Изповедник

Двайсет и първа глава

НИЧИ ПОВДИГНА ПОЛИТЕ НА ЧЕРНАТА СИ ДРЕХА и прекрачи повдигнатия край на плочата, която поддържаше ковчега. Сграбчи ръба на отвора, за да запази равновесие, и заслиза по стръмните стъпала. Първите две Сестри вече вървяха устремено надолу. Трепкащата светлина на факлите им разкриваше единствено вертикалната шахта със стъпала.

Сестра Армина слезе след Ничи, дръпна някакъв лост и взе още една факла. Стъпалата се движеха почти перпендикулярно и само от време на време правеха завой чрез малки площадки, след което продължаваха стръмния си ход на пръв поглед в случайни посоки. Бяха грубо изсечени, неравни, с различна височина и правеха слизането доста рисковано. Изглежда, майсторът бе следвал по възможност по-меките жилки в камъка, от което резултатът беше разкривена пътека с безброй извивки. Толкова беше стръмно, че неведнъж пламъкът от факлите на двете Сестри отпред облизваше лицето на Ничи. Мислите й препускаха в опит да анализират възможностите и за миг дори й мина през ум да се хвърли в стръмния тунел с надеждата да си счупи врата, а може би дори да повлече и онези двете със себе си, само че пространството беше толкова тясно, че по-вероятно бе да заседне след няколко метра свободно падане. Площадките също бяха безброй, така че макар да бяха стръмни, стъпалата често свършваха и правеха завой. Най-много да си счупеше ръката, но врата едва ли.

Ничи имаше чувството, че слизат вече няколко часа. От слизането под такъв наклон бедрата й започнаха да се претоварват. Съдейки по учестеното дишане, трите Сестри също чувстваха умора. Очевидно не бяха достатъчно добре подготвени за това усилие и губеха сили.

Ничи наистина усещаше умората, но не изпитваше чак такива затруднения. На няколко пъти Сестрите трябваше да спират, за да си починат за миг. При всяко спиране сядаха всяка на по стъпало, облягаха се до стената и се опитваха да си поемат дъх. Нея караха да стои права.

Нито една от трите не хранеше топли чувства към Ничи. Както бе казала Ан, тя беше различна от другите Сестри на мрака. Те открай време смятаха, че заслужават вечна благодарност и възнаграждение. Ничи винаги бе смятала, че заслужава вечно наказание. Парадоксалното беше, че едва след като най-накрая бе осъзнала колко ценен е животът й, щеше да получи наказанието, което смяташе, че заслужава. Джаганг щеше да се погрижи за това.

Точно когато й се струваше, че няма сили да премине следващата поредица стъпала, стигнаха до равно място. Отначало Ничи го помисли за поредната площадка, но се оказа хоризонтална галерия.

Пътят криволичеше нелогично като стъпалата, само дето беше равен. На места тунелът беше толкова нисък, че се налагаше да се привеждат под надвисналите скали. Стените бяха изсечени от същата скала и бяха грапави като в естествена пещера. Тук-там се промъкваха през съвсем тесни процепи. В захлупените участъци очите на Ничи се насълзяваха от задушливия пушек на факлите.

Тесният тунел неочаквано се разшири в нормална галерия, в която двама спокойно можеха да вървят един до друг. Тук стените не бяха изсечени в скалата, а бяха от наредени каменни блокове. Таванът, направен от огромни каменни блокове с ширината на самата галерия, беше нисък и потъмнял от сажди, но поне не се налагаше Ничи да се навежда.

Не след дълго започнаха да срещат различни странични коридори и зали. Ясно беше, че става дума за лабиринт от коридори във всички посоки. Когато минаваха покрай отворите, светлината на факлите за миг разкриваше дълги, мрачни зали. В някои от тези странични входове Ничи забеляза зали с изсечени ниско в стените ниши.

Любопитството й надделя.

— Какво е това място? — хвърли поглед през рамо към Сестра Армина.

