна Джаганг и заобиколи леглото, без да сваля очи от нея, усмихнат широко, — кой се завърна при нас. Красива си точно толкова, колкото те виждах във всичките си сънища.

Ничи не беше изненадана от встъпителните му думи. Неговите реакции бяха напълно непредвидими и затова всички около него живееха в непрекъснат ужас. Гневът му можеше да избухне по всяко време и без никаква причина. Ничи го бе виждала да удушва с голи ръце един от робите си, задето е изпуснал дъска за хляб.

До голяма степен непредсказуемостта на императора обуславяше ирационалното и хаотично поведение на самия Орден. Добродетелта, самият смисъл на саможертвата за каузата, се измерваше с невидими, неразбираеми, непознаваеми стандарти. Щастието и нещастието сякаш зависеха от една прищявка. За населението тази непрестанна несигурност бе омаломощаваща. При ужасяващата тежест и страх на това непрестанно напрежение хората бяха готови да обвинят всекиго в бунт дори семейството и приятелите си, — стига това да ги опази от ноктите на съдбата.

Джаганг смяташе, че може да спечели любовта на Ничи с няколко лишени от пълнеж комплименти. Ласкаеше се от мисълта, че притежава неустоим чар.

Ничи не се поклони. Натрапчиво усещаше металната яка, която не й позволяваше да използва дарбата си. Колкото и беззащитна да беше пред този мъж, нямаше намерение да му демонстрира уважение, като му се кланя, нито пък да се поддава на неговата добре прикрита похот.

В миналото, независимо от възможността да използва своя Хан, истинската й закрила беше нейното безразличие. Тогава, докато той умееше да прониква в съзнанието й и около шията й нямаше яка, магическите умения не можеха да й помогнат, както сега другите Сестри пленнички бяха безпомощни, макар и без нашийници.

Пазеше я вътрешното й усещане, не дарбата й.

Преди за Ничи нямаше значение дали той ще я нарани или ще реши да я убие. Смяташе, че заслужава всички страдания, на които може да я подложи императорът, и й беше все едно дали ще умре. Това я правеше безразлична към неизменната възможност да му хрумне да я убие.

Макар всичко това да се бе променило благодарение на Ричард, Ничи не можеше да си позволи Джаганг да разбере колко дълбока е промяната. Единственият й шанс и единствена възможна защита бе да го убеди, че и сега е безразлична към живота, както някога.

Джаганг подръпна леко сплетената си на плитка брада. Огледа я от горе до долу. Проточи въздишка, сякаш се чудеше с какво да започне.

Не й се наложи да чака дълго.

Зашлеви я толкова силно, че тя отхвръкна към стената. При приземяването главата й се блъсна в пода, но за щастие дебелите килими омекотиха удара. Имаше чувство, че челюстта й е на парчета. Неочакваният шамар я зашемети.

Макар всичко около нея да се въртеше и подскачаше, тя бе решена да се изправи на крака. Господарката на смъртта не познаваше страха. Тя посрещаше смъртта с безразличие.

Застана на колене, избърса кръвта от ъгълчето на устните си и се опита да запази равновесие. Болката беше силна, но челюстта й все пак, изглежда, беше здрава. Надигна се.

Преди да успее, Джилиан се втурна между двамата.

— Остави я!

Джаганг сви юмруци на хълбоците си и погледна гневно момичето. Ничи хвърли крадешком поглед към Калан. Видя болката в очите й. По треперенето на пръстите й Ничи разпозна болката, която той й причиняваше. Тази обезсилваща агония целеше да я държи на мястото й, да не й позволи да се намеси.

От гледна точка на Джаганг това определено бе мъдро решение.

Много отдавна Ничи се бе научила да преценява хората мигновено. Това се бе превърнало в нейно безценно умение, предвид факта, че оцеляването й често зависеше от точната й преценка. Един поглед бе достатъчен да разбере, че Калан не е свикнала да стои безучастна.

Джаганг сграбчи Джилиан за врата и я вдигна като непослушно коте. Тя заквича — пo-скоро от страх, отколкото от болка, — докато я пренасяше през стаята. Впи нокти в огромните му ръце, но без резултат — краката й продължиха да ритат във въздуха. Джаганг отмести дебелото вълнено платнище на входа на спалнята и я изхвърли навън.

