Изповедник

Четвърта глава

— ЗНАЕШ ЛИ КАКВИ ЩЕ СА ПОСЛЕДСТВИЯТА, ако пробиеш защитата на вратите? — попита Кара.

Зед я погледна през рамо.

— Трябва ли да ти напомням, че съм Първи магьосник?

Кара отвърна на погледа му.

— О, извини ме. Знаеш ли какви ще са последствията, ако пробиеш защитата на тези врати, Първи магьоснико Зорандер?

— Не това имах предвид — протегна се Зед.

— Не ми отговори на въпроса. — Жената продължаваше да го гледа втренчено.

Ако имаше нещо, което Морещиците със сигурност не обичаха, то бе да задават въпроси и да получават уклончиви отговори. Ненавиждаха го. Това им разваляше настроението. По принцип Зед не смяташе за разумно да дава основания на Морещицата да е кисела, но от друга страна, самият той не обичаше да му досаждат, когато вършеше нещо важно. Това пък го вкисваше него.

— Чудя му се на Ричард, защо изобщо те търпи?

— Никога не съм оставяла избор на Господаря Рал. А сега ми отговори на въпроса. Знаеш ли какви ще са последствията от премахването на защитата на тези врати?

Зед вдигна юмруци на хълбоците си.

— Не мислиш ли, че все съм понаучил това-онова за магията?

— Така предполагах, но май започвам да се съмнявам.

— О, значи мислиш, че знаеш повече от мен?

— Мисля, че магията носи неприятности. А в това отношение е твърде възможно да зная повече от теб. Поне достатъчно, за да стоя далече от такива щитове. Ничи сигурно е имала основателна причина, за да защити тази врата. Не ми се струва разумно, Първи магьоснико, да си вреш носа между щитовете, които е поставила, без да знаеш защо го е направила. И мисля си, че все съм понаучила нещо за тия неща. — Кара повдигна вежда. — Зед, Ничи владее Субстрактивна магия.

Зед стрелна с очи вратата, след това погледна обратно към Кара. Така както се беше навела над него, аха да го сграбчи за яката и да го извлече обратно през обкованите с месинг врати.

— Сигурно си права. — Той вдигна пръст. — Но, от друга страна, усещам, че тук става нещо сериозно, нещо много зловещо.

Кара въздъхна и най-сетне погледът й на Морещица се смекчи. Тя се изправи и прекара ръка през дългата си руса плитка, докато оглеждаше коридора в двете посоки.

— Не знам, Зед. Ако съм в някаква стая и съм заключила вратата, то за това ще си има основателна причина и едва ли бих искала да разбиваш ключалката. — Тя прехвърли плитката си през рамо. — Ничи не ми позволи да остана с нея, а никога по-рано не е искала да я оставям сама за подобно нещо. Не исках да я пускам сама вътре, но тя настоя. Беше в едно от онези нейни тихи и плашещи настроения. Напоследък често е така.

— Наистина — въздъхна Зед. — Но това е обяснимо. Добри духове, Кара, всички сме в лошо настроение напоследък и всички имаме своите основания за това.

— Ничи каза, че иска да остане сама — кимна Кара. — Казах й, че не ми пука какво иска, и възнамерявам да остана с нея. Не знам как го прави, но понякога, когато ти каже да направиш нещо, ти внезапно осъзнаваш, че правиш както ти е казала. И Господарят Рал прави така. Често не обръщам голямо внимание на заповедите му — в крайна сметка знам по-добре от него самия как да го защитавам, — но понякога ми казва нещо по неговия си начин и изведнъж разбирам, че правя, каквото ми е казал. Ничи е същата. И двамата имат странната способност да те накарат да правиш неща, които не възнамеряваш да правиш, при това без дори да повишават глас. Ничи казва, че това е магия. Тонът й не остави никакво съмнение, че иска да е сама. Докато се усетя, й отвърнах, че ще я чакам тук навън, в случай че й потрябва нещо.

Зед наклони глава към жената, като й хвърли поглед изпод гъстите си вежди.

— Мисля, че това има общо с Ричард.

Тя за миг го изгледа като Морещица. Зед различи как мускулите й се напрягат под червената кожена дреха, изопната по тялото й.

— Какво имаш предвид?

— Както спомена, тя се държеше доста странно. Попита ме дали бих поверил нечий живот на Ричард.

