Петдесет и девета глава

ДОКАТО КРАЧЕШЕ ПРЕЗ ПУСТИТЕ, величествени мраморни зали на Народния дворец, Ричард се досети къде са отишли всички по мекото монотонно напяване, което отекваше в коридорите.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Paл ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Беше време за отдаване. Дори днес, когато светът стоеше на ръба на пропастта, всички в Народния дворец се отзоваваха на повика на камбаната и се събираха да отдадат почитта си към Господаря Рал. Той предположи, че точно сега тези хора имат най-голяма нужда от него и отдаването беше начин да демонстрират тази връзка. Или може би това беше начин да му напомнят за неговата отговорност да ги защитава.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

В главата на Ричард се блъскаха всякакви мисли. Не знаеше какво да прави. Беше залят от толкова много въпроси наведнъж, че не можеше да изкачи планината от проблеми. Не знаеше откъде да започне мъчителното катерене.

Почувства се недостоен да бъде Господарят Рал.

Но вярваше, че многобройните проблеми все пак са свързани, че са част от една мозайка и че стига да намери основното блокче от нея, останалите сами ще се подредят.

Бяха му необходими едва няколко години, докато намери правилното решение. Уви, не му достигаха няколко часа, за да завърши успешно всичко.

Отново насочи мислите си към най-същественото. Баракус му беше оставил послание в книга на три хиляди години, неписано правило, което Ричард не можеше да разбере. Сега, когато отново можеше да използва дарбата си, поне си спомняше всичко от „Книгата на преброените сенки“, но това най-вероятно не беше оригиналният текст. Оригиналът беше в ръцете на Джаганг. Кутиите също бяха у императора.

Защо Изповедникът беше толкова ключова фигура? Дали защото тя играеше основна роля при задействането на кутиите на Ордена, при положение, че се използва копие на книгата? Или просто той така си въобразяваше? Дали се заблуждаваше, че Изповедникът е централна фигура само защото Калан бе Изповедник, а тя играеше основна роля в неговия живот по принцип?

Самата мисъл за Калан размъти съзнанието му и той се почувства угнетен. Невъзможността да й каже всичко, което толкова отчаяно искаше да сподели с нея, му късаше сърцето. Невъзможността да я поеме в обятията си и да я целуне, му действаше убийствено. Толкова отчаяно копнееше да я прегърне.

Но съзнаваше ясно, че ако наруши стерилното поле на съзнанието й, силата на Орден няма да успее да възстанови предишната й същност. Затова засега трябваше да стои далеч от нея.

Това, което го ужасяваше най-много, беше мисълта, че е твърде късно, че Самюъл вече е опетнил стерилното поле.

Усещаше Калан до себе си. Познаваше звука на нейните стъпки, нейното ухание, присъствието й. За момент се чувстваше извън себе си от радост, че тя пак е с него, веднага след това го обземаше паника, че я губи.

Трябваше да престане да мисли за проблема и да се съсредоточи върху решението му. Трябваше да намери отговора.

Ако отговор въобще съществуваше.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Всички тези хора щяха да умрат, ако не им помогнеше, ако не намереше отговора. Но как да го направи?

За пореден път превъртя в мислите си всичко, което му се струваше важно за решението. За да възстанови всички щети, трябваше да отвори кутиите на Орден — всичко зависеше от това. Не го ли направеше, светът на живите, покосен от лавинния огън и неговата зараза, щеше да излезе от контрол. Не отвореше ли той правилната кутия, Сестрите на Джаганг щяха да го направят. Но той не знаеше как да отвори кутиите, а и нямаше контрол върху тях. За разлика от Джаганг.

Ричард си припомни, че поне беше направи няколкото стъпки, които бяха необходими, в случай че му се удадеше въобще някакъв шанс да отвори правилната кутия. Поне се завърна успешно от пътешествието през мрака. Това само по себе си беше сложна загадка, която той съумя да разреши. Сега оставаше само да използва силата на Орден.

Калан прие подаръка му — издяланата от него статуя, наречена Дух.

Спомни си, че разполага и с Изповедник — също важно условие.

Изповедник. Тук нещо не беше наред, но той не можеше да разбере какво.