— Армина! Погрижи се за детето. Искам да остана насаме с моята кралица.

Ничи видя Сестра Армина да обгръща Джилиан с ръце и да я дръпва в сенките. С бърз поглед се увери, че Калан е на същото място на пода, тялото й трепереше едва забележимо. По бузата й се стичаше предизвикана от агонията сълза. Ничи се зачуди дали Джаганг изобщо осъзнава колко болка причинява на Калан. В много отношения той не познаваше собствената си сила. Неконтролируемият му гняв беше всеобхватен, обгръщаше не само мускулите, но и цялата сила на съзнанието му.

В миналото той често пребиваше Ничи много по-лошо, отколкото възнамеряваше. В пристъпи на сляп гняв неведнъж я бе докарвал на крачка от смъртта. По-късно осъзнаваше колко близо е бил и се извиняваше, но в крайна сметка най-често заключаваше, че вината си е нейна, задето го е ядосала.

Джаганг отпусна завесата и отново изолира спалнята, внезапно мускулите на Калан се отпуснаха. Тя въздъхна с облекчение, почти неспособна да помръдне след мълчаливото страдание.

— Е — обърна се към Ничи Джаганг, — обичаш ли го?

— Какво? — примига изумено тя.

Тръгна към нея със зачервено лице.

— Какво?! Много добре ме чу! — Сграбчи я за косата и се наведе на няколко сантиметра от нея. — Не се прави, че не разбираш, да не ти откъсна главата!

Ничи се усмихна и вдигна брадичка колкото можа, за да разкрие шията си.

— Моля, направи го. Ще спестиш усилия и на двама ни.

Джаганг задържа още миг озлобения си поглед, после я пусна.

Приглади косата на мястото й, после се обърна и се отдалечи.

— Това ли искаш? Да умреш? Да изоставиш дълга си към Създателя? Да изоставиш дълга си към мен?

— Вече няма значение какво искам, нали така? — сви безразлично рамене Ничи.

— Това пък какво означава?

— Много добре знаеш. Откога изобщо се интересуваш какво искам аз? Каквото и да мисля, ще стане твоето. В крайна сметка аз съм просто служител на Ордена, нали? Мисля, че и сега искаш онова, което винаги си искал — да ме убиеш.

— Да те убия ли? Какво те кара да смяташ, че искам да те убия?

— Егоистичните ти действия.

— Егоистични! — погледна я разгневено през рамо той. — Не бих се нарекъл егоист. Аз съм Джаганг Справедливия.

— Не забравяй, че тази титла ти я измислих аз. И то не защото си такъв, а да ти намеря образ, който ще обслужва добре целите на Ордена. Аз те нарекох така с идеята, че безмозъчните тълпи ще ни повярват, след като твърдим, че си справедлив. Но ти не си и не би могъл да бъдеш, ако ще животът ти да зависеше от това.

Мъглявината в очите му се сгъсти до непрогледен тъмен облак с цвета на кутиите на Орден.

— Не разбирам как може да говориш така, Ничи. С теб винаги съм бил повече от справедлив. Дадох ти неща, които никой не е имал. Защо ще го правя, ако съм искал да те убия? — изпусна припряна въздишка.

— Казвай каквото имаш да казваш; или ми размазвай черепа и ме изпращай в палатките за изтезания. Нямам особено желание да участвам в твоята игра. Ти си избираш в какво да вярваш, истината не те касае. И двамата знаем, че моето мнение няма никакво значение.

— Напротив, винаги съм държал на мнението ти. — Той протегна ръка към нея, а гласът му ставаше все по-разгорещен. Самата ти го каза за прозвището ми. Идеята беше твоя. Послушах те и се нарекох Джаганг Справедливия, защото идеята беше добра. И проработи. И преди съм ти казвал, че когато тази война приключи, ти ще седиш редом с мен.

Ничи не отговори. Той плесна с ръце зад гърба си и се отдалечи.

— Обичаш ли го?

Тя хвърли бърз поглед настрани. Калан седеше на килима и я гледаше. На лицето й беше изписана загриженост, породена от носещата се във въздуха заплаха. Сякаш искаше да каже на Ничи да престане да го предизвиква. Същевременно, макар да изглеждаше разтревожена от следващите действия на Джаганг, очевидно искаше да чуе и отговора на поставения въпрос.

