Изповедник

Четирийсет и четвърта глава

СЕДНАЛА ВЪРХУ ПЕТИТЕ СИ до Ричард, Кара съчувствено постави ръка върху рамото му, докато той стоеше приведен над Ничи.

Самият Ричард се чувстваше мъртъв.

Обгърна Ничи покровителствено, без да може да й предложи истинска закрила — не можеше да я избави от Джаганг.

Събитията, които го доведоха до този момент в живота му, изглежда, го смазаха. Каквото и да правеше, ордите на Императорския орден неотклонно разрушаваха неговия свят. Във фанатизма си те бяха решени да изтрият всички радости от живота, да го лишат от смисъл, да превърнат съществуването в непоносимо нещастие. Отдадени на безсмислената си вяра в идеален, вечен задгробен живот, постигнат чрез жертване на настоящия, последователите на Ордена копнееха да се погрижат всеки, който се осмели да поиска да съществува само заради този живот, да бъде накаран да страда неимоверно в името на това единствено, непоносимо, грешно желание. Ричард ги мразеше. Ненавиждаше ги с цялото си сърце заради всичко, което причиняваха на другите.

Искаше му се да затрие всички тях от света на живота.

Въпреки че почти не реагираше, Ничи стисна ръка около врата му, като че ли искаше да облекчи скръбта му, да му каже, че всичко е наред, че тя скоро ще е във вечен мир, далеч от болката. Макар да знаеше, че тя най-после ще се освободи от ужасните страдания и контрола на Джаганг, Ричард не можеше да понесе мисълта, че тя ще напусне света на живота. В този момент всичко му изглеждаше безполезно. Всичко хубаво в живота методично бе унищожавано от хора, които ревностно вярваха, че тяхната благочестива цел е да убиват всеки, който няма да се подчини на вярванията на Ордена.

Светът беше обхванат от абсолютна лудост.

Толкова много вече умряха и толкова много щяха да умрат. Ричард се чувстваше като във водовъртеж, завинаги повлечен към дълбините на отчаянието. Безсмислените убийства, изглежда, нямаха край. Единственото спасение от тях беше смъртта.

И сега Ничи беше на прага на това последно пътуване.

Той просто искаше да живее живота си с жената, която обичаше. Но врагът посегна и на Калан. Лишена от спомени, тя стана оръдие в ръцете на тези, които горещо желаеха или да наложат вярванията си върху всички останали, или да ги унищожат. Въпреки че Ричард помогна на Калан да се измъкне за момента, раболепните слуги на Джаганг щяха да я преследват. Никой от тях нямаше да се откаже. Ако не бъдеха спрени, Орденът щеше да я хване — и нея, и всички останали.

Сега животът на Ничи също биваше изцеждан бавно от нея.

Докато се вглъбяваше в себе си, отдалечавайки се от всичко и от всички, Ричард почувства внезапен разтърсващ шок отвътре, който за момент го вкопчи в странен, тих подземен свят и след това пак го запрати във вътрешна буря.

Той нямаше представа откъде идва тази вътрешна дезориентация, но изведнъж сякаш се изгуби сред милиони метеори. И после всички те експлодираха навън, излизайки от неизмеримите дълбини на съществото му.

Кара хвана ръката му и го разтресе.

— Господарю Рал! Какво има? Господарю Рал!

Той осъзна, че крещи. Не можеше да се спре. И насред увлечението го озари просветление. Внезапно разбра какво е причинило това усещане. Това беше пробуждане.

Възхитителната сила на прераждането бе зашеметяваща. Всяка една фибра от тялото му изведнъж се подпали от живот. В същото време до мозъка на костите го разтърси нечовешка болка, която почти го хвърли в несвяст.

Отново усети изгарящата първородна болка, пак се почувства цял за пръв път от цяла вечност насам. Все едно беше забравил кой е, беше се изгубил и всичко внезапно се върна за миг.

Дарбата му се върна. Той нямаше представа защо и как, но тя се върна. И все пак онова, което го държеше в съзнание и концентриран, бе кипящият гняв към онези, които чрез оправданието на собствените им изкривени вярвания причиняваха зло на тези, които не мислеха като тях.

В този момент заслепяващата ярост към тези, които съществуваха, за да мразят и нараняват другите, отново потече през неразривната връзка с дарбата му. Той чу метален пукот.

Ничи въздъхна.

Ричард, който почти не разбираше какво става, осъзна, че ръцете й го обгръщаха и че тя дишаше тежко, за да си поеме дъх.

— Господарю Рал! — каза Кара, докато го разтърсваше. — Вижте! Яката падна! И златната халка, която беше на устната й, изчезна.

Ричард се отдръпна, за да се вгледа в сините очи на Ничи. Тя го гледаше вторачено. Рада’Хан се бе разцепила и лежеше счупена зад врата й.

— Дарбата ти се върна — прошепна Ничи, която едва се държеше в съзнание. — Чувствам го.