Кара за миг се загледа в него, преди да каже:

— Тя попита и мен точно същото.

— Това ме яде отвътре и ме кара да се чудя какво е имала предвид. — Зед размаха дългия си пръст към вратата. — Кара, тя е там, вътре, с онова нещо, с кутията на Орден. Усещам го.

— Е, за това си прав — кимна Кара. — Мярнах я вътре точно преди да затвори вратата.

Зед бутна встрани кичура бяла коса, който падаше върху челото му.

— Това донякъде е причината да си мисля, че цялата работа има нещо общо с Ричард. Кара, не бих пробил тази защита с лека ръка, но мисля, че това е важно.

Кара примирено въздъхна.

— Добре — устните й се извиха с очевидно неудоволствие, че трябва да се съгласи с неговия план. — Ако ти отхапе главата, мисля, че мога да ти направя услугата да ти я пришия обратно.

Зед се усмихна, докато запретваше ръкави. Пое си дълбоко дъх и се зае отново с разплитането на защитната мрежа, с която Ничи беше опаковала дръжката на вратата.

Огромните, обковани с месинг врати бяха покрити с гравирани символи, които бяха специфични за задържащото поле в тази част на Кулата. Мястото вече беше укрепено срещу чужда намеса и защитено от случаен опит за влизане, но той беше израснал в Кулата и знаеше как функционират различните елементи на мястото. Той също така знаеше и много от триковете, свързани с тези елементи. Точно това поле беше трудно за преодоляване, защото тъй като беше задържащо за онова, което евентуално би могло да е затворено в него, беше двустранно.

Той внимателно плъзна първите три пръста на лявата си ръка над събирателната точка. Нервът на лявата му ръка изтръпна до лакътя — това не беше добър знак. Ничи беше добавила нещо към щита, като го бе преобразувала от щит с общо приложение в персонален. Зед започваше да си мисли, че Кара знае повече, отколкото бе предполагал.

Това беше щит, който, изглежда, реагираше по уникален начин на прилагането на сила. Той спря, за да помисли за миг. Щеше да се наложи да постигне целта си, без да прилага сила, която да предизвика ответна реакция.

Внимателно плъзна невинна тънка нишка през дебнещата магия. С дясната си ръка успокои мрежата, ограничаваща силата, така че да започне да се разхлабва.

Знаеше прекрасно, че няма да е никак просто да се опита да пробие защитата, защото задържащото поле беше създадено така, че силата го заключваше още по-здраво. Ничи очевидно бе засилила това свойство. Ако използваше твърде много сила, защитата щеше просто да се затегне, все едно да дръпнеш краищата на въже, завързано на възел. Ако това се случеше, той никога повече нямаше да може я разхлаби.

Освен това Кара беше права — Ничи владееше Субстрактивна магия и не можеше да се каже кои елементи от зловещата мощ на тази сила е вплела в матрицата, за да предпази вътрешната защита от нарушаване. Той не искаше да вкара ръката си в ключалката насила само за да открие впоследствие, че я е потопил в казан разтопено олово. Ако се опиташе да развърже възела, рискът беше много по-малък, отколкото, ако се опиташе да го разсече.

Тези трудности само затвърдиха непоколебимото решение на Зед да намери начин да премине от другата страна. Това беше типично за него и навремето баща му направо се вбесяваше — особено, ако ставаше въпрос за щит, създаден специално, за да държи настрани любопитния му син. Върхът на езика на Зед се подаваше от лявата страна на устата му, докато той се мъчеше да намери пробив в самата тъкан на защитата. Беше навлязъл навътре доста по-бързо, отколкото очакваше. Опипа с невидимата си сила вътрешността, за да може да установи контрол.

И тогава, макар че бе внимавал дори повече от необходимото, тъканта на щита се стегна, като рязко отряза магическото му нападение. Сякаш го вкара в засада.

Зед стоеше изгърбен пред обкованите в месинг врати и изненадан, че защитата успя да реагира по този начин. В крайна сметка той още не се бе опитал да я пробие, а само да опипа вътрешната й част — да надникне през ключалката, така да се каже.

Беше правил същото безброй пъти преди и винаги беше вършило работа. Би трябвало да проработи и сега. Никога не беше срещал по-упорит щит.

Продължаваше да стои наведен над дръжката, обмисляйки следващия си ход, когато вратата се отвори навътре.