На Ничи й се зави свят от усилието да измисли отговор притесняваше се какво ще си помисли Калан, не Джаганг. Не трябваше да забравя лавинния огън, необходимостта от чисто, стерилно поле, за да може да се направи нещо. Подозираше, че самата тя ще е мъртва и нищо няма да зависи от нея, но ако Ричард все пак успееше да използва кутиите на Орден като противодействие на унищожителната магия, Калан трябваше да остане с неопорочено съзнание, за да има шанс да възвърне предишното си аз.

— Е? — настоя Джаганг, без да се обръща.

В крайна сметка Ничи стигна до извода, че отговорът на този въпрос няма да наруши чистотата на стерилното поле. Важна бе емоционалната връзка между Ричард и Калан, не между Ричард и Ничи.

— Никога преди не си се интересувал от чувствата ми. Какво значение имат те сега?

Той се обърна и я загледа.

— Как изобщо можеш да ми задаваш този въпрос? Направих те своя кралица. Помоли ме да ти се доверя и да ти позволя да заминеш, за да елиминираш Господаря Рал. Бих предпочел да останеш тук, но те пуснах. Доверих ти се.

— Само на думи. Ако наистина ми имаше доверие, нямаше да ме подлагаш на кръстосан разпит. Изглежда, по принцип ти е трудно да разбереш доверието.

— Това беше преди година и половина. Не съм те виждал оттогава. Никаква вест.

— Видя ме чрез Тови.

— Много неща видях през очите на Тови и на другите.

— Мислеха се за хитри и решиха да използват връзката си с Господаря Рал — подсмихва се Ничи. — Но ти ги наблюдаваше през цялото време. Знаеше всичко.

— Винаги си била по-умна от Улиция и останалите — усмихна се и той и повдигна вежда въпросително. — Доверих ти се, когато каза, че отиваш, за да убиеш Ричард Рал. Вместо това ти с лекота накара връзката да работи в твоя полза. Как става това, мила? Тази връзка е възможна само ако се посветиш на Господаря Рал. Би ли ми обяснила?

— Не виждам защо ти е толкова трудно да разбереш — скръсти ръце Ничи. — Ти рушиш, той съзидава. Ти предлагаш съществуване в служба на смъртта, той предлага живот. Това не са само празни думи — и от двама ви. Той никога не ме е пребивал до смърт или насилвал.

Лицето и бръснатата глава на Джаганг почервеняха от ярост.

— Насилвал? Ако исках да те насиля, да съм го направил. Ти самата го искаше. Прекалено си твърдоглава, за да го признаеш. Криеш похотливото си желание към мен зад привиден гняв.

Ничи отпусна ръце и се приведе към него, като едва сдържаше яростта си.

— Може да оправдаваш действията си, с каквито щеш измислици, но това няма да ги превърне в истина.

Лицето му се изкриви в убийствено изражение и той се обърна, за да не я гледа. Ничи очакваше всеки момент да разбие черепа й с един удар. Дори го искаше. Бързата смърт бе далеч за предпочитане пред протяжното мъчение по пътя към неизбежния край.

Дебело подплатените стени на палатката заглушаваха нощната гълчава. Да избягаш от непрестанния тътен на лагера беше лукс. Навън земята бе покрита с пъплещи гадини, но тук имаше роби, чиято задача бе непрестанно да ги ловят и изхвърлят. Ароматните масла в палатката до голяма степен прикриваха вонята, която се носеше в тежкия въздух навън.

Императорската шатра можеше да мине за спокойно кътче, но далеч не беше такова. На практика това бе едно от най-опасните места в целия лагер. Императорът имаше абсолютна власт над живота и смъртта. Каквото и да решеше да направи, никой никога нямаше да се усъмни или противопостави.

— Е — каза най-накрая Джаганг, все още с гръб към нея, отговори на въпроса ми. Обичаш ли го?

Ничи забърса уморено чело.

— Откога започна толкова да се интересуваш от чувствата ми? Никога не са ти пречили да ме насилваш.

— Продължаваш да говориш глупости! — изрева той и с един скок се озова пред нея. — Знаеш, че имам чувства към теб! Знам, че и ти имаш към мен!