Той нямаше съмнение, че това е истина. Дарбата му необяснимо се върна. Той се огледа и забеляза гора от крака. Мъже от Елитната гвардия с оръжия в ръце го бяха заобиколили. Между тях и Ричард стояха Улик и Иган. А между Улик и Иган имаше стена от червени кожени одежди.

Ричард си даде сметка, че когато изгарящата болка експлодира през него, той се беше развикал. Те вероятно си бяха помислили, че някой го убива.

— Ричард — каза Ничи, опитвайки се да привлече вниманието му. Гласът й бе малко по-силен от слаб шепот. — Ти полудя ли?

Тя с мъка задържа очите си отворени. На челото й проблясваха капчици пот. Ричард знаеше, че е съсипана от дългото мъчение и имаше нужда от време за почивка, за да се възстанови напълно.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо, за Бога, си изрисувал тялото си с тези червени символи?

Кара хвърли поглед към него.

— На мен ми харесват.

Бердин кимна.

— На мен също. Напомнят ми за нашите червени дрехи.

— Отиват му — съгласи се Найда.

Дори през изтощението изражението на Ничи показваше, че на нея не й е забавно.

— Откъде ги научи? Имаш ли представа колко са опасни тези символи?

Ричард сви рамене.

— Разбира се. Защо мислиш, че съм ги нарисувал?

Ничи се отпусна назад. Изглеждаше твърде слаба, за да спори.

— Слушай ме — каза тя. — Ако аз не… ако нещо… слушай… не можеш да кажеш на Калан за вас двамата.

Ричард се намръщи и се наведе по-близо, за да се опита да я чуе по-ясно.

— За какво говориш?

— Нужно е стерилно поле. Ако нещо се случи с мен, ако аз не успея, трябва да знаеш. Не можеш да й кажеш за вас двамата. Ако кажеш на Калан за миналото й с теб, няма да подейства.

— Какво няма да подейства?

— Орден. Ако успееш да предизвикаш силата на Орден, ще ти е нужно стерилно поле за действие. Това означава, че Калан не трябва да знае за любовта между двама ви. В противен случай спомените не могат да бъдат възстановени. Ако й кажеш, ще я изгубиш завинаги.

Ричард кимна, без да е сигурен за какво говори тя, но въпреки това беше много загрижен. Страхуваше се, че Ничи може да не е на себе си заради яката. Наистина не разбираше какво му казва тя, но знаеше, че сега не бе нито моментът, нито мястото да навлиза в подробности. Първо тя трябваше да се възстанови напълно и мислите й да се прояснят.

— Чуваш ли? — попита тя и очите й се затвориха, докато се бореше да остане в съзнание.

Ричард се запита дали не закъсня с махането на яката. Личеше си, че Ничи още не е дошла съвсем на себе си.

— Да, добре. Слушам. Стерилно поле. Разбрах. А сега просто се отпусни, докато те заведем на място, където ще можеш да си починеш. След това ще ми обясниш всичко. Сега си в безопасност.

Ричард стана, докато Кара и Бердин помагаха на Ничи да се изправи.

— Тя има нужда от тихо място, където да си почине — каза им той.

Бердин сложи ръка около кръста на Ничи.

— Ще се погрижа за това, Господарю Рал.

Беше изминало доста време, откакто за последен път някой го бе наричал „Господарю Рал“. Хрумна му, че Натан може би ще се засегне. Пророкът не за пръв път бе служил като Господаря Рал, пазителя на връзката, след което Ричард се връщаше и пак поемаше титлата.

Преди да успее да се замисли, той чу странен шум. Нещо пращеше, може би огън, последва глух удар. Когато насъбралите се наоколо мъже се отдръпнаха, за да сторят път на Ричард и Ничи, той видя към тях да приближава мъж.

Ричард погледна пак и вече не знаеше кого вижда. Изглеждаше като войник от Елитната гвардия, но не беше. Униформата беше някак си неопределена.

Загрижен да помогне на Ричард, генерал Тримак протегна ръка и накара няколко мъже да се отдръпнат, за да може Ричард да мине покрай тях. Ричард обаче беше спрял. Гледаше войника, който се намираше относително близо и си проправяше път през касапницата.

Мъжът нямаше лице.

Първата мисъл, която му мина през главата, бе, че мъжът може да е бил жестоко изгорен и лицето му да се е стопило. Но униформата му беше непокътната и кожата му изобщо не изглеждаше изгорена или на мехури. Напротив, беше гладка и със здрав вид. Освен това той не вървеше като ранен.

Но нямаше лице.

На мястото на очите в гладката му кожа имаше само леки вдлъбнатини, а над тях загатнато чело. Там, където трябваше да е носът, имаше лек вертикален издатък. Уста нямаше. Изглеждаше като изваян от восък, но недовършен. Ръцете му също бяха недовършени. Нямаше отделни пръсти, само палци. Все едно носеше ръкавици с един пръст, направени от плът.

