Изповедник

Четирийсет и седма глава

РИЧАРД, ОПРЯЛ ЛАКТИ В МАХАГОНОВАТА МАСА, прекара пръсти през косата си. Беше толкова уморен, че книгата пред него започваше да плува пред очите му. Напоследък беше прочел толкова много страници, че отдавна изгуби представа за дните и откога е в Народния дворец.

Мачът Джа’Ла, бунтовете, бягството на Калан със Самюъл, връщането в Двореца и последвалата битка като че ли се бяха случили много отдавна. С помощта на Вирна и на няколко други Сестри Натан успял да излекува Ейди. Обаче след като си почина, старата магьосница пожела да продължи самотното си пътуване. Тъй като Дворецът намаляваше силата й, в него тя се чувстваше като сляпа.

Ричард разбираше желанието й да напусне, но в същото време му беше мъчно за нея.

След като генерал Мейферт му разказа за вещицата, възседнала грамаден червен дракон, която преследваше Д’Харанските войски в Стария свят, нещата изведнъж започнаха да изглеждат много мрачни. Сега, когато мъжете, изпратени да лишат Ордена от възможност да подкрепя армията си в Новия свят, бяха подложени на такава унищожителна атака, Ричард не знаеше още колко време им остава, преди Орденът да бъде в състояние да смаже окончателно всякаква съпротива срещу новото му виждане за човечеството.

Генералът се доверяваше на плана да бъде нанесен удар върху източника на силата на Ордена и за известно време тази схема се прилагаше много ефикасно. Продоволствените конвои бяха открити и унищожени още преди излизането им от Стария свят. Военни лагери бяха превърнати в пустош. Реколтата бе унищожена, а поддръжниците на отвратителните вярвания на Ордена — поголовно изтребвани.

Хората в Стария свят бяха започнали да си дават сметка за жестоката реалност на войната и с нетърпение искаха да я отстъпят на други да я продължават. Тяхното самодоволно злорадство от начина, по който войските им смазваха съпротивата на варварите на север, беше заменено от страх, който смущаваше съня им, че тези варвари могат да им отмъстят. Онези, които проповядваха учението на Ордена, започнаха да стават все по-малко. Имаше дори места, където избухваха бунтове против управлението на Ордена.

Обаче Джаганг стори няколко неща, за да противодейства на тези усилия. Първо, постара се всеки намек за неподчинение да бъде смазван още в зародиш. Градове, за които имаше подозрения, че симпатизират на каузата на свободата, бяха изгорени, хората бяха измъчвани, за да бъдат изтръгнати от тях признания, и бяха дадени нареждания за екзекуциите на хиляди. Съмненията в управлението на Ордена доведоха до ужасни последици. Не беше толкова важно дали хората изобщо имат някаква вина. Целта беше те да бъдат наказвани и да се упражнява власт, така че беше достатъчно и най-малко подозрение, за да бъдат взети крути мерки срещу тях. Те бързо изпаднаха в състояние на страх и покорство и с готовност изпълняваха всички нови нареждания за доставки.

Този масов страх у хората да не бъдат заподозрени, че изменят на каузата, доведе до увеличаване на доставките, които се изпращаха на север. Тъй като Старият свят беше необятна територия, благодарение на новите мерки, въпреки усилията на Д’Харанските войски, продължаваха да преминават достатъчно продоволствия. Ричард лично бе свидетел, че са се появили нови запаси от храни — дори на пленниците бе раздадена шунка.

Всички тези проблеми бяха пречки, с които се сблъскваха изпратените на юг Д’Харански войски. Ако разполагаха с време, те биха могли да нагодят методите си така, че да се справят с новите препятствия. Накрая обаче Джаганг направи нещо неочаквано. Изпрати дракон, възседнат от вещица, най-вероятно Шеста, по следите на Д’Харанските части, чиято цел бяха продоволствените кервани. Ричард знаеше от собствен опит, че от въздуха е много по-лесно да се открие местоположението на войските. Това беше ефикасна тактика за преследване. Тя ставаше още по-опасна от способностите на вещицата.

