Изповедник

Петдесет и осма глава

— ПРЕДИ ДА ЗАПОЧНЕМ ВОЙНАТА — подхвана почти шепнешком Ричард, — трябва да отида там, където скрих книгата.

— Трябва да си я върна, в случай че нещо се обърка.

Калан въздъхна, различила решителността в погледа му.

— Добре, но не ми харесва. Прилича ми на капан. Влезем ли вътре, може да няма начин да излезем. Може да се наложи да започнем война, за да намерим път обратно.

— Ако трябва, ще го направим.

Калан си спомни как Ричард се сражаваше с меча — или как владееше брока. Сега беше различно.

— Ако ни заловят, мечът ти ще действа ли срещу вещица, която дебне кой знае откъде?

Отмести поглед от очите й, за да огледа пак коридора.

— Светът ще приключи за толкова много хора, които обичат живота и искат да го живеят. Включително ти и аз. Нямам друг избор. Трябва да си взема книгата.

Обърна се да погледне в другата посока на слабо осветения коридор. Калан се заслуша в стъпките на патрулиращите войници. Засега успяваха да избягват срещи с тях. Ричард беше много добър в промъкването незабелязан и спотайването в тъмни ъгълчета.

Прилепиха гърбове в сянката на една врата. Четиримата униформени, увлечени в разговор за жените в града, свърнаха иззад ъгъла и минаха покрай тях, твърде заети да се хвалят със завоеванията си, за да забележат Ричард и Калан, скрити в тъмното. Калан, притаила дъх, не можа да повярва, че не ги видяха. Ръката й стискаше здраво дръжката на ножа.

След като мъжете се отдалечиха, Ричард я дръпна към съседния тъмен коридор. Не след дълго спряха пред масивна врата. Беше заключена.

Ричард, вече приготвил меча си, пъхна острието през резето. Прехапал устни, напъна леко и след малко ключалката прещрака. По каменния под се разпиляха парчета метал. Калан се стресна от звука, сигурна, че ще привлекат вниманието на патрулите. Не последва нищо.

Ричард прекрачи прага.

— Зед! — чу тя приглушения му възглас.

Калан пъхна глава в стаята. В малката каменна килия имаше трима души: старец с рошава коса, едър русоляв мъж и руса жена, сплетена на плитка като Морещица.

— Ричард! — извика старецът. — Добри духове, жив си!

Той вдигна пръст през устните си и издърпа Калан след себе си. Затвори вратата. И тримата изглеждаха уморени и притеснени.

— Говори тихо — предупреди го Ричард. — Навсякъде е пълно с патрули.

— Как разбра, че сме тук? — попита старецът.

— Не знаех, че сте тук.

— Трябва да знаеш, момчето ми, че има толкова неща за…

— Чакай, Зед, замълчи и ме чуй.

Старецът млъкна. После посочи:

— Как си върна меча?

— Калан ми го донесе.

Зед сбърчи чело.

— Значи си я видял?

Ричард кимна.

— Сложи си ръката на ефеса — помоли той дядо си.

— Защо? Ричард, има далеч по-важни…

— Направи го! — изрева Ричард.

Зед примигна невярващо. Изправи се и направи каквото го помоли Ричард. Очите му внезапно се ококориха. Видя Калан.

— Добри духове… Калан.

Докато Зед стоеше като гръмнат, Ричард подаде меча на жената.

Тя докосна ефеса. Погледът й се озари. В един миг сякаш Калан по вълшебен начин се бе появила пред нея. Процедурата се повтори и с едрия мъж.

— Познавам те… — не можеше да повярва Зед. — Виждам.

— Значи ме помниш? — попита Калан.

Зед поклати глава.

— Не. Мечът явно прекъсва потока на лавинния огън. Но не може да възстанови изгубената памет, но прекъсва потока. Виждам те. Разбирам коя си. Не си те спомням, но те познавам. Все едно виждам смътно познато лице, но не мога да се сетя на кого е.

— И при мен е така — потвърди едрият мъж.

Жената кимна.

Зед сграбчи Ричард за ръкава.

— Да се махаме от тук. Шеста ще се върне. Изобщо не ми иска да се засичаме и да се налага да се оправяме с нея.

— Първо трябва да взема нещо.

— Книгата ли? — попита Зед.

Ричард се извърна рязко към него.

— Намери ли я?

— Трябва да призная, че да. Как изобщо попадна на нея?