Зед леко завъртя глава и надзърна нагоре. Ничи се изправи над него, с ръка от вътрешната страна на вратата, стиснала дръжката от нейната страна.

— Направи ли си изобщо труда да почукаш? — попита тя.

Зед се изправи, като се надяваше лицето му да не е пламнало, макар да бе сигурен, че е.

— Ами, всъщност мина ми през ума, но после се отказах. Мислех си, че може да работиш до късно по оная книга и може да си заспала. Не исках да те безпокоя.

Русата й коса се спускаше върху раменете и се разливаше по черната рокля, обгръщаща плътно всяка извивка на съвършеното й тяло. Макар че явно не беше мигнала цяла нощ, сините й очи бяха пронизващи както на всяка друга магьосница. Комбинацията от пленителна красота, сдържано достойнство и остър ум, без да се споменава фактът, че притежаваше достатъчно сила да изпепели почти всяко живо същество, беше обезоръжаваща и същевременно заплашителна.

— Ако бях заспала — отвърна Ничи със спокойния си, копринен глас, — чудя се, нима нарушаването на полето, подсилено от щит, издигнат с помощта на инструкции от книга на три хиляди години и осеяно със субстрактивни контраключалки, не би ме събудило?

Тревогата на Зед се усили. Такива защити не се правеха просто ей така, за да не ти пречи някой на дрямката.

— Исках само да надникна, за да видя как си — разпери ръце той.

Студеният й поглед го накара да започне да се поти.

— Прекарах много дълго време в Двореца на пророците в обучаване на момчетата магьосници как да се държат прилично и да обуздават силите си. Знам как да правя непробиваеми щитове. Имам голям опит в това като Сестра на мрака.

— Наистина ли? Би ми било много интересно да науча повече за тези тайнствени защити — от строго професионална гледна точка, разбира се. Тези неща са ми пo-скоро като… хоби.

— Какво искаш, Зед? — Ръката й все още стоеше на дръжката на вратата.

Зед се покашля.

— Ами, честно казано, Ничи, бях притеснен какво става тук вътре с онази кутия.

Ничи най-накрая се подсмихва.

— А, някак си не ми се вярваше, че си се надявал просто да ме видиш гола.

Тя отстъпи към библиотеката, като по този начин му показа, че му позволява да влезе.

Стаята беше просторна, с високи и тесни сводести прозорци по цялото протежение на далечната стена. Между тях се спускаха тежки завеси от зелено кадифе със златни ресни, заедно с двуетажни колони от полиран махагон. Дори светлината на зората, която заливаше прозорците, не беше достатъчна, за да прогони от стаята мрачната атмосфера.

Някои от отражателните стъкла, изграждащи прозорците, които бяха част от задържащото поле в тази част на Кулата, бяха счупени при неочаквана битка още по времето, когато Ричард беше тук. Ничи беше призовала светкавица през тези прозорци, за да унищожи звяра от Подземния свят, който беше атакувал Ричард. Когато я запитаха как е накарала светкавицата да й се подчини, тя сви рамене и просто отвърна, че е създала празнота, която светкавицата е била принудена да запълни. Зед схвана принципа, но така и не успя да проумее как е възможно.

Макар че й беше благодарен, задето бе спасила живота на Ричард, Зед не беше доволен, че такова ценно и незаменимо стъкло беше разрушено, оставяйки пролука в задържащото поле. Ничи предложи да помогне с ремонта. Зед не би се справил сам. И през ум не му бе минавало, че човешко същество притежава необходимата сила да стори извършеното от Ничи. Изобщо, че все още съществува някой, способен да пресъздаде стъклата на тези прозорци? И все пак тя го направи.

Приличаше на кралица, слязла в кралската кухня, за да демонстрира сръчно как се прави рядък хляб по отдавна забравена рецепта

Макар че Зед познаваше много могъщи магьосници, никога не беше виждал такава като Ничи. Някои от нещата, които тя можеше да прави с привидна лекота, бяха толкова смущаващи, че той просто онемяваше.

Разбира се, Ничи беше далеч повече от обикновена магьосница. Като бивша Сестра на мрака тя бе получила силата си от магьосник и я бе превърнала в нещо уникално — нещо, за което той предпочиташе да не мисли.

