Изповедник

Двайсет и пета глава

КАЛАН НЕЖНО ОБХВАНА С ДВЕ РЪЦЕ потрепващата отпусната ръка на Ничи. Надяваше се, че в това простичко действие обляната в кръв жена в леглото на Джаганг ще намери някаква утеха. Колкото и да й съчувстваше, Калан не можеше да й помогне много.

Това бе страшна, ужасяваща нощ. Джаганг често водеше пленнички в леглото си. Нерядко ги нараняваше — дали защото не съзнаваше силата си, или защото искаше да ги накаже, задето се съпротивляват.

Това бе различно. Върху Ничи той изливаше дивата си ревност.

Никоя от онези жени не бе наранявал по такъв начин. Калан знаеше, че дълбоко в себе си той си отмъщава, връща си, кара Ничи да плати цената, задето му е била невярна.

Но, от друга страна, случилото се беше и демонстрация за Калан какво да очаква, когато паметта й най-накрая се възстанови. Тя се опита да прогони от ума си нещата, които видя и чу, за да не й прилошее. Вместо това се съсредоточи върху настоящето и бъдещето.

Обърна се да вдигне меха с вода от пода. Ничи я стисна леко за другата ръка, изглежда, от страх да не загуби човешкото съчувствие, събрано в този допир.

— Ето — прошепна Калан едва доловимо и опря меха до устните й. Петна засъхнала кръв покриваха лицето и косата й.

Ничи продължаваше да държи леко ръката на Калан, но не реагира.

— Пий — насърчи я Калан, — вода е.

Ничи не направи усилие. Калан навлажни с няколко капки нацепените й устни. Ничи преглътна, после извърна глава с болезнен вик.

— Шшш — настоя Калан. — Знам, че боли, но се опитай да не викаш. Трябва да се опиташ да изпиеш няколко глътки. Имаш нужда от вода. Когато си ранена, тялото ти се нуждае от вода, за да оздравее.

Имайки предвид колко я бе душил, докато я насилваше яростно, цяло чудо бе, че Джаганг не бе строшил гръкляна й. Мощните му ръце бяха оставили след себе си ярки синини, и то не само по шията.

Сините очи на Ничи бавно се отвориха и потърсиха лицето на Калан, която седеше на пода до леглото. Беше приведена към Ничи и се опитваше да шепне, за да не я чуят хората пред спалнята. Не искаше никой да чуе, че говори с Ничи. Ничи от своя страна бе предпочела Джаганг да не разбира, че тя вижда Калан. Самата Калан смяташе за мъдро никога да не се казва на врага повече, отколкото е абсолютно наложително, а Ничи очевидно споделяше това мнение.

Колкото и неудобно бе да се протяга към леглото, Калан не смееше да се отдели от килима. Знаеше какви биха били последствията, ако стане, когато Джаганг й е казал да седи на пода.

По линията на скалпа на дясното слепоочие на Ничи имаше открита рана, която продължаваше да кърви. Яростен удар на обсипания с пръстени юмрук на Джаганг