Ричард се качи на един стол и смъкна вързоп, скрит зад една греда.

— Първият магьосник Баракус…

— От Голямата война? Този Баракус ли?

— Точно той — Ричард скочи от стола. — Та той е написал книга специално за мен и я е скрил така, че да я намеря. Погрижил се е да се родя с двете страни на дарбата, така че е искал да развия способностите си. Накарал е жена си Магда Сеарус да скрие книгата. Дълга история, но книгата ме чакаше в продължение на три хиляди години.

Зед изгуби ума и дума. Събраха се около масата, докато Ричард заровичка във вързопа, докато намери книгата и я извади. Показа я на Зед.

— Работата е там, че докато връзката с дарбата ми беше прекъсната, не можех да я чета. Виждах само празни страници. Така че не знам какво е искал да ми каже Баракус за способностите ми.

Зед погледна Морещицата и русолявия мъж.

— Ричард, трябва да поговорим за това какво ти е оставил Баракус.

— Да, само секунда.

Докато прелистваше страниците, Ричард смръщи чело.

— Страниците пак са бели. Зед, бели са. Но аз си върнах дарбата, сигурен съм. Защо продължавам да ги виждам бели?

Зед отпусна ръка на рамото му.

— Защото наистина са бели.

— Аз така ги виждам, но ти ги четеш, нали… какво пише?

— Не пише нищо, момчето ми, книгата е празна. Има го само заглавието.

Ричард го изгледа неразбиращо.

— Как така? Невъзможно. Тук трябва да са описани тайните на силата на магьосника воин.

— Така е — отрони мрачно Зед.

В душата на Ричард бушуваха едновременно гняв, объркване и отчаяние.

— Не разбирам.

— Магьосник Баракус ти е оставил поредното правило на магьосника.

— Моля? Какво правило?

— Правилото на всички правила. Неписаното правило. Правилото, за което никой не е казал и дума от зората на историята.

Ричард прокара пръсти през косата си.

— Нямаме време за гатанки. Какво е това правило!

— Не знам — сви рамене Зед. — Никой никога не го е споменавал, никой никога не го е записвал. Но Баракус е искал да ти каже, че именно това е тайната за използването на силата на магьосника воин. Единственият начин да ти подскаже какво е имал предвид е да ти даде ненаписана книга, за да те подсети за ненаписаното правило.

— Как бих могъл да го използвам, след като не знам какво гласи?

— Този въпрос трябва да зададеш на себе си, Ричард. Ако ти си този, чието раждане е предвидил Баракус, ще намериш начин да използваш предоставеното от него. Явно е бил убеден, че се касае за нещо изключително важно, нещо, което си струва всичките усилия и трудности.

Ричард въздъхна дълбоко в опит да подреди мислите си. На Калан й дожаля за него. Изглеждаше на ръба на силите си. Сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.

— Виж ти, виж… — дойде глас иззад тях. Всички се обърнаха едновременно.

Тънка като вейка жена, облечена в черно от главата до петите, им се усмихваше с лукава усмивка.

— Шеста… — подхвана Зед.

— И това, ако не е Майката Изповедник… Императорът ще остане доволен, когато му заведа и нея, и Господаря Рал — всички на куп.

Калан забеляза, че Зед вдигна ръце към челото си, явно разкъсван от неистова болка. Залитна и се строполи на пода. Мечът на Ричард произведе характерния си металически звън, когато той го извади от ножницата. Понечи да се хвърли стремително в атака, но бе спрян от невидима сила. Мечът му издрънча на каменния под.

Жената се закани с пръст на Калан.

— Идеята не е добра, Майко Изповедник. Не че ме е еня дали ще си изпържиш сама мозъка, но все пак би било по-добре да те отведа при императора жива.

Калан бе пронизана от болка в гърба. Беше като болката, която усещаше през яката си, само че по-остра, по-безмилостна, проникваща дълбоко в съществото й. Тя зяпна, неспособна да задържи устата си затворена. Всички в килията се мятаха в агония и притискаха ушите си с ръце.

— Това доста улеснява задачата ми — издекламира доволно Шеста и се плъзна напред към жертвите си — олицетворение на самата смърт.

— Шеста! — чу се сърдит глас откъм вратата. Вещицата се завъртя, явно разпознала гласа. Болката на Калан изчезна. Другите също изглеждаха по-добре.

— Майко…? — пророни Шеста, раздирана от емоции.

— Разочарова ме, Шеста — рече възрастната жена и пристъпи в стаята. — Много ме разочарова.