Донякъде тя го плашеше. Ако Ричард не й бе разкрил цената на собствения й живот, тя щеше все още да е посветена на каузата на Ордена. Предвид на това каква голяма част от живота й беше загадка за него, както и всичко онова, което беше вършила, но за което никога не говореше, Зед не знаеше доколко може да й се довери.

Ричард обаче й се доверяваше напълно. Тя многократно беше оправдавала това доверие. Като изключим него самия и Кара, Зед не познаваше друг, който да е така страстно предан на Ричард като Ничи. За да го спаси, тя щеше да се отправи в Подземния свят без всякакви въпроси и без да се замисля.

Ричард беше върнал обратно тази забележителна жена от дебрите на злото, точно както направи с Кара и другите Морещици. Кой освен Ричард би могъл да постигне нещо такова? Кой освен Ричард би помислил да го направи?

Липсваше му.

Ничи тихо се плъзна обратно в библиотеката и тогава Зед видя предмета на масата. Бе усетил чуждо присъствие в стаята, но не знаеше за какво точно се касае.

Зад него Кара тихо подсвирна. Зед би направил същото.

Върху една от масивните маси в библиотеката бе поставена кутията на Орден. Без калъфа си, тя беше смущаващо черна, толкова черна, че сякаш бе бездна в света на живите. Вглеждането в нея създаваше неприятно усещане, все едно гледаш право в Подземния свят, света на мъртвите.

Но онова, което го обезпокои повече, беше задържащото поле, очертано около кутията. То бе очертано с кръв. Върху масата бяха изписани и други заклинания, също начертани с кръв.

Зед разпозна някои от елементите на диаграмите. Не познаваше жив човек, който да може да изпише такива заклинания. Те бяха нестабилни, което ги правеше невероятно опасни. Всяка магия може да убие човек моментално, ако е направена неправилно. А изписаните с кръв бяха най-опасните от всички съществуващи. Успешното им използване не беше нещо, което самият Зед, въпреки огромните му познания, подготовка и практика, изобщо би опитал да направи някога. Той беше виждал нещо подобно само веднъж в живота си — когато Мрачният Рал, бащата на Ричард, завършваше магията, свързана с отварянето на кутиите на Орден. Което му бе струвало живота.

Във въздуха около самата кутия линии зелена и кехлибарена светлина очертаваха още заклинания в пространството. Те донякъде напомняха на пламтящите зелени линии на верификационната мрежа, която бяха направили за лавинния огън в същата тази стая, но сега структурата от триизмерни формули беше много по-различна. И пламтящите линии пулсираха като живи. Вероятно имаше причина да е така. Силата на Орден беше самата сила на живота. Други линии, свързани с точките на пресичане на кехлибарените линии, бяха черни като кутията. Да се вгледаш в тях беше все едно да надничаш през тесен процеп към самата смърт. Субстрактивната беше смесена с Адитивна за създаването на мрежа от сили, каквато Зед никога не си бе представял, че ще види през живота си.

Цялата тази мрежа от светлина и мрак висеше във въздуха.

Самата кутия на Орден стоеше в центъра на паяжината като тлъст черен паяк.

„Книгата на живота“ лежеше отворена наблизо.

— Ничи — успя с огромна трудност да произнесе Зед, — в името на Сътворението, какво си направила?

Когато стигна до масата, Ничи се обърна към него и го изгледа смущаващо продължително.

— Не съм направила нищо в името на Сътворението. Направих го в името на Ричард Рал.

Зед извърна поглед от ужасяващия предмет, заобиколен от огнените линии, и пак го спря върху нея. Беше му трудно да си поеме дъх.

— Какво си направила, Ничи?

— Единственото възможно нещо. Единственото належащо. Онова, което само аз можех да направя.

Двете страни на дарбата се сливаха в пламтяща мрежа, която държеше кутията на Орден. Гледката беше невероятна, Зед подбираше внимателно думите си.

— Да не искаш да кажеш, че ще направиш опит да вкараш кутията в играта?

Тя бавно поклати глава, при което сърцето му трепна. Сините й очи се впиха в него.

— Вече я вкарах в играта.

Зед сякаш усети как подът под краката му се разпада и той всеки миг очакваше да се сгромоляса в бездънна пропаст. За миг се зачуди дали всичко се случва в действителност. Цялата стая сякаш се завъртя. Краката му се разтрепериха. Кара го подхвана, за да го задържи.

— Ти откачи ли? — Той овладя треперенето, а в гласа му се надигна гняв.