Ничи не си направи труда да отговаря. Прав беше, че никога преди не бе излизала с подобни аргументи, защото не знаеше как да му се противопостави. Тогава тя не вярваше, че собственият живот й принадлежи. Как тогава да твърди, че Орденът я употребява за собствени цели? Или водачът на Ордена го прави?

Благодарение на Ричард осъзна, че животът й си е неин. Същото важеше и за тялото й, а също и че не е длъжна да го отдава на никого, ако не желае.

— Знам какво се опитваш да направиш, Ничи — сви отново юмруци той. — Просто го използваш, за да ме накараш да ревнувам. Използваш женските си номера, за да ме накараш да те хвърля на онова легло и да разкъсам дрехите ти. И двамата знаем, че това е истинската ти цел! Използваш го като примамка, за да разпалиш страстта ми. Истината е, че искаш мен, но прикриваш истинската си страст зад обвинения в насилване.

Ничи хладно прецени разгорещеното му лице.

— Не мислиш с главата си.

Той вдигна юмрук. Ничи остана неподвижна, впила поглед в мъглявите сенки, които се носеха по среднощния пейзаж на очите му.

В крайна сметка той отпусна ръка.

— На никого не съм предлагал толкова, колкото на теб — да бъдеш моя кралица, да стоиш над всички останали. Ричард Рал нищо не може да ти предложи. Само аз мога да те направя част от елита, който ще управлява този свят.

Ничи описа с ръка кръг в императорската шатра.

— Ах, да, блясъкът на всесилното зло. Все за мен, стига да престана да разсъждавам и да обявя върховното неравенство за добродетел.

— Предложих ти да управляваш с мен!

Ничи го стрелна със студен поглед и отпусна ръка.

— Не, предложи ми дълга да бъда твоя държанка и задължението да убивам онези, които не прекланят глава пред управлението ти.

— Това е управление на Ордена! Не ставаше дума за моя собствена слава и ти го знаеш! Този конфликт е в името на Създателя — за спасението на човечеството. Ние ще възнесем истинската воля на Създателя, сред неверниците. Ние носим учението на Ордена за онези, чийто живот няма смисъл и цел.

Ничи замълча. Имаше право. Може и да се бе наслаждавал на пороците на властта, но тя знаеше, че той истински вярва, че се бори за пo-висше благо, че е воин, който служи на истинските желания на Създателя като налага неговото учение в този живот, за да може човечеството да намери слава в идния.

Ничи добре разбираше какво значи да вярваш. Джаганг вярваше.

Стори й се почти смехотворно обаче как идеологията, която до неотдавна самата тя бе проповядвала, сега й звучеше неимоверно глупаво. За разлика от Джаганг и другите, които приемаха вярванията на Ордена, за Ничи те бяха единственият път към праведния живот. Бе търпяла робския ярем, без нито за миг да престава да се ненавижда, че това не я прави щастлива.

Всъщност и Сестрите на светлината не бяха по-различни, просто бяха избрали малко по-друг вид жертва. Да бъде безропотен слуга на Ордена, използван от Джаганг, бе само една от множеството жертви, които вярваше, че трябва да направи, за да бъде добър и морален човек.

После всичко се промени.

Ричард толкова й липсваше.

— Единственото, което ще донесеш на човечеството, е хилядолетен мрак — заговори тя, уморена да спори с фанатик. Единственото, което ще постигнеш, е да хвърлиш света в безкрайна, мрачна, първобитна епоха.

Той я изгледа ядно за момент.

— Това не са твои думи, Ничи. Сигурен съм. Казваш ги само защото Господарят Рал насажда подобна омраза у хората. Искаш да ме накараш да мисля, че го обичаш.

— А може наистина да е така.

— Не — ухили се широко той и поклати глава. — Не, просто искаш да го използваш, за да ме въртиш на малкия си пръст. Така правят жените, опитват се да манипулират и експлоатират мъжете.

За да не го остави да насочи разговора към истинските й чувства към Ричард, Ничи реши да смени темата.

— Плановете ти за господство, за това как Орденът ще разпространи идеите си из целия свят, няма да се осъществят. Трябват ти и трите кутии на Орден. Аз видях с очите си Сестра Тови. Третата кутия беше в нея, но й бе открадната.