Беше кльощава също като Шеста, но прегърбена от възрастта. Черната й коса бе прибрана назад по подобен начин, но бе прошарена. Очите й бяха воднистосини. Шеста отстъпи няколко крачки.

— Но нали…

— Какво нали? — изсъска неодобрително жената. Присъствието й всяваше страх дори у Шеста.

Вещицата продължи да отстъпва.

— Не разбирам.

Калан зяпна, щом изопнатата, прозрачна плът на Шеста, покриваща лицето и ръцете й, започна да набъбва.

Шеста закрещя от болка, кокалестите й пръсти посегнаха към лицето.

— Какво искаш, майко!

— Много е просто — отвърна старицата и се приближи към жената, която продължаваше да отстъпва. — Искам да умреш.

При това цялото тяло на Шеста се разтресе неистово, кожата й закипя и се заизвива, сякаш сама се отдели от костите и жилите й. Нещо започна да ври вътре в тялото й.

Старицата сграбчи увисналата кожа на тила на Шеста. Докато вещицата се свличаше надолу, другата дръпна рязко.

Кожата се смъкна почти цяла, оголвайки вътрешностите й в гротескна гледка. Тя се строполи в окървавена, неразпознаваема пихтия на каменния под. Калан никога не бе виждала нещо по-отвратително.

Старицата, без да пуска увисналата кожа на Шеста, им се усмихна.

Всички стояха като вцепенени, докато образът на непознатата взе да трепти и да се променя. Калан не можеше да повярва на очите си. Възрастната жена вече не беше стара и съсухрена, а млада, красива, с дълга, чуплива, червеникава коса. Добре ушитата й сивкава рокля подчертаваше съблазнителните очертания на чувственото й тяло. Ефирната материя се полюшваше във въздуха, сякаш подета от нежен бриз.

— Шота… — възкликна Ричард и лицето му грейна в усмивка.

Тя пусна окървавената кожа на безформена купчина и се усмихна закачливо, после пристъпи към него и нежно го докосна по бузата. Калан усети как се изчервява.

— Какво правиш тук, Шота? — попита Ричард.

— Спасявам ти кожата очевидно — усмихна се още по-широко тя, после хвърли поглед към останките от черна рокля. Което струваше кожата на Шеста.

— Но аз не разбирам.

— И тя не разбра. Тя очакваше да избягам с подвита опашка вдън гора и да треперя от страх дали няма да се появи — изсъска Шота. — Така че не е и очаквала майка й да я посети. Имаше твърде ограничено въображение, за да се сети за нещо подобно. Не е и подозирала за могъществото на подобна връзка, тъй като никога не се е замисляла, че е възможно между майка и дъщеря да съществуват други чувства освен омраза и страх.

Калан място не можеше да си намери от неудобство, когато лакираният нокът на Шота се плъзна надолу по ризата на Ричард.

— Не обичам да ми измъкват от ръцете неща, за които съм се борила и които съм създавала. Тя няма права над това, което ми принадлежи — обърна се тя към Ричард с поверителен тон. — Отне ми доста време и усилия да поправя стореното от нея. Но се справих.

— Ти направи много повече от това да спасиш себе си, Шота. Мисля, че си искала да помогнеш на всички ни.

Шота само махна с ръка небрежно и застана с гръб към Ричард.

— Кутиите са в действие. Ако Сестрите на мрака ги отворят, ще загинат безчет невинни хора. Самата аз ще бъда подхвърлена на Пазителя като парче мръвка.

Ричард можа само да кимне в отговор. Наведе се и вдигна меча си от земята. Подаде й го с ефеса напред.

— Вземи.

— Скъпо момче, нямам нужда от меч.

Калан никога не бе чувала по-приятен, галещ слуха глас. Шота с нищо не показваше, че е забелязала още някого в стаята. Освен в случаите, когато хвърляше бързи предупредителни погледи на Зед, очите й рядко се отделяха от Ричард.

— Моля те, заради мен, докосни го.

Лицето й омекна, озарено от кокетна усмивка.

— Щом настояваш…

Изящните й пръсти обвиха ефеса. Очите й внезапно фиксираха Калан, която стоеше на крачка от Ричард.

— Мечът прекъсва действието на лавинния огън — обясни той. — Не възстановява изгубеното, но ти дава възможност да видиш онова, което е пред теб.

Погледът й се зарея, след малко се върна върху Ричард.