— Зед… — Тя направи крачка към него. — Трябваше да го направя.

Той дори не успяваше да мигне.

— Трябваше да го направиш? Трябваше?

— Да. Трябваше. Това е единственият начин.

— Единственият начин за какво? Единственият начин да унищожиш света? Единственият начин да унищожиш самия живот?

— Не. Единственият начин, който да ни осигури възможност да оцелеем. Знаеш пред какво е изправен светът. Знаеш какво ще направи Императорският орден — какво са на път да направят. Светът е на ръба на унищожението. В най-добрия случай хиляди години мракобесие очакват човечеството. А в най-лошия то никога повече няма да види светлината на новия ден.

Знаеш, че наближаваме разклонения от пророчеството, обвити в пълен мрак. Натан ти каза, че те водят до бездна, отвъд която няма нищо. В момента стоим на ръба и се взираме в празното.

— А замисляла ли си се изобщо, че точно онова, което сега си направила, може да вкара човечеството и целия живот в бездната на унищожение?

— Сестра Улиция вече вкара кутиите на Орден в играта. Мислиш ли, че нея и нейните Сестри на мрака ги е грижа за живота? Тяхната цел е да освободят Пазителя на Подземния свят. Ако успеят, всичко живо е обречено. Знаеш какво представляват кутиите, знаеш каква е мощта им и какво ще стане, ако точно Улиция овладее силата на Орден.

— Но това не означава…

— Нямаме избор. — Погледът й не трепваше. — Трябваше да го направя.

— Знаеш ли изобщо как да призовеш Орден? Как да управляваш кутиите? Как да познаеш правилната кутия?

— Още не — призна тя.

— Ти дори нямаш другите две кутии!

— Имаме една година, за да се сдобием с тях — със спокойна решимост отвърна тя. — Една година от първия ден на зимата. Тоест от днес.

Зед вдигна ръце, обзет от ярост и чувство на безсилие.

— Дори и да можехме да ги открием, как си представяш да управляваш силата на Орден?

— Не аз — почти прошепна тя.

Зед вдигна глава, несигурен дали наистина е чул онова, което си мислеше, че чува. Подозрението му прерасна в дълбок ужас.

— Какво искаш да кажеш, как така няма да си ти? Току-що каза, че си вкарала кутиите в играта.

Ничи пристъпи към него. Внимателно сложи ръката си върху неговата.

— Когато отворих вратата, от мен беше поискано да посоча играча. Назовах името на Ричард. Вкарах в играта кутиите на Орден от името на Ричард.

Зед стоеше като ударен от гръм.

Идеше му да я убие.

Да я удуши. Да я разкъса на парчета.

— Посочила си Ричард!?

— Беше единственият възможен начин — кимна тя.

Зед прокара пръсти през вълнистата си, непокорна бяла коса, сякаш се опитваше да предпази главата си от пръсване.

— Единственият начин? Жено, ти да не си си изгубила ума?

— Зед, успокой се. Знам, че това е изненада за теб, но едва ли можеш да го наречеш моя прищявка. Обмислих го внимателно. Повярвай ми, обмислих го много внимателно. Ако искаме да оцелеем, ако тези, които ги е грижа за живота, искат да оцелеят, ако искаме да има някакъв шанс за живота и за бъдещето, то тогава това е единственият начин.

Зед тежко се отпусна на един от столовете край масата. Каза си, че трябва да си проясни мислите, преди да направи нещо, за което по-късно ще съжалява, преди да реагира, воден от сляпа ярост. Опита се да си припомни всичко, което знаеше за кутиите. Да извика в съзнанието си всички отчаяни стъпки, които се бе наложило да предприеме в живота си. Опита се да ги погледне отстрани. Не успя.

— Ничи, Ричард не знае как да използва дарбата си.

— Ще трябва да се научи.

— Той не знае нищо за кутиите на Орден!

— Ще му разкажем.

— Не знаем достатъчно за кутиите на Орден. Не знаем със сигурност коя е истинската Книга на преброените сенки. Само тя може да бъде използвана като ключ към кутиите!

— Ще трябва да се справим и с това.

— Добри духове, Ничи, ние дори не знаем къде е Ричард!