Но знаеше със сигурност, че има само един начин да се добере до кутиите на Орден. Това беше единственият му шанс само ако можеше да го направи, преди Сестра Улиция да е отворила някоя от кутиите.

Чу трополене на забързани стъпки, огледа се и видя Вирна и Натан да тичат към него. Кара и генерал Мейфрет ги следваха по петите. Зед, Том и Рика бяха до Ричард.

За да даде възможност на Вирна и останалите да го настигнат, Ричард спря на мостче, покрито с красив зелен мрамор, което се издигаше над площада за отдавания и свързваше големи зали. Хората долу бяха коленичили, с чела опрени в земята, и повтаряха напева отново и отново. Те нямаха представа какво се кани да направи Ричард.

— Ричард! — извика Вирна запъхтяна.

— Радвам се да ви видя отново — поздрави ги Натан и кимна на Зед.

— Шеста няма да създава повече проблеми — обяви Зед на Пророка.

— Един проблем по-малко, но се боя, че имаме още доста — въздъхна Натан.

Вирна размаха енергично дневника си пред Ричард, без да обръща внимание на думите на високия Пророк.

— Джаганг определи срок до новолуние. Иска отговор. Казва, че ако не го получи, си наясно с последствията.

Ричард погледна Натан. Пророкът имаше мрачно изражение на лицето. Кара и генерал Мейферт също изглеждаха напрегнати. Те бяха безпомощни стражи на място, обитавано от десетки хиляди хора, които можеха да бъдат избити всеки момент.

Отдолу долетя монотонният напев.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Pan ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Преглъщайки буцата, която се образуваше в гърлото му, Ричард потри с пръсти челото си. Поради една или друга причина той нямаше избор.

Погледна Вирна с поглед, в който се четеше зловеща неизбежност.

— Кажи на Джаганг, че съм съгласен с неговите условия.

— Съгласен си? — лицето на Вирна пламна.

— Какво говориш? — попита Калан, която стоеше от дясната му страна.

Ричард се почувства обнадежден от пробудилата се властност в гласа й. Но не обърна внимание на въпроса й и погледна Вирна.

— Кажи му, че съм решил да им дам това, което искат. Съгласен съм с неговите условия. — Ричард с усилие контролираше гласа си.

— Сериозно ли говориш? — Вирна беше бясна. — Искаш да му кажа, че се предаваме?

— Да.

— Какво?! — Калан сграбчи ръкава на ризата му, за да го обърне към себе си. — Не може да се предадеш.

— Трябва. Това е единственият начин да предпазя всички тези хора от нечовешките изтезания, които ги очакват. Ако му предам Двореца, той ще ги пощади.

— И ти ще се довериш на думата на Джаганг? — попита Калан.

— Нямам избор. Това в единственият начин.

— Върна ме тук, за да ме предадеш в ръцете на звяра ли? — зелените очи на Калан се изпълниха със сълзи на гняв и болка. — Затова ли искаше да ме намериш?

Ричард извърна поглед. Той би дал всичко да можеше да й каже колко много я обича. Ако трябваше да умре, искаше поне тя да знае истинските му чувства към нея, а не да си мисли, че се е оженил за нея по споразумение и сега я използва като разменна монета, за да задоволи исканията на Джаганг. Тази мисъл го побъркваше.

Но нямаше избор. Ако нарушеше стерилното поле на съзнанието й, Калан, такава, каквато той я познаваше, щеше да бъде завинаги изгубена.

Ричард насочи мислите си в друга посока.

— Къде е Ничи? — обърна се той към Натан.

— Заключена, както ми каза, докато Джаганг дойде да я прибере.

Калан се извърна към него:

— А сега предаваш и жената, която обичаш…

Ричард вдигна ръка, за да я накара да запази тишина. Пак заговори на Вирна.

— Прави каквото ти казвам. — Тонът му ясно показваше, че това е заповед, която не подлежи на обсъждане, още по-малко на неподчинение.

Всички стояха безмълвни и неподвижни.

— Аз ще бъда в Градината на живота, ще чакам там — заключи Ричард.

Имаше нужда от усамотение, за да се съсредоточи върху мислите си.

Само Калан го последва.