— Така значи. — Гласът й стана сериозен. — Но така или иначе всички ние, които се намираме в тази стая, ще бъдем покосени от силата на Орден и ще попаднем в лапите на Пазителя. — Пръстите й пак докоснаха лицето на Ричард. — Както ти казах и преди, не бива да допускаш това да се случи.

— И какво да направя?

Шота го изгледа сърдито.

— Нали вече го водихме този разговор, Ричард. Ти си играчът. Ти си този, който трябва да вкара кутиите в играта.

Ричард въздъхна.

— Но кутиите се намират далеч от тук. Джаганг ще ги вкара в играта, преди да успеем да се доберем до тях.

Шота му се усмихна.

— Знам един начин да се върнеш.

— А именно?

Шота вдигна пръст към небето.

— Ще полетиш.

— Да полетя ли?

— Драконът, който Шеста омагьоса и който самата тя използваше.

— Дракон! — не се стърпя Зед. — Значи очакваш Ричард да яхне дракон!

— Какъв дракон? — прекъсна го Ричард.

— Разгневен.

— Моля? — Ричард имаше чувството, че нещо не е доразбрал.

— Е, не ме бива много да се правя на майката на дракона, но успях да го поуспокоя — сви рамене Шота. — Поне до известна степен.

Ричард ги помоли да го изчакат в коридора, докато се преоблече с дрехите, които бе скрил зад гредата. Щом се появи, дъхът на Калан секна.

Беше с черна риза, отгоре с туника без ръкави, украсена със странни символи, които се виеха по продължение на широка златна ивица, спускаща се по цялата дължина на дрехата от двете страни. На кръста туниката бе пристегната от широк кожен колан, орнаментиран с още подобни символи. През дясното му рамо минаваше износен с годините ремък, от който стърчеше изкованият от злато и сребро ефес. На двете му китки имаше широки кожени накитници от кожа и сребро, пак богато орнаментирани със символи. Черните ботуши, в които влизаха черните му панталони, бяха украсени в същия стил. На широките му плещи се поклащаше златоткано наметало.

Калан не би могла да си представи, че един магьосник войн би могъл да изглежда по подобен начин. Приличаше на крал на кралете. Истински Господар Рал.

За Калан не бе никак чудно, че Ничи се е влюбила в мъж като него. Сигурно е най-щастливата жена на света. Двамата си бяха съвсем лика-прилика.

— Да побързаме — подкани Шота той.

Шота пое по средата на коридора, прозирната й сивкава рокля се носеше ефирно зад нея. Поведе ги по второстепенни, семпли галерии, които изглеждаха напълно занемарени. От време на време вдигаше ръка към вратите, покрай които минаваха, сякаш да предотврати атака отвътре. Всъщност със сигурност се бе погрижила за спокойствието им, защото докато вървяха по коридорите, не срещнаха никого. Спряха зад вещицата, когато тя застана пред масивна дъбова порта. Обиколи ги с поглед, сякаш да провери дали са готови. Прекрачиха прага, наметалото на Ричард заплющя. На покрива ги посрещна огромен звяр с лъскави червени люспи и остри шипове по целия гръбнак.

Наоколо бушуваха пламъци, във въздуха се сипеха отломки и камъни. Всички се сепнаха уплашени.

— Това не е Скарлет — отбеляза Ричард. — Надявах се да е тя.

— Познаваш дракони? — недоумяваше Калан.

— Да, ти също познаваш, но този не сме го виждали. Изглежда далеч по-голям и гледа доста по-лошо.

Горещината от бушуващите пламъци ги принуди да се дръпнат назад. Без да се притеснява, Шота, тананикайки си нежна мелодия, тръгна право напред. Пламъците утихнаха. Драконът изпружи врат към нея, килна глава и я изгледа заинтригуван. Вещицата му прошепна нещо, което Калан не успя да чуе, драконът изсумтя тихичко и доволно.

Шота, докато галеше звяра под брадичката, се обърна към тях.

— Ричард, ела да говориш с този приятел.

Драконът почти мъркаше при нейните думи. Ричард тутакси се приближи.

— Имам приятелка дракон — подхвана той. — Може да я познаваш. Казва се Скарлет.

Огромното същество отметна глава назад и избълва огнен стълб към висините. Опашката му, осеяна с шипове, се раздвижи, разхвърчаха се отломки. Червената глава се спусна към Ричард. Устните се разтеглиха и разкриха зловещи остри зъби.