— Катакомби.

Ничи не знаеше, че под Народния дворец има катакомби. Запита се дали изобщо някой горе знаеше — Натан, Ан, Вирна, Морещицата. Още в мига, в който си зададе въпроса, знаеше отговора: никой.

— И какво правите тук?

Сестра Джулия се обърна и я възнагради с беззъба окървавена усмивка.

— Скоро сама ще разбереш.

Разбрала къде се намират, Ничи осъзна, че силуетите, които мярна в някои от страничните зали, са всъщност тела, хиляди тела, увити в погребални плащаници и покрити от прахта на безмълвни мрачни векове. Докато минаваха през нови и нови тесни зали, започна да различава ниши в стените, в които се намираха не отделни скелети, а купчини кости. Броят им беше поразителен, натрупани бяха плътно догоре в нишите. При кратките отблясъци на факлите в залите отляво и отдясно Ничи видя и такива, напълнени с черепи до тавана. Правилните им редици продължаваха нейде отвъд кръга светлина.

Ничи се вледени при мисълта за всичките тези мъртви същества. Всички те някога са били живи хора, родили се, пораснали и живели своя вероятно изпълнен с любов живот, заобиколени от близките си. Сега единственото доказателство, че някога са съществували, бяха тези кости.

Ничи преглътна с усилие при ужасяващата мисъл, че скоро и самата тя ще се превърне в безименен череп, който някой някога може би ще погледне безразлично. Така както тя не знаеше нищо за тези хора, за мечтите и вярата им, за любимите им хора и дори за целта на живота им, и тя самата щеше да представлява безименна купчина кости, които бавно се превръщат в прах.

До съвсем скоро се намираше сред красотата на двореца, заобиколена от цветове и живот. Сега се бе озовала сред прах, пръст и смърт, на път към своята собствена гибел.

Двете Сестри отпред я поведоха през объркана поредица пресечки. Някои от галериите водеха надолу. На няколко места се наложи да слизат по още стъпала, за да достигнат до зали, разположени още по-надълбоко.

Навсякъде имаше препълнени с кости зали — едни с черепи, други с различни кости, натрупани внимателно във всяко кътче — все свидетелства за някогашен живот. Стените на някои от тунелите бяха тухлени, но повечето бяха от камък. По различните размери на блоковете и от стила на строителството съдеше, че са преминали през много поколения, като всяко е използвало свой метод, за да разширява безкрайно множащите се катакомби за мъртвите.

При поредния завой минаха покрай зала с по-различен вход. Дебелите каменни плочи пред входа на пещерата сега бяха отместени. Ничи с изненада видя, че там на пост стои още една Сестра. По-навътре зад нея, в сенките, стояха едрите фигури на гардове от Императорския орден. Съдейки по ръста им, по вида на ризниците, кожените каиши през гърдите и татуировките по бръснатите глави, Ничи предположи, че това са войници от най-доверените и елитни части на Джаганг.

По стените зад тях имаше лавици, отрупани с книги. Още по-нататък, на светлината сред множеството редици книги, се виждаха хора, които ровеха усърдно сред тях. Джаганг ги бе докарал да претърсват хранилищата. Те бяха специално обучени и знаеха точно какво да търсят.

Мястото напомни на Ничи за катакомбите в Каска, където с помощта на Джилиан Ричард откри книгата „Лавинен огън“. Ничи осъзна, че вероятно и в тези катакомби има много зали с книги.

— Ти, ела тук! — каза Сестра Армина на единия от стражите. Мъжът се закова насред залата и се облегна на копието си, а тя посочи тунела зад тях.

— Вземи няколко работници и…

— Какви работници? — прекъсна я той. Мъжете като него не се впечатляваха от заплахите на Сестрите на мрака.

— Мъже, които умеят да работят с камък, с мраморни плочи. Сестра Грета ще дойде с вас и ще ви покаже какво трябва да се прави. Негово сиятелство не иска никой да разбира, че сме намерили таен проход към Двореца.