Тази тактика не само намали ефективността на атаките в Стария свят, но стана причина за безнаказаното избиване на голям брой д’харански войници, което направи работата на онези, които продължаваха да се сражават, още по-трудна. С увеличените доставки и атаките от въздуха, въпреки големите загуби на жива сила и запаси, Джаганг очевидно получаваше това, от което имаше нужда, за да продължи обсадата на Народния дворец. За него само това беше важно.

Не беше ясно дали защитниците на Двореца ще издържат още дълго. Все някога ордите на императора щяха да построят рампата или да открият нов проход откъм катакомбите. Атаката вероятно би струвала скъпо на Императорския орден, но Джаганг не се интересуваше от загубите на хора. За него бе важно единствено постигането на поставената цел.

Единствената надежда за Ричард беше да намери начин да използва кутиите на Орден. Разбира се, той не разполагаше с тях, но дори да бяха у него, нямаше представа как да ги използва. Първото, което трябваше да направи, бе да се научи да борави с тях. Сега знанието беше най-доброто му оръжие. Беше решен да се въоръжи добре.

Стаята, в която бяха двамата с Ничи, беше частна библиотека, която според Бердин беше пълна със забранени томове книги, предназначени само за Господаря Рал. Махагоновите двойни врати на сводестия вход бяха преградени с мощни щитове. Бердин претърсваше други библиотеки заедно с Вирна и Сестрите на светлината. Те носеха на Ничи всичко, което им се струваше потенциално полезно. Ничи лично проверяваше всяко заглавие, но като цяло Сестрите се ориентираха доста добре в откриването на важни източници на информация.

Ничи се стараеше да осигури на Ричард максимално спокойствие, за да може той да се съсредоточава върху четенето и поемането на информация. До известна степен той се чувстваше като отшелник. Но това бе единственият начин да се съсредоточи.

Ниските рафтове на това уединено място бяха наредени край покритите с ламперия стени, като в средата беше оставено място за канапета и столове. Това правеше стаята да изглежда по-скоро като кабинет, отколкото като библиотека. Някои от рафтовете бяха украсени с малки статуи. Така те наподобяваха повече на галерии с експонати, отколкото на рафтове за книги.

Ричард още не беше се опитвал да изкачи тясната желязна вита стълба, която водеше към малкия балкон на отсрещната стена, но Ничи го беше сторила. Докато той четеше, тя беше донесла още книги, които според нея бяха важни и можеха да бъдат прибавени към купчините, очакващи неговото внимание. Въпреки че стаята нямаше вид на библиотека, пълна до тавана с рафтове, в нея имаше хиляди томове.

Работеха без почивка, изгубили представа дали е ден или нощ. Носеха им храна вътре, за да не се налага да прекъсват. Когато не можеха да държат повече очите си отворени, подремваха на канапетата.

Ничи, която не се отделяше от Ричард, сновеше насам-натам под сенките, хвърляни от лампите, окачени върху гладките тъмнокафяви мраморни колони, изпъстрени с бели жилки, които се издигаха на равни разстояния една от друга из библиотеката. Разглеждаше нова книга, за да разбере дали в нея има нещо, което той трябва да прочете. После се върна при рафтовете и я остави на мястото й.

Ричард изпитваше изгарящо желание да действа. Отчаяно искаше да тръгне след Калан. Обаче знаеше, че не е така просто. За да го направи, трябваше да разбере как да използва силата на Орден, преди да е станало твърде късно, за да може изобщо да я върне обратно. Знаеше, че няма да се справи сам. Ничи без колебание се съгласи да му бъде учител.

Първото, което направи, беше да му обясни сложната материя със стерилните полета. Искаше той да осъзнае добре последиците. Ричард не беше експерт в магиите и със сигурност не знаеше как да използва способностите си, когато имаше нужда от тях, но Ничи му обясни всичко по разбираем начин. Отначало му беше трудно да схване всичко. Не можеше да разбере защо не бива да казва на Калан, че я познава.

Според Ничи магьосниците, които бяха направили така, че Орден да противодейства на лавинния огън, са били убедени, че всяко емоционално обвързване може да развали създадената от тях магия и да навреди на Орден. Ричард се съмняваше.

Ничи му каза, че са обсъждали надълго и нашироко всичко това със Зед и са установили, че Ричард трябва да е в пълно неведение, дори да съществува решение на проблема. В противен случай то нямало да проработи. Според Зед Ричард сам бил доказал ключовия момент от теорията за Орден — че предварителното знание може да се отрази на действието на магията. Беше го доказал с Калан.