— Знаем, че вещицата се опита да го хване в плъзгата и не успя. От онова, което ни каза Рейчъл, знаем, че очевидно Шеста не му е дала възможност да използва дарбата си, като е използвала магии в пещерите на Тамаранг. Рейчъл каза, че Шеста го е изгубила, когато той е бил пленен от Императорския орден. От всичко, което знаем досега, излиза, че може и да им е избягал и да е тръгнал насам. Ако не е така, трябва да го открием.

Зед не си представяше как ще я накара да проумее всички трудности, които щяха да се изправят на пътя им.

— Предлагаш невъзможни неща!

Тя му отвърна с тъжна усмивка:

— Един магьосник, когото познавам и уважавам и който превърна Ричард в това, което е той сега, го научи да мисли за решението, не за проблема. Този съвет винаги му е служил добре.

Зед не обърна внимание на думите й.

— Нямаше право да го правиш, Ничи — каза й той, без да вдига глава. — Нямаше право да вземаш решения, които касаят неговия живот. Нямаше право да посочваш Ричард!

Усмивката й изчезна и под нея се появи стоманена маска.

— Познавам Ричард. Знам как той се бори за живота. Знам какво означава това за него. Знам, че ще направи всичко, за да запази живота. Знам, че ако той беше наясно с онова, което аз знам в момента, би пожелал да постъпя точно така.

— Ничи, нямаш…

— Зед — прекъсна го тя със заповеднически тон, — попитах те дали би поверил живота си и цялото съществуване на Ричард. Ти отвърна, че би го направил. Това означава нещо. Ти не се поколеба да определиш докъде стигат границите на доверието ти. Да довериш живота си на някого е най-недвусмисленият израз на доверие.

Ричард е единственият, който може да ни поведе в последната битка. Макар че Джаганг и Орденът са част от нея, битката за силата на Орден всъщност е последната битка. Сестрите на мрака, които управляват тези кутии, ще се постараят това да е така. По един или друг начин ще направят всичко възможно това да стане. Единственият начин, по който Ричард може да ни поведе, е кутиите да влязат в играта. Така той ще осъществи пророчеството: фуер грисса ост драука — „този, който носи смърт“.

Но това е по-важно, отколкото пророчеството. Пророчеството изразява само онова, което вече знаем — че Ричард е този, който ни предвожда в защитата на ценностите, които са ни скъпи, ценностите, които съхраняват живота.

Самият Ричард посочи условията, при които ще се бием, когато говори пред войските на Д’Хара. Като Господаря Рал, главнокомандващият на Д’Харанската империя, той каза на онези мъже как ще се води войната отсега нататък: всичко или нищо.

Това е същото. Ричард е верен на думите си до мозъка на костите си и няма да очаква от някой друг да направи онова, което той самият не би направил. Той е сърцето на всичко, в което вярваме. Той няма да ни предаде.

— Вече няма връщане назад. Сега наистина е всичко или нищо.

Зед разпери ръце.

— Но посочването на Ричард за играч не е единственият начин, по който той може да води тази битка; не е единственият начин, по който би могъл да успее. Напротив, това може да стане причина да се провали. Стореното от теб може да поведе всички ни по пътя на унищожението.

В сините очи на Ничи проблесна убеденост, решителност и ярост и тутакси му стана ясно, че е готова да го превърне в пепел, ако се изправи на пътя й и й попречи да стори това, което смята за необходимо. За първи път я видя в образа й на Господарката на смъртта — такава, каквато беше за всеки, готов да й противоречи.

— Любовта ти към Ричард те заслепява. Той не е просто твой внук.

— Любовта ми към него няма…

— Сестрите на мрака активираха лавинния огън! — Ничи протегна ръка на изток, към Д’Хара. — Лавинният огън прогаря всичките ни спомени, изпепелява ги. Това е много повече от загуба на спомените ни за Калан.

Кои сме, какво сме, какво бихме могли да бъдем — всичко това се разпада бавно, миг след миг.

Не става дума просто, че забравяме Калан. Вихърът на тази магия нараства с всеки изминал ден. Вредата, която тя нанася, се умножава от самата нея. Ние нямаме и представа за пълния размер на онова, което вече сме загубили, а всеки нов ден губим още и още. Самите ни мисли, способността ни да мислим и разсъждаваме са разяждани от тази злокобна магия.

Още по-лошо, магията на лавинния огън е заразена. Самият Ричард ни го показа. Заразяването на хармониите е внедрено дълбоко в тъканта на магията, която покосява наред. Заразата прогаря света на живите. Освен, че разрушава самата ни същност, тя разкъсва и самата тъкан на магията. Без Ричард дори нямаше да знаем всичко това.