— А, да, смелият Търсач размаха Меча на истината и изтръгна кутията на Орден от злите ръце на една Сестра на мрака. — Хвърли й кисел поглед. — Нали бях там и гледах всичко през очите й.

Значи бе наблюдавал и Ничи.

— Това не променя факта, че и трите кутии бяха у Сестрите, но сега само две от тях са твои.

Раздразнението му отстъпи място на подмолна усмивка.

— О, не мисля, че това ще е чак толкова голям проблем, колкото си мислиш. Няма и чак такова значение, че си пуснала едната кутия в действие. Имам си начини да се справям с такива дребни неудобства.

Ничи се разтревожи, че той знае за кутията и че тя я е пуснала в действие, но се опита да не го показва.

— Какви например?

— Що за император ще съм — усмихна се още по-широко той, — ако не предвиждам подобни неща? Не се тревожи, скъпа, всичко е под контрол. Най-важното е, че в крайна сметка трите кутии ще бъдат на едно място. И тогава ще мога да използвам силата на Орден, за да потуша всяка опозиция на властта на Ордена.

— Ако оцелееш дотогава.

Джаганг я изгледа внимателно, раздразнението му се върна.

— Това пък какво трябва да значи?

— Ричард Рал е пуснал вълците след твоето любимо стадо — обясни с неопределен жест тя.

— Тоест?

— Армията, която ти преследва дотук, я няма — повдигна вежда тя. — Не успя да я унищожиш, нали? Е, познай къде е тя сега?

— Разпръсната във всички посоки.

— Не съвсем — усмихна се Ничи. — Д’Харанската армия е натоварена със задачата да върне войната в Стария свят, при хората, чиито вярвания пораждат агресията и я стоварват върху невинните. Техните ръце, както и твоите, също са оцапани с кръв. Мислят си, че разстоянието ги пази, но това, че са далече от злото, което сами са породили, няма да оправдае престъпленията им. Ще се наложи да си платят.

— Наясно съм с най-новите грехове на Господаря Рал. — Скулите на Джаганг потръпнаха. — Ричард Рал е страхливец, който преследва невинни жени и деца, защото не смее да се изправи пред истинските мъже.

— Бих казала, че един вид умишлено си затваряш очите, но знам, че не го вярваш. Искаш обаче другите да повярват и затова откъсваш подбрани парченца полуистини от контекста на реалността, за да прикриваш собствената си псевдоморална кауза. Опитваш се да изнамериш извинение за непростимото. Образно казано, стреляш изпод женски поли, така че, когато стрелите се обърнат срещу теб, да можеш да се престориш на възмутен.

А пък твоята истинска цел е да отнемеш всякакво право на самозащита от онези, които желаеш да унищожиш.

Ричард е човек, който осъзнава реалната заплаха от вярванията на Ордена. Той не позволява на половинчати въпроси да го отклоняват от истината. Съзнава, че за да оцелее, трябва да е достатъчно силен да премахне заплахата, независимо от формата, която тя приеме — дори и ако трябва да унищожи нивята, които изхранват твоите хора и им дават сили да прерязват гърлата на мирните жители.

Ричард знае и простата истина, че без победа неговият народ не може да оцелее.

— Онези хора си причиняват сами страдание, като се противопоставят на праведните учения на Ордена — отбеляза Джаганг.

Докато се разхождаше напред-назад, готов всеки миг да избухне, ръката му отново се стегна в юмрук. Не обичаше някой да оспорва твърденията му, така че се насочи към Ничи и ги повтори още по-натъртено, сякаш със силата на гласа си и лъхащата от него заплаха ще разреши въпроса.

— Ричард Рал само доказва своята поквара и неморалността на онези, които води, като изпраща хората си да убиват невинни жени и деца от Стария свят, вместо да се изправи и бие срещу нашите войници. Издевателствата му над жени и деца само доказват, че е страхлив разбойник. Наш дълг е да освободим света от такива грешници.

Ничи впи в него смразяващия поглед, който някога използваше срещу онези, отказали да се подчинят на волята на Ордена. Този поглед често бе предшествал действия, спечелили й името Господарка на смъртта — поглед, който сепна дори императора.