Ричард много добре разбираше за какво говори Ничи и признаваше сериозността на положението.

Да знае със сърцето си и същевременно да осъзнава невъзможността да сподели с Калан, че двамата са влюбени един в друг, караше вътрешностите му да се свиват на топка. Е, поне засега нямаше възможност да й каже каквото и да било, така че нямаше защо да се притеснява.

Благодарение на многото текстове, които Ничи изчете и повечето, от които датираха от времето преди Голямата война, Ничи успя да създаде теория за дарбата на Ричард и за това как тя да действа. Според нея тук не ставаше толкова въпрос, че нарасналите познания на Ричард за магиите ще му попречат да контролира способностите си, а за това, че талантът на един магьосник воин е коренно различен от типичните магьоснически способности. Ничи му обясни, че силата му няма да бъде винаги на негово разположение, а ще се проявява целенасочено чрез чувствата му по приблизително същия начин, по който действаше Мечът на истината.

В този смисъл Мечът на истината се превръщаше в нещо като пример как ще се проявява дарбата му. Мечът действаше според това в какво вярва този, който го владее. Той не би навредил на човек, считан за приятел, но би поразил всеки враг. Няма значение как стоят нещата в действителност. Важното е това, в което вярва притежателят на Меча. Това беше ключовият момент във връзката между меча и дарбата на един магьосник воин. Тъкмо за това беше от изключително значение да бъде избран подходящият човек, който да размахва Меча на истината.

Другото важно нещо бе контролът върху гнева. Дарбата на Ричард се проявяваше чрез гнева му спрямо всичко, заплашващо важните за него неща — близките му, моралните устои на живота му. Според Ничи Ричард не би могъл да овладее дарбата си така, както успяват повечето родени с дарбата хора. Това се дължало на факта, че дарбата на магьосника воин е съвършено различна от всяка друга и се гради най-вече около способността му да контролира гнева.

Въпреки всичко най-непосредствената грижа за Ричард беше да се научи да използва силата на Орден, за да противодейства на проклятието на лавинния огън.

Ничи се изуми, когато видя символите, които Ричард беше нарисувал върху себе си и своите съотборници. Тя установи, че той е съчетал познати елементи с напълно нови форми. Интересуваше я как беше успял да включи в рисунките си и елементи, присъщи на Орден.

Ричард обясни, че стигнал до заключението, че някои елементи от заклинанията на Мрачния Рал при отварянето на кутиите на Орден са също и част от танца със смъртта — а той познаваше твърде добре символите на танца със смъртта.

В думите му имаше логика. Веднъж Зед му каза, че силата на Орден е силата на самия живот. Играта със смъртта, използвана заедно с Меча на истината, всъщност цели да бъде запазен животът. В известна степен Мечът на истината, дарбата на магьосника воин и силата на Орден са неразривно свързани.

Ричард научи за тези връзки от Първия магьосник Баракус — човекът, който преди хиляда години бе написал за него една книга: „Тайните на силата на магьосника воин“. Тя трябваше да му помогне в това изпитание. Тази книга бе все още скрита в Тамаранг, където Ричард бе пленен от Шеста. Както разбра, Зед се бе насочил натам, за да се опита да снеме проклятието от него в свещените пещери. След като Ричард си възвърна дарбата, значи дядо му явно беше успял.

Сега, когато дарбата му се върна, Ричард си припомни всяка дума от „Книгата на преброените сенки“. Ничи беше убедена и успяла да убеди и Ричард, че книгата, която той знаеше наизуст, вероятно е била фалшиво копие, което не може да бъде използвано за отваряне на истинската кутия на Орден. От друга страна обаче, това познание вероятно е съдържало почти всички нужни елементи, но част от тях са били с нарушена последователност.

Поради тази причина Ричард каза наизуст пред нея цялата книга. Отбелязаха всички ключови елементи. Ако той се научеше да рисува всеки от тях, когато се сдобиеха с истинско копие на „Книгата на преброените сенки“, просто щеше да използва компонентите по правилния начин и в нужната подредба.