Гледката бе толкова изненадваща, че всяваше мигновен ужас. Един войник от Елитната гвардия, който помагаше на ранен мъж, видя подобието на униформа от Елитната гвардия да се приближава отзад и се надигна. Извърна се леко и вдигна ръка, все едно искаше да помоли мъжа да не идва към него. Мъжът без лице се протегна и докосна ръката на войника.

Лицето и ръцете на войника почерняха и изпукаха, сякаш прекомерната жега моментално препече плътта му и я превърна в почерняла кора. Той дори нямаше време да извика, преди да бъде овъглен до неузнаваемост. След това тупна на земята — звука, който Ричард чу само преди миг. Мъжът без лице придоби по-ясен вид. Носът му се очерта. Вече имаше цепнатина за уста. Като че ли той бе извлякъл чертите на живота, който току-що бе отнел. След миг други войници от Елитната гвардия застанаха пред приближаващата заплаха. Мъжът без лице ги докосна, докато минаваше през отбранителната им линия. Техните лица също се сбръчкаха мигновено в черни, изгорели форми, които вече изобщо не изглеждаха човешки. Те се строполиха безжизнени на земята.

— Звярът — каза Ничи, която стоеше до Ричард и едва се крепеше. Ръката й обгръщаше раменете му. — Звярът — повтори тя, вече по-силно, в случай че не я е чул първия път. — Дарбата ти се върна. Звярът може да те намери.

Генерал Тримак вече водеше половин дузина мъже към новата заплаха. А същата тази заплаха продължи да върви към Ричард, без да я е грижа за мъжете, които се спуснаха да я посрещнат.

Генерал Тримак изрева от усилието, което направи, като замахна мощно с меча си срещу напредващата фигура. Мъжът не направи никакво усилие да избегне удара. Мечът разряза рамото точно до врата и почти го отсече от тялото. Беше рана, която би спряла всеки. Всеки жив. Все още с ръце върху меча, генералът за миг се разложи в сбръчкана, овъглена, напукана и кървяща плът, която започна да се разпада. Генерал Тримак се стовари на пода, без да потрепне или нададе вик. От цялото му тяло можеше да бъде разпозната единствено униформата.

Мъжът без лице продължи да върви, без да спира. Мечът на генерала все още стоеше забит дълбоко в тялото му. Лицето му беше станало по-отчетливо. Вече имаше наченки на очи, които гледаха през вдлъбнатините. По дължината на едната страна на лицето се появи белег, подобен на този, който имаше генерал Тримак.

От мястото, където беше забито острието на меча, започна да излиза пушек и то се нажежи до бяло, сякаш току-що бе извадено от огнището на ковач. След това двата края провиснаха, мечът се сгъна на две и изпадна от гърдите му. Върхът на меча издрънча на пода зад гърба му, а дръжката падна, отскочи от пода и след това се приземи със съскане и пушек върху едно лежащо наблизо тяло.

От всички страни се спуснаха мъже, за да спрат приближаващата заплаха.

— Върнете се! — извика Ричард. — Всички! Върнете се!

Една от Морещиците заби Агнела си в тила на натрапника.

Жената на момента изпращя, запуши, превърна се в почернял, овъглен труп и рухна назад.

Това, което преди представляваше зачатъци на коса на звяра, се превърна в руси кичури, каквито имаше изгорялата Морещица.

Най-после всички спряха, след което започнаха да се оттеглят назад, опитвайки се да ограничат заплахата, като същевременно стоят извън обсега на звяра. Ричард грабна арбалета на един войник от Елитната гвардия, който стоеше наблизо. Оръжието вече беше заредено с една от смъртоносните червени стрели, които Натан беше намерил.

Докато мъжът с оформящото се в крачка лице крачеше целенасочено към него, Ричард вдигна лъка и дръпна тетивата.

Червената стрела се заби в центъра на гърдите. Онзи спря. Гладката му кожа започна да почернява и да се сбръчква като на мъжете, които беше докоснал. Коленете се сгънаха и звярът се строполи в димяща купчина, изглеждайки досущ като жертвите, които беше покосил.

Но за разлика от другите той продължи да тлее. Не избухнаха пламъци, а цялото нещо, включително униформата, която сега Ричард видя, че не е от плат, кожа и ризница, а част от самия звяр, се стопи и забълбука. Разтапящата се маса започна да се втвърдява в почерняла камара. Докато всички стояха и гледаха слисани, тя гореше без пламък, изсъхваше, пукаше и се сбръчкваше, докато остана само пепел.

— Ти използва дарбата си — каза Ничи с клюмнала глава. — И звярът те намери.

Ричард кимна.

— Бердин, моля те, заведи Ничи някъде, където тя ще може да си почине.

Ричард се надяваше, че тя ще може да се възстанови, че ще се оправи. Не само че го беше грижа за нея, но и имаше нужда от помощта й. Ейди каза, че Ничи е единствената му надежда.