— Понеже си прониквал в съзнанието на Сестра Улиция, знаеш каква беше тактиката, която според нея щеше да й осигури безопасност чрез връзката с Ричард и ще предпази съзнанието й от теб. Улиция знаеше, че за Ричард животът е най-висшата ценност и затова измисли план да използва силата на Орден, за да освободи Пазителя на Подземния свят от тъмницата му в света на мъртвите и по този начин да даде на Ричард Рал безсмъртие. Само дето мисълта, че Ричард няма да повярва на тази размяна, камо ли да я приеме, дори не й бе минавала през ума. Тя си мислеше, че докато не направи предложението и не получи отказ, намерението й да му дари вечен живот й осигурява имунитет срещу твоята способност да пътешестваш в сънищата. Ти обаче вече тайно беше проникнал в съзнанието на Улиция. И така разбра кое е най-важното за Ричард — животът.

Това за теб е непонятно. За Ордена животът няма стойност. Учат ни, че животът ни е безсмислено преходно състояние по пътя към вечността на отвъдното; черупка, в която пребивава душата ни, докато достигне пo-висше ниво на съществуване. За Ордена най-висшата ценност е смъртта.

За теб хората, които ценят живота, са слаби, низши същества. Не можеш да разбереш какво означава животът за човек като Ричард, но знаеш как да използваш наученото.

Опита се да попречиш на Ричард да се изправи пред по-голямото предизвикателство, а именно да защитава всеки живот. Като разпространяваш твърденията, че той е убиец, смяташ, че можеш да сломиш смелостта му, да не му позволиш да напада от страх да не убие цивилни и така да го принудиш да се отбранява.

Като опитен воин знаеш много добре, че война не се печели с отбрана. И Ричард го знае.

Целта на твоите скандални обвинения срещу човек, който толкова цени живота, е да го дискредитираш, да го набедиш и омърсиш, за да не посмее да предприеме онези действия, които победата изисква.

Опитваш се с половинчати истини да отклониш вниманието от реалното значение на твоите вярвания и да привлечеш други към изкривената идеология на Ордена. Прехвърляш собствената си вина другаде, защото знаеш, че така ще внесеш смут.

Но в крайна сметка тези драматични обвинения са просто прикритие — опит да си намериш извинение.

И двамата знаем, че Орденът оставя след себе си море от трупове на жени и деца, но в скалъпените ти нападки тази информация липсва.

Аз бях там, когато Ричард даде заповедите на войската. Знам истината. И тя е, че съзнанието на повечето хора в Стария свят е необратимо помътено от фанатичното следване на идеи, които водят единствено до страдание и смърт. Онези хора вече не могат да бъдат спасени с думи. Ричард знае, че единственият начин да се справи със злото, да съсече връзката на един народ с него, е да направи нетърпимо поддържането на тези вярвания.

Орденът сам превърна тази война във война на живот и смърт. Ричард е наясно, че тези хора не могат да оцелеят, като се опитват да съжителстват с такова зло или като оправдават онези, които го подклаждат.

Стремежът на Ордена е да изкорени свободата. Ричард разбира, че трябва да премахне източника на тези вярвания, иначе свободомислещите хора навсякъде ще погинат.

Войната е нещо ужасно. Колкото по-бързо приключи, толкова по-малко страдание и смърт ще има. Това е целта на Ричард. Той няма да се спре пред нищо.

Всъщност на войниците бе заповядано, където е възможно, да избягват да причиняват излишно зло, но най-важното е да бъде сложен край на войната. Това означава Орденът да бъде поставен в невъзможност да продължава да я води. За пореден път Старият свят е жертва на разрушителните щения на Ордена. Колко много живот похабиха те? Докога?

Ричард съзнава, че светът на живота трябва веднъж завинаги да бъде освободен от проказата на Ордена. И има кураж да го стори. Няма да се остави да бъде разубеден от твоите подигравки. Не го интересува какво мислят другите за него. Иска само да е сигурен, че повече не могат да навредят на него и на онези, които обича.

И за да стане това, онези, които проповядват омраза, ще бъдат изловени и убити.

Д’Харанската армия може да не е и наполовина толкова голяма, колкото тази на Императорския орден, но и така ще успеят да ви задушат. Ще изгорят реколти и градини, ще разрушат мелници и конюшни, ще срутят бентове и канали. Всеки, който застане на пътя към унищожаването на способността на Стария свят да води война, ще бъде пометен.