Оказа се, че Ричард е напреднал в познанията си доста повече, отколкото тя си мислеше — той вече разбираше много от участващите във всичко това основни елементи. Вече беше наясно с голям брой от заклинателните форми. Именно тях беше изрисувал върху телата на съотборниците си. Ричард с изненада откри как всичките му познания се съчетават идеално в една по-голяма картина. Докато той чертаеше заклинателните форми, Ничи го учеше, че трябва да се научи да ги възприема като нещо напълно естествено. Тя беше незаменима като учител, защото разбираше не само колко много е научил Ричард за разнообразните си способности, но и как да ги използва. За разлика от всеки друг, тя разбираше как той си представя използването на магията. Даваше си сметка колко различно беше това от конвенционалното знание и ни най-малко не се притесняваше от начина, по който той гледаше на тези неща. Напротив — подходът му я въодушевяваше.

Тя се отнасяше с разбиране и към схващането му за творческите аспекти на самата магия, затова не се опитваше да го поправя, а само му даваше указания, за да го насърчи да действа сам. Не го затрупваше с излишна информация, а разчиташе на това, което той вече знаеше, и на тълкуванията му. Тъй като интуитивно усещаше какво е успял да научи сам, тя не губеше време в уроци, отнасящи се до това, което той вече бе разбрал, а му помагаше да обогатява информацията си с неща, които биха му били полезни.

Ничи се приближи до масата.

— Как се справяш?

— Вече не знам — прозя се Ричард. — Всичко в главата ми се обърка.

Тя кимна разсеяно, зачетена в поредната книга.

— Може би вътрешното ти аз просто започва да прави асоциации и връзки, да организира това, което прибавяш към знанията си.

— Може и така да е — въздъхна Ричард.

Ничи затвори книгата и я подхвърли в единия край на масата.

— Тук има някои полезни неща. Трябва да я прегледаш.

— Мисля, че в момента очите ми са доста уморени, за да продължавам да чета.

— Добре — рече тя и посочи към писалката, която стоеше в мастилницата в единия край на масата. — Тогава рисувай. Трябва да можеш да нарисуваш елементите от книгата, която току що си прочел. Ако истинската „Книга на преброените сенки“ има подобни елементи, ще имаш предимство в играта.

Ричард понечи да спори с нея, да й каже, че се чувства прекалено уморен, но после се сети за Калан. Умората му тутакси изчезна. Освен това се беше съгласил, че Ничи ще го учи, а той не само ще прави това, което тя му нарежда, но ще дава всичко от себе си.

Тази жена притежаваше изумителни познания, опит и способности. Дори Вирна го дръпна настрана и го посъветва да се вслушва внимателно в думите й, защото в много отношения Ничи е по-умна от всяка друга Сестра.

Ричард придърпа към себе си един лист и топна писалката в мастилото. Приведе се над масата и започна да рисува заклинателни форми от книгата, която стоеше разтворена наблизо.

Един голям проблем, който още не бяха разрешили, беше свързан с магьосническия пясък. Според „Книгата на преброените сенки“, която беше запомнил наизуст, когато настъпеше моментът, заклинателните форми, нужни за отварянето на истинската кутия на Орден, трябваше да бъдат нарисувани върху магьоснически пясък. Без него заклинанията нямаше да проработят.

Ничи вдигна глава от друга книга, която прелистваше.

— В тази има известна информация за Храма на ветровете.

Ричард вдигна очи.

— Така ли?

— Знаеш ли, това, което ме озадачава, е разказът ти за това как си прекосил света на мъртвите, за да стигнеш до Храма.

— Съжалявам, Ничи, но ти разказах всичко, което си спомням.

— Според тази книга и това, което ти си ми разказвал, Храмът на ветровете е бил изпратен в Отвъдния свят. Целта е била да бъде толкова отдалечен, че никой да не може да стигне до него.

— Обаче беше точно там, където трябваше да бъде, когато условията за това бяха налице. И аз влязох в него.

Тя кимна разсеяно, като продължаваше да чете и да се разхожда напред-назад. Накрая отново спря. Изглеждаше неспокойна.

— Въпреки това няма логика. Не е възможно да се отиде от тук до там през света на мъртвите. Това е все едно да прекосиш океан. Все едно да вървиш по брега и да стъпиш на остров, който е от другата страна на света, без да се налага да пътуваш по водата.