— Скарлет ми е майка — изръмжа драконът.

Ричард остана приятно изненадан.

— Скарлет е твоя майка? Ти да не си Грегъри?

Драконът се приближи още повече и го подуши. Наметалото на Ричард се развя на гърба му.

— Кой си ти, дребосък?

— Името ми е Ричард Рал. Когато те видях за последно, ти беше още яйце — каза Ричард, все едно разговаря със стар приятел. — Беше ей толкова голям — оформи кръг с дланите си той.

— Ричард Рал — ухили се Грегъри, в миг преодолял цялата си враждебност. — Майка ми е разказвала за теб.

Ричард постави длан на муцуната на Грегъри. Гласът му прозвуча загрижено.

— Тя добре ли е? Магията се срива. Опасявах се, че тя може да пострада.

Грегъри избълва облак дим.

— Много е болна. Отслабва с всеки изминал ден. Аз съм по-силен от нея и все още мога да летя. Нося й храна, но вещицата не ми оставя много време напоследък. Не знам как да помогна на майка. Боя се, че ще я загубя.

— Всичко е заради заразата, която оставиха Хармониите — кимна тъжно Ричард. — Тя унищожава магията.

— Значи ние, драконите, сме обречени.

— Както и всички ние. Освен, ако не намерим начин да премахнем заразата.

Огромната глава се килна, едно жълто око се втренчи в Ричард.

— Можеш ли да направиш нещо?

— Вероятно, но още не съм сигурен. За да имам някакъв шанс, трябва да стигна до Народния дворец.

— Народният дворец ли? Там, където дебне зловещата армия?

— Точно така — кимна Ричард. — Аз съм единственият, който би могъл да се опита да пребори заразата. Ще ме отведеш ли там?

— Аз вече съм свободен. Драконите вече не служат на хората.

— Аз не искам да ми ставаш слуга, а само да ни отведеш до Д’Хара, за да имам шанс да помогна на всички, които искат да живеят… включително на майка ти.

Главата на Грегъри се плъзна към Зед, Том и Рика. След кратък размисъл той погледна пак Ричард.

— Всички ли?

— Да, всички. Имам нужда от подкрепата на приятелите си. Това е единственият ни шанс да направим нещо, за да предотвратим неизбежното.

Главата на Грегъри се спусна чак до гърдите на Ричард и го бутна леко.

— Майка ми е разказвала как си ме спасил, когато съм бил още яйце. Ако направя това сега, ще ти върна услугата.

— Така е.

Грегъри направи опит да полегне възможно най-ниско.

— Ами да вървим тогава.

Ричард каза на останалите как да се качат и да се пазят от шиповете. Мина пръв и се настани най-отпред, в основата на врата. После помогна на Зед, Том и Рика да се настанят зад него. Зед през цялото време редеше приглушени ругатни. Ричард го помоли да престане.

Калан беше последна. Ричард се приведе, хвана я за ръката и я издърпа зад себе си. Докато се настаняваше на драконовия гръб, тя забеляза как той вади от джоба си бяло парче плат.

— Страх ме е — прошепна Калан, обвила ръце около него. Той й се усмихна през рамо.

— Може да ти се завие свят, но не е страшно. Ако предпочиташ, затвори си очите.

Остана изумена от това колко естествено й е да бъде близо до него, както и от нежността и непринудеността, с която той се отнасяше към нея. Сякаш близостта й го изпълваше с енергия.

— Какво имаш в ръката си? — посочи тя бялото парче плат. Върху него имаше две мастилени петна.

— Нещо от преди — отвърна разсеяно той. Явно не му беше до нейните въпроси. Пъхна кърпата обратно в джоба си и погледна Шота.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не, връщам се в Агаден Рийч, у дома. Ще остана там до края… или докато ти успееш да направиш така, че краят да не се случи.

Ричард кимна. Не изглеждаше изпълнен с увереност в успеха на мисията си.

— Благодаря ти за всичко, което направи, Шота.

— Направи така, че да се гордея с теб, Ричард.

Усмихна й се.

— Ще се постарая.

— Това ни остава на всички — заключи тя.

Ричард потупа дракона по лъскавите червени люспи.

— Хайде, Грегъри, да вървим. Нямаме много време.

Драконът избълва огнен стълб. Докато той изтляваше до черен облак дим, огромните криле се разтвориха и изплющяха с неимоверна сила. Калан усети как се издигат над земята. Стомахът й се преобърна.