Като пътешественик по сънищата Джаганг често проникваше в съзнанието на Сестрите. Войникът разбра, че Сестрата действа под ръководството на самия император, така че продължи да кима, без да я прекъсва.

— На едно място, близо до нашия вход горе, камъкът е повреден. Намира се в по-малка мрежа от зали. Ще трябва да изтръгнете част от здравите плочи от стените и с тях да блокирате целия участък. От другата страна трябва да изглежда като част от стената на главния тунел. Трябва без проблем да заблуди всеки, че там никога не е имало отвор. Да стане незабавно, преди някой да тръгне да я търси там — кимна по посока на Ничи тя.

— А хората, които познават Двореца, няма ли да се досетят, че там е имало друг коридор?

— Не и ако изглежда като едно цяло, сякаш винаги е било така. Това са гробниците на двореца. Господарят Рал идва, за да посети предците си, но не много често. Малка е вероятността друг да се появи, така че едва ли някой ще обърне внимание, че липсва разклонение. После вече ще е прекалено късно.

— А тя какво правеше тук, долу? — погледна сурово мъжът Ничи.

Когато Сестра Армина я изгледа въпросително, Ничи усети внезапна болка около яката.

— Е? Отговори на човека! — повдигна вежда Сестра Армина. Ничи пое рязко въздух от острата като бръснач болка, която пронизваше гърба и краката й.

— Просто се разхождахме…, за да говорим насаме… без опасност някой да ни подслуша — успя да процеди на агонизиращи пресекулки.

Обяснението на Ничи сякаш не впечатли Сестрата, която се обърна към войника:

— Видя ли? Мястото рядко се използва. Но преди някой да слезе да търси нея или жената, която убихме, трябва да се замаскира. Работете максимално бързо.

Мъжът поглади гладкото си татуирано теме.

— Добре, но ми се струва прекалено много работа за прикриване на такава малка щета — сви рамене той. — В крайна сметка дори и да я видят, няма да знаят какво я е причинило. Сигурно ще помислят, че е отпреди. В Двореца неотдавна са се водили битки.

Сестра Армина не изглеждаше доволна, че мъжът се съмнява в думите й.

— Негово сиятелство не желае някой от Двореца да разбере, че сме намерили вход. Това е най-важно. Или искаш да му кажа, че според теб работата не си струва и няма за какво да се тревожи?

— Не, разбира се, че не — прочисти гърлото си мъжът.

— Освен това така ще имаме място да се съберем и подготвим, без някой да разбере, че сме съвсем близо, разделяни само от гънка мраморна плоча.

— Ще се погрижа веднага, Сестро — сведе глава той.

Ничи усети, че й прилошава. След като затворят онзи тунел, Орденът ще има възможност да струпа вътре голяма сила, незабелязано от никого в Двореца. Натан и останалите нямаше да разберат, че врагът е открил път навътре. Всички очакваха, че Орденът възнамерява да издигне платформата и да нападне от там. Дворецът нямаше да е подготвен да се защити.

Пронизваща болка я накара да тръгне. Сестра Армина предпочиташе да я насочва с болка, вместо да й казва накъде да завие. Продължиха да вървят по безкрайни коридори — всички от каменни блокове и със сводести тавани, — които сякаш свързваха групички зали и мрежи от други коридори.

След поредния завой Ничи видя в далечината група осветени от факла лица. Когато приближиха, различи и стълба, която водеше нагоре в тъмнината. Отдавна вече знаеше къде се намират и къде отиват.

Императорската охрана се беше струпала около нарочно пробит отвор в тавана. Те бяха елитът. Разбираха си от работата.

При мисълта какво я чака на края на онази стълба, Ничи почувства, че краката й се подкосяват.

Един от императорските гардове, който, изглежда, разпозна Ничи, отстъпи встрани и се вторачи в нея.

— Качвай се! — заповяда Сестра Армина.