— Може би Храмът на ветровете всъщност не е чак толкова далеч в Подземния свят. Може пък островът да не е от другата страна на хоризонта, а съвсем близо до брега.

Ничи поклати глава.

— Не и според тази книга. Навсякъде се твърди, че за да бъде запазен Храмът, са го изпратили в Подземния свят.

— Господарю Рал — провикна се Кара от вратата.

Ричард отново се прозя.

— Какво има, Кара?

— С мен има едни хора, които трябва да те видят.

Въпреки че много се нуждаеше от почивка, Ричард не можеше да не й обърне внимание. Трябваше да научи всичко, ако искаше да си върне Калан.

— Изглежда важно — добави Кара, щом видя, че той се колебае.

— Е, добре, нека влязат.

Кара въведе в стаята група от шест души, облечени в чисти бели роби. В библиотеката беше сумрачно и фигурите в бели роби засияха като добри духове. Спряха от другата страна на тежката махагонова маса. Ричард имаше чувството, че изпитват ужас от него.

— Тези хора са от персонала на криптата — представи ги Кара.

— От персонала на криптата ли?

— Да, Господарю Рал. Те се грижат за гробниците и прочие.

Ричард се вгледа отново в лицата им. Те извърнаха очи и се загледаха в пода, продължавайки да мълчат.

— Да, помня, че съм виждал някои от вас, когато се върнах и когато се сражавахме там, долу, с войниците на Императорския орден.

Не можеше да си представи ужасната бъркотия, която е трябвало да бъде почистена. Беше наредил телата на войниците от Ордена да бъдат хвърлени от платото. Имаха по-важни неща, за които да се безпокоят, отколкото да се грижат за труповете на убийци.

Хората закимаха.

— Какво искате да ми кажете?

Кара махна с ръка.

— Господарю Рал, те са неми.

Ричард посочи с писалката, която държеше в ръката си.

— Всичките ли?

Шестимата закимаха едновременно.

— Мрачният Рал е отрязал езиците на всички в криптата, за да не могат да говорят лоши неща за мъртвия му баща.

Ричард въздъхна, след като чу за това ужасно деяние.

— Съжалявам, че са постъпили толкова лошо с вас. Ако ще се почувствате по-добре, ще ви кажа, че споделям чувствата ви към този човек.

Кара се усмихна и погледна шестимата.

— Разказах им за вашата заслуга за смъртта му.

Шестимата леко се усмихнаха и отново закимаха.

— И така, за какво става дума? Можете ли да ми обясните по някакъв начин за какво се касае? — обърна се той към групата.

Един от тях протегна ръка и внимателно постави върху масата сгъната чисто бяла кърпа и я побутна към Ричард.

Когато протегна ръка към нея, една капка мастило от писалката му капна върху белия плат.

— Съжалявам — смотолеви той и остави писалката настрана. Придърпа кърпата към себе си и вдигна очи към шестимата.

— И така, какво е това?

Когато те не направиха опит да обяснят, той погледна към Кара. Тя само сви рамене.

— Настояха да ви видят.

Един от тях даде знак с опрени една в друга длани като че ли бяха книга, която трябва да бъде отворена, а после повтори жеста.

— Искате да я отворя ли?

Шестимата закимаха.

Ричард внимателно започна да разгръща кърпата. Ничи, която стоеше наблизо, се наведе, за да наблюдава.

Когато Ричард отгърна и последната гънка, по средата се видя зрънце бял пясък. Той рязко вдигна глава.

— Откъде взехте това?

И шестимата посочиха надолу.

— Добри духове — прошепна Ничи.

— Какво? — попита Кара и се наведе напред, за да види самотното зрънце бял пясък в центъра на кърпата. — Какво е това?

Ричард погледна към Морещицата.

— Магьоснически пясък.

Тези хора работеха в криптата, така че явно го бяха намерили долу.

— Можете ли да ми покажете къде точно попаднахте на него?

Шестимата закимаха енергично с глави.

Ричард внимателно сгъна кърпата около песъчинката. Докато правеше това, забеляза, че там, където върху сгънатата кърпа бе капнало мастилото, при разгърнатото й положение са се появили две идентични симетрични петна. Ричард ги загледа, замислен.

— Да тръгваме — каза накрая той и напъха кърпата в джоба си. — Заведете ме.