Което е по-важно обаче — онези войници ще пресекат пътя на доставките на север. Единствената цел на Ричард е да не ти позволи да продължиш да убиваш онези хора.

Без провизии армията ти ще отслабне и погине тук, насред пустошта. Това също е победа.

Джаганг се усмихна по начин, който на свой ред накара Ничи да се сепне.

— Скъпа, Старият свят е огромен. Нека хабят усилия да унищожават реколти. Не могат да огреят навсякъде.

— Няма и нужда.

— Да, добре — сви рамене той, — може и да могат да нападат конвои с провизии тук-там, но това е неизбежната цена, която хората ни плащат в името на нашата кауза. Жертвите, колкото и много да са, са път за постигане на висшата ни цел.

И понеже съзнавам, че трябва да платим цената, за да стигнем до крайната победа, вече съм наредил значително увеличение на припасите за нашите смели войски на север. Можем да изпратим повече хора и припаси, отколкото Ричард е в състояние да спре.

Народите от Стария свят ще жертват, каквото е нужно, за да осигурят необходимото да продължим напред. Цената се вдигна, но хората ни с радост ще я платят. Сигурно си права, че много от тези конвои с припаси ще бъдат унищожени, но д’харанските сили не разполагат с достатъчно ресурс да пресекат всичките.

Ничи почувства как стомахът й става на топка.

— Доста самоуверено.

— Ако не ми вярваш, сама можеш да се увериш, че не лъжа. Скоро очакваме поредния конвой, който е толкова дълъг, че ще пристига в продължение на два дни. Не се тревожи, смелите ни воини ще имат достатъчно припаси, за да завършат тази война.

— Изглежда не разбираш добре — поклати глава Ничи. — Ако не можеш да заловиш и разбиеш силите на Д’Хара, няма как да спечелиш войната. В Стария свят, както навсякъде, има хора, които жадуват да живеят живота си, както сами намерят за добре. Вредом из Стария свят има такива, които с готовност ще се обърнат срещу Ордена.

Вземи например Алтур’Ранг. Бях там, когато падна. Под управлението на Императорския орден той бе място на повсеместно страдание. Сега, когато тези окови са отхвърлени, животът процъфтява. Други ще видят тази промяна и ще пожелаят и те да имат собствен живот. Да процъфтяват.

Джаганг изглеждаше възмутен от тези думи.

— Да процъфтяват? Тези хора ги очаква сигурна смърт. Орденът справедливо наказва онези, които се отричат от дълга си към ближния. Наказанието им заради проявения егоизъм ще се помни с хилядолетия.

— А Д’Хара? Вълците, пуснати срещу стадото ти? Тях няма лесно да премахнеш. Ще продължат да отслабват хватката на Ордена. Ще продължат да преследват онези, изпратили войната далеч на север, и да изкореняват самата сърцевина на Братството на Ордена.

— Скъпа — ухили се Джаганг, — никога не си била по-далеч от истината. Забравяш кутиите на Орден.

— Само две от тях са у теб.

— Засега. Но ще ги имам и трите. И когато това стане, ще пусна силата на Орден да изпълнява волята ни. Тогава всякакъв отпор ще бъде погълнат от огнения порой на праведната ни кауза. Ще използвам силата на Орден да овъгля плътта на всеки от онези войници на Д’Хара, за да могат после да умрат в бавна, мъчителна агония. Преследвани от силата на Орден, няма да има място, където да се скрият. Писъците им ще бъдат звукът на сладкото възмездие за нашите хора, които сега страдат от бруталността им. Освен това ще се погрижа всеки един от онези неверни предатели от Алтур’Танг да се гърчи, задето е предал учението ни.

Силата на Орден ще служи на каузата на Братството на Ордена и накрая ще прекърши верните на Д’Хара… независимо къде се намират.

Лично ще превърна костите на Ричард Рал в пепел. Той е обречен, но още не го осъзнава.

Зловещата усмивка на Джаганг накара Ничи да настръхне.