Чезнещата дневна светлина се процеждаше през прозореца над тях. Предстоеше нощта на новолунието — най-тъмната нощ в месеца. Ричард беше чувал да казват, че такава тъмнина приближава света на живите към Отвъдния свят.

Той крачеше напред-назад през цялото време, докато чакаше Джаганг да изкачи платото и да стигне до Градината на живота. Беше потънал дълбоко в мисли за тези два свята — на живите и на мъртвите.

Имаше нещо, което не разбираше. Непрекъснато превърташе в главата си текста на „Книгата на преброените сенки“, която беше наизустил като млад. Не можеше да се отърве от мисълта, че някъде има пропуск, който ще му попречи да я използва за отключване на силата на Орден. В същото време осъзнаваше, че елементите ще действат така или иначе, дори да не са подредени както трябва. За да се направи фалшиво копие, не беше нужно нищо повече, освен да се промени един-единствен детайл. Той знаеше, че в книгата, която беше наизустил, има някаква разлика, но не намираше начин да разбере в какво се състои тя, с какво е по-различна от оригинала.

Оригиналът беше у Джаганг. Той нямаше защо да се тревожи за грешки в неговия екземпляр. Сестра Улиция, в чието съзнание Джаганг щеше да се настани, щеше да чете оригинала. Така те щяха да използват истинската версия на книгата. Затова нямаше да им е нужен Изповедник.

Той застана пред Калан.

— За проверка на истинността на копията на „Книгата на преброените сенки“ е нужен Изповедник. Ако имаш текста на „Книгата на преброените сенки“ пред себе си, а аз ти кажа наизуст варианта, който знам, мислиш ли, че ще разпознаеш кои части са от оригинала?

Калан, потънала дълбоко в своите мисли, вдигна поглед.

— Самата аз съм си задавала този въпрос безброй пъти. Съжалявам, Ричард, просто не знам.

За съжаление първият Изповедник, Магда Сеарус, не ми е оставила книга с указания как да използвам способностите си, каквато първият й съпруг е оставил на теб.

Той отново се замисли за книгата, която Баракус толкова много държеше да стигне до него — „Тайните на силата на магьосника воин“. Баракус смяташе, че за Ричард е жизненоважно да има тази книга с неписаното правило. Всичко беше толкова странно, че Ричард бе изумен и не знаеше как да го тълкува. Струва му толкова много, докато намери тази книга. Навярно бе коствало също толкова и на Баракус да се погрижи единствен Ричард да я намери.

Но защо магьосникът му е завещал книга, в която няма нищо?

Освен, ако всъщност това не беше всичко.

Ричард погледна притихналия си дядо. Зед срещна погледа му, но съжалението, че не може да помогне на Ричард, беше очевидно.

— Съжалявам — каза и Калан.

Ричард я погледна.

— Моля?

— Съжалявам. Сигурно е било трудно да вземеш такова решение. Знам, че се опитваш да предпазиш всички хора от безумните орди на Джаганг. Де да можех да докосна Джаганг с Изповедническата си сила.

Изповедническа сила. За първи път упражнявана от Магда Сеарус. Съпругата на Баракус. Но това е било по време на Голямата война, доста преди тя да стане Изповедник.

— Добри духове — прошепна на себе си Ричард, залят от ледената вълна на осъзнаването.

Баракус му беше оставил „Тайните на силата на магьосника воин“, за да му каже нещо, което той би трябвало да знае.

Точно така — това беше направил Баракус.

Беше дал на Ричард наказаното правило, неписаното правило, правилото от зората на времето.

В този момент, осъзнавайки смисъла на „Тайните на силата на магьосника воин“, Ричард успя да напасне всички парчета от мозайката, да разбере всичко.

Стана му ясен смисълът на всичко, случило се досега.

С треперещи пръсти той издърпа парчето бял плат с двете мастилени петна. Разгъна го и се втренчи в симетричните сини кръгчета.

— Разбрах — отрони. — Добри духове, вече знам какво трябва да направя.

Калан се вторачи в плата.

— Какво разбра?

Ричард разбра всичко.

Едва се въздържа да не прихне в необуздан смях. Наистина всичко си дойде на мястото.