Светът не само стои на ръба на разрушението заради Джаганг и Императорския орден, но е и разрушаван от тихата, невидима работа на лавинния огън и заразата в него. — Ничи почука с пръст по слепоочието си. — Да не би заразата да е унищожила способността ти да виждаш какво е заложено на карта? Да не е отнела способността ти да мислиш?

Единственото, което можем да противопоставим на задействането на лавинния огън, са кутиите на Орден. Кутиите са създадени като единственото спасително средство, в случай че някога бъде задействан лавинният огън.

Сестрите активираха това заклинание. За да засилят стореното, да го направят необратимо, те лично вкараха кутиите в играта, вкараха брояч в играта, като обявиха себе си за играч. Те си мислят, че вече никой не може да намери начин да ги спре. Може и да са прави. Прочетох Книгата на живота, инструкциите за това как функционира Орден. Тя не дава информация за спиране на играта, след като веднъж е започната. Не можем да спрем лавинния огън. Не можем да спрем играта на Орден. Светът на живота скоро ще излезе от контрол — точно както те искат.

За какво се бори Ричард? За какво се борим всички ние? Трябва ли просто да се откажем, защото е твърде трудно и рисковано да се опитваме да избегнем пълното ни унищожение? Да пропуснем единствения шанс, който все още имаме? Да предадем всичко важно в живота си? Да оставим Джаганг да унищожи всички, които ценят свободата си? Да оставим Братството на ордена да пороби света? Да позволим на лавинния огън да вилнее безнаказано и да унищожи нашия спомен за всичко добро? Да оставим заразата, която се съдържа в това заклинание, да изтрие магията от лицето на света? Трябва ли просто да си седим и да се предадем? Трябва ли да оставим светът да свърши в ръцете на хора, които с радост биха го унищожили?

Сестра Улиция освободи силата на Орден. Тя вкара кутиите в играта. Какво трябва да направи Ричард? На него му трябват точните оръжия, за да води тази битка. Просто му осигурих нужното.

Сега вече борбата ще е наистина равностойна. Враждуващите страни ще се отдадат изцяло на решителната битка.

Трябва да се доверим на Ричард.

Преди няколко години ти беше изправен пред вземането на подобни решения. Знаеше каква е отговорността ти, беше наясно с рисковете и смъртоносните последици от бездействието. Ти определи Ричард за Търсач на истината.

— Да, така е. — Зед едва успя да събере сили да отговори.

— И той се оказа достоен за всичко, което ти се надяваше, че може да постигне, и дори надхвърли очакванията ти, нали?

— Да, момчето си свърши работата и направи повече, отколкото се искаше от него.

— Сега е същото, Зед. Достъпът до мощта на Орден вече не е привилегия само на Сестрите. — Тя вдигна ръка и я стегна в юмрук. — Дадох на Ричард шанс — дадох шанс на всички нас. В този смисъл аз просто вкарах Ричард в играта, като му дадох онова, което трябва да има, за да спечели тази битка.

Замъгленият от влага поглед на Зед се взря в очите й. Там имаше още нещо освен решителността, гнева и непоколебимостта й. Той видя в сините й очи сянка на мъка.

— И…?

— И какво? — отвърна тя.

— Колкото и подробно да ми обясняваш, има нещо, което не ми казваш.

Ничи извърна глава, а пръстите на едната й ръка се плъзнаха по повърхността на масата, проследявайки магиите, начертани със собствената й кръв, магиите, за призоваването, на които бе рискувала живота си.

Все още с гръб към него, Ничи направи неопределен жест, полусъзнателно махване с ръка — просто движение, което безмълвно издаде невъобразимото й страдание.

— Прав си — каза тя с дрезгав глас, сякаш на ръба да изгуби контрол. — Дадох на Ричард още нещо.

Зед изчака за миг, загледан в жената с гръб към него, преди да попита.

— И какво е то?

Тя се обърна към него. Една сълза бавно си проправяше път надолу по бузата й.

— Просто му дадох единствения възможен шанс да си върне жената, която обича. Кутиите на Орден са единственото противодействие на лавинния огън, който му отне Калан. Ако той иска да си я върне, кутиите на Орден са единственият начин.

Зед се отпусна на стола и покри лицето си с ръце.