— Преди това обаче — продължи той с явно удоволствие искам да живее достатъчно дълго, за да види всичко, за да познае истинското страдание. Знаеш колко обичам да оставям онези, които ми се противопоставят, да живеят, за да понесат болката на истинското страдание. — Тук гласът му премина в ръмжене. — За тази цел държа нещо много, много скъпо за Ричард Рал. Когато освободя силата на Орден, най-накрая ще мога да му причиня болка, която дори не може да си представи. Страданието ще сломи духа му, самата му душа, още преди да съм смазал тялото му.

Ничи знаеше, че Джаганг говори за Калан, но не смееше да го изрече на глас. Наложи се да вложи цялата си воля, за да не я погледне, да не се издаде.

— Ние ще победим — заяви той. — Давам ти възможност да се върнеш при мен, в редиците на Ордена. В крайна сметка нямаш друг избор, освен да приемеш волята на Създателя. Време е да поемеш моралната отговорност към ближните си.

Още от мига, в който прекрачи територията на лагера, Ничи знаеше, че няма шанс да избегне неизбежното. Никога вече нямаше да види Ричард или свободата.

— Нищо не можеш да постигнеш с детинското си увлечение по Ричард Рал — махна презрително с ръка Джаганг.

Ничи знаеше какво ще последва, ако откаже да се подчини на волята му и не приеме предложението му. Той щеше да направи всичко много по-мъчително.

Сега обаче тя имаше контрол върху живота си и нямаше да се откаже от него току-така.

— Ако наистина смяташ да превърнеш Ричард Рал в прах — каза тя възможно най-снизходително, — ако наистина за теб той е просто маловажен проблем, защо толкова се интересуваш от него? — повдигна предизвикателно вежда тя. — Най-вече защо толкова ревнуваш от него?

С пламнало лице Джаганг я сграбчи за гърлото. Подхвана я с вик и я хвърли на леглото. Ничи си пое рязко въздух, миг преди той да се стовари върху нея. Възседна я през корема, после се наведе встрани и взе нещо. Тя едва дишаше под тежестта му.

Месестата му ръка сграбчи лицето й, за да не може да се извърти, макар тя да не направи опит да се съпротивлява. С двата пръста на другата си ръка издърпа долната й устна. Проблесна наострено шило, което той промуши през устната й, след което го завъртя, за да разшири дупката. Рукнаха сълзи. Ничи не смееше да помръдне, за да не се отпори цялата й устна.

Джаганг извади шилото й промуши на негово място златна халка.

Приведе се и я затвори със зъби.

— Ти си моя — изсъска. — Докато не реша, че искам да умреш, животът ти ми принадлежи. Най-добре да заличиш от съзнанието си Ричард Рал. Когато приключа с теб, ще те предам на Пазителя заради предателството ти.

Изправи се и я зашлеви. Зъбите й изтракаха от силата на удара.

— Край на разврата ти с Ричард Рал. Скоро ще започнеш да си признаваш, че всичко е било, за да ме накараш да ревнувам, докато на практика през цялото време си искала да се върнеш в леглото ми. Нали така?

Ничи го погледна апатично. Получи юмрук в лицето.

— Признай си!

Тя събра всичките си сили, за да успокои гласа си.

— Не можеш да накараш някого да те обича, като го пребиваш.

— Ти ме принуждаваш да те удрям! Ти си виновна! Нарочно казваш неща, които ще ме ядосат. Нямаше да ти посягам, ако не ме предизвикваше непрекъснато. Вината е изцяло твоя.

И сякаш за да подсили думите си, й нанесе още два тежки удара. Тя се опита да не обръща внимание на болката — доколкото можеше. Знаеше, че това е само началото.

Вдигна поглед към него. Не каза нищо. Достатъчно пъти се бе намирала под него и много добре знаеше какво следва.

Вече бе започнала да се пренася в онова закътано местенце в съзнанието си. Не обръщаше внимание на мъжа отгоре й, който не преставаше да я удря. Извъртя поглед към тавана. Почти не усещаше дъжда от юмруци. Болката достигаше само тялото й — там някъде далеч.

Започна да диша през балончета кръв.

Съзнаваше, че той я съблича, че огромните му ръце я опипват, но успяваше и това да игнорира.

Докато Джаганг я налагаше, възсядаше и разтваряше насила краката й, тя си мислеше за Ричард, за това как той винаги се бе отнасял към нея с уважение.

Когато истинският кошмар настъпи, вече се бе пренесла другаде.