Зед го изгледа изпод вежди. Познаваше внука си достатъчно добре, за да усети кога е намерил решението. Докато Ричард го гледаше втренчено, дядо му се подсмихна и гордо му кимна, макар че нямаше и идея какво е открил Ричард.

В Градината на живота внезапно нахлуха хора и гълчавата накара всички присъстващи да извърнат глави. Няколкото войници от Елитната гвардия отстъпиха назад според дадените им инструкции, без да оказват каквато и да е съпротива. Ричард видя Джаганг начело на процесия от хора, която нахлуваше през вратите. Сестра Улиция беше до него. Другите Сестри вървяха отзад и носеха трите кутии на Орден. Тежко въоръжени стражи, маршируващи в крак, навлизаха през вратите и изпълваха градината като злокобен поток.

Присъствието на Джаганг, неговата изгаряща, неизчерпаема омраза, не само оскверняваше Градината на живота, но омърсяваше и самия него. Но Ричард ликуваше вътрешно.

Докато вървеше надолу по пътеката между дърветата, покрай лехи с отдавна умрели цветя и покрай стените, покрити с лози, напълно черните очи на Джаганг бяха втренчени в Ричард. Кралските стражи бяха разпръснати зад него, провираха се през храстите, за да осигурят защитния периметър.

Със снизходителна усмивка Джаганг мина покрай магьосническия пясък и пресече широката морава.

Омразата му омърсяваше неговата същност.

Сестрите поставиха трите мастиленочерни кутии върху широката гранитна плоча, разположена върху две къси колони с канелюри. Сестра Улиция не обърна внимание на хората в градината. Съсредоточена върху това, което й предстоеше да направи, тя хвърли само бегъл поглед на Ричард, преди да постави книгата на гранитния олтар пред кутиите. Без да губи нито секунда, тя замахна с ръка и възпламени огън, който допълни светлината от факлите.

Нощта падаше. Новата луна изгря. Мракът настъпваше мрак, какъвто никое живо същество не бе виждало. Ричард познаваше този мрак. Той беше влизал в него.

Джаганг пристъпи напред и застана пред Ричард, като че ли го предизвикваше на битка. Ричард не отстъпи.

— Радвам се, че постъпи разумно. — Погледът му се плъзна към Калан. Гледаше я похотливо. — И се радвам, че си довел със себе и жена си. Ще се заема с нея по-късно. Не отместваше очи от неговите. — Сигурен съм, че това, което съм замислил за нея, няма да ти се понрави.

Ричард отвърна на погледа, без да трепне, но не каза нищо. Наистина нямаше нужда от думи.

Джаганг, независимо от заплашителната си осанка, напълно черни очи, бръсната глава, независимо от разкритите щедро релефни мускули, както и от всичките плячкосани скъпоценности, които окичваха тялото му, изглеждаше доста изморен. Направо изтощен. Ричард знаеше, че императорът е преследван от кошмари. Знаеше го, защото именно той му ги беше изпратил чрез Джилиан, жрицата на костите, която произхождаше от същия народ като императора.

С бързо и рязко движение Джаганг застана до Сестра Улиция пред магьосническия пясък.

— Какво чакаш? Започвай. Колкото по-бързо свърши всичко, толкова пo-скоро ще приключим с цялата съпротива срещу управлението на Ордена.

— Сега разбирам — промълви на себе си Калан, застанала близо до него. — Сега разбирам кого иска да нарани той чрез мен и защо ще бъде толкова жестоко.

Тя погледна Ричард в очите. В погледа й се четеше внезапно прозрение.

Ричард не можеше да си позволи да се разконцентрира точно в този момент. Насочи отново вниманието си към Сестрите. Все още имаше няколко неща, които трябваше да обмисли. Трябваше да се увери, че всичко следва логиката му, иначе светът на живите щеше да погине под неговата ръка.

Няколко Сестри бяха коленичели пред магьосническия пясък и го подготвяха за церемонията, като го заглаждаха. По уверените им и синхронизирани движения личеше, че вече са изучили оригинала на „Книгата на преброените сенки“ и знаят наизуст всички процедури и заклинания.

