Изповедник

Втора глава

ЗВУКЪТ, КОЙТО СЪБУДИ РИЧАРД от дълбокия му сън, беше нежен и неземен — сякаш се отваряше врата към света на мъртвите.

Той погледна нагоре и видя, че над него се е надвесила фигура, скрита под наметало с качулка. Нещо в поведението й, в самото й присъствие накара космите по ръцете му да настръхнат.

Това не беше боязлива и крехка жена. Осанката му подсказваше, че пред него не стои поредният нападател, размахващ нож.

Беше далеч по-страшно.

Ричард тутакси осъзна, че третото дете на нещастието току-що го е открило. Седна и се отмести назад, за да увеличи разстоянието между себе си и фигурата. По някаква причина стражите на командир Карг не бяха спрели неканения гост. Ричард им хвърли поглед и видя, че продължават да патрулират, сякаш нищо не е станало. Бяха съвсем близо един до друг и не би трябвало да е възможно някой да се промъкне през периметъра им, но все пак този посетител явно беше успял. Качулатата фигура се плъзна по-наблизо.

Пречистването започна.

Ричард примигва изумен. Ехото на зловещия глас отекна в мислите му, но той не можеше да е сигурен, че наистина го е чул. Думите сякаш просто се бяха озовали в главата му. Той внимателно плъзна два пръста в ботуша си, опипвайки за дървената дръжка на ножа. Когато я откри, започна да измъква острието навън.

Пречистването започна, повтори фигурата.

Не звучеше като истински глас. Не беше нито мъжки, нито женски. Сякаш думите не бяха изречени от глас, а по-скоро звучаха като хиляди шепоти, събрани в едно. Все едно идваха от някакъв друг свят. Ричард не можеше да си представи как нещо мъртво би могло да говори, но словата изобщо не звучаха като произнесени от живо същество.

Потръпваше дори само при мисълта за това какво се е изправило пред него.

— Кой си ти? — попита Ричард, като се опитваше да спечели време, за да прецени ситуацията.

След като бързо се огледа в двете посоки, установи, че не се вижда друг — значи явно посетителят беше дошъл сам. Пазачите гледаха на противоположната страна. Те следяха за външни набези към спящите пленници, не очакваха неприятности вътре, в кръга от каруци.

Внезапно фигурата се оказа още по-близо, на една ръка разстояние. Ричард не можа да си обясни как успя да се доближи толкова. Не усети движение. Ако бе забелязал раздвижване, не би допуснал нещото да го доближи. Но ето че беше факт.

Тъй като ръката му беше прикована към халката на шията му, нямаше да има много свобода на движение, ако се наложеше да се бие. С пръстите на свободната си ръка се опита да придърпа още малко от веригата. Ако се стигнеше до схватка, щеше да се опита да я използва като примка. С другата си ръка все още крадешком се опитваше да улови ножа.

Твоето време започва днес, Ричард Paл.

Пръстите на Ричард замръзнаха върху ножа. Съществото го нарече с истинското му име. Никой в лагера не знаеше това име. Имаше чувството, че сърцето му ще изскочи от гърдите. Заради тъмното наметало и качулката лицето на фигурата беше скрито от погледа. Ричард виждаше само черен мрак, сякаш самата смърт се взираше в него.

Мина му мисълта, че може би среднощният посетител е точно тя. Напомни си да не позволява на въображението си да се развихря. Събра цялата си смелост:

— Какво каза?

Изпод тъмното наметало към него се повдигна ръка. Той не можеше да види самата ръка, а само издутината, която тя образуваше под наметалото.

Твоето време започва днес, Ричард Рал — в първия ден на зимата. Имаш една година, за да завършиш пречистването.

Обезпокоителният спомен за нещо болезнено познато се появи в съзнанието на Ричард — кутиите на Орден.

Сякаш прочели мислите му, хилядите шепоти на мъртвите заговориха отново:

Ти си нов играч, Ричард Рал. Затова времето на играта сега започва отначало. То започва отново на този ден — първия ден на зимата.

Преди малко повече от три години Ричард водеше спокоен живот в Западната земя. Цялата лавина от събития се отприщи, когато истинският му баща, Мрачният Рал, успя да се добере до кутиите на Орден и да ги задейства. Това се случи в първия ден на зимата преди четири години.

Ключът към разпознаването на кутиите и определянето на онази, която трябва да бъде отворена, беше „Книгата на преброените сенки“. Тъй като загуби връзката с дарбата си, Ричард вече не помнеше думите от книгата. За да може човек да чете магически книги и да си спомня прочетеното, му е нужна магическа дарба. Но макар да бе забравил думите, все още помнеше действията си, а оттам и някои основни принципи, заложени в книгата.

Един от най-важните моменти при използването на „Книгата на преброените сенки“ беше проверката за верността на думите, научени наизуст от Ричард — тази проверка беше от изключителна важност при отварянето на кутиите на Орден. Средството за проверка бе самата книга.

Проверката се извършваше чрез използването на Изповедник.

Калан беше последният жив Изповедник.

Ричард с мъка успя да произведе глас.

— Това, което казваш, е невъзможно. Никаква игра не съм започвал.

Ти си посочен за играча.

— Посочен ли? Посочен от кого?

Важното е, че си посочен за новия играч. Предупреден си, че имаш една година от днес — и нито ден повече, — за да завършиш пречистването. Използвай времето си разумно, Ричард Рал. Ако загубиш, цената, която ще заплатиш, ще бъде животът ти. И не само твоят, но животът въобще.

— Но това е невъзможно! — изкрещя Ричард и скочи напред, като се вкопчи с две ръце в гърлото на фигурата.

Наметалото се свлече на земята.

Под него нямаше нищо.

Чу се приглушен, мек звук, сякаш вратата към света на мъртвите се захлопна.

Ричард забеляза облачетата, които излизаха от устата му и се издигаха в черната зимна нощ. След миг, който му се стори празна вечност, легна обратно на земята, като покри треперещото си тяло с наметалото, но не можеше да се насили да затвори очи.

На запад далечна светкавица проблесна на хоризонта. На изток зората на първия ден от зимата бързо наближаваше.

Между светкавицата и зората, насред милиони неприятели, Ричард Рал, водачът на Д’Харанската империя, лежеше окован и мислеше за своята пленена съпруга и за третото дете на нещастието.