Беше изненадан как всички започнаха да изписват нужните символи. Той ги разпозна от „Книгата на преброените сенки“, която той самият беше наизустил като млад. Той беше очаквал, че Сестра Улиция ще чертае символите, но тя само добавяше последните щрихи и минаваше от един символ на друг. Ричард разбра смисъла — елементите бяха подготвени предварително, което спестяваше много време. Тъй като Сестра Улиция беше тази, която завършваше всеки символ, Ричард предположи, че в книгата има някакво изискване в ритуала да участва играчът, може би той трябваше да завърши заклинанията.

Улиция беше тази, която призоваваше Орден. Тя беше играчът. Въпреки че Джаганг беше в съзнанието й и така щеше да контролира изцяло Орден.

Ричард помнеше добре колко време отне на Мрачния Рал да мине през всички процедури. Начинът, по който Сестрите действаха, със сигурност щеше да спести доста време. Работейки заедно, те успяваха да разпределят работата на прости компоненти,

Джаганг пристъпи назад към Ричард.

— Къде е Ничи? — Черните му очи блеснаха, докато изръмжа думите.

Ричард се чудеше кога ще му зададе този въпрос. Стана по-бързо, отколкото бе очаквал.

— Пазим я за теб, както се разбрахме.

Възбуденото изражение на Джаганг се превърна в широка усмивка.

— Много жалко, че няма да можеш да играеш Джа’Ла.

— Аз те победих.

— В крайна сметка май не успя. — Усмивката на Джаганг се разшири още повече.

Императорът продължи нетърпеливо да снове напред-назад, докато Сестра Улиция даваше указания от книгата, четейки при необходимост съответните части. Ричард разбираше всичко, които те изписваха. Бяха стигнали до танца със смъртта. Когато Мрачният Рал начерта тези символи за първи път, Ричард нямаше никаква представа какво означават. Сега обаче знаеше техния език.

Джаганг изглеждаше все по-изнервен.

Ричард знаеше защо.

— Улиция — каза накрая императорът, — ще отида да доведа Ничи. Няма защо да стоя тук, докато ти работиш. Със същия успех мога да наблюдавам какво става през твоите очи.

Сестра Улиция кимна почтително.

— Да, Ваше сиятелство.

— Къде е тя? — Джаганг обърна поглед към Ричард.

Ричард даде знак на един от елитните гвардейци, който стоеше наблизо — мъжът, когото Ричард беше поставил там точно за тази цел. Само няколко гвардейци от елитната охрана бяха там, всички чакаха заедно с Ричард пристигането на Императорския орден. Те трябваше да го пазят до горчивия край.

— Заведи императора до килията на Ничи — заповяда Ричард на гвардееца.

Мъжът отдаде чест, като доближи юмрук до сърцето си. Преди да тръгне, доволният император се обърна отново към Ричард:

— Изглежда, ще загубиш и финалния рунд на Джа’Ла.

Ричард искаше да му каже, че времето не е изтекло и че играта все още не е свършила, но се въздържа и се задоволи само да наблюдава как мъжът напуска градината, в очакване много скоро да започне неговият кошмар.

Калан стоеше отстрани. Начинът, по който тя го погледна, го накара да се почувства неловко.

Зед и Натан изглеждаха погълнати от своите собствени мисли. Вирна изглеждаше ядосана и огорчена от развоя на събитията. Ричард не можеше да я обвинява. Кара, застанала зад Бенджамин, го държеше за ръката. Заедно с другите от групата си Джаганг беше довел със себе си в Градината на живота и Дженсън. Специални пазачи я охраняваха в другия край на залата. Погледът на Том не слизаше от нея. Тя също му отвръщаше с очи, неспособна да му каже всичко, което би искала.

Кара тихо пристъпи към Ричард.

— Каквото и да стане, Господарю Рал, аз ще съм до теб до последния си дъх.

Ричард й отвърна с усмивка в знак на признателност.

Зед, недалеч от тях, се присъедини към думите на Морещицата с кимане. Бенджамин леко притисна юмрук до сърцето си. Дори Вирна накрая се усмихна и кимна с глава. Всички бяха с него.

— Би ли ме хванал за ръката? — пророни Калан, застанала до него.

Ричард само можеше да гадае колко ли самотна се е чувствала тя през цялото време.

Със свито сърце, понеже нямаше право да й каже нищо, той пое ръката й в своята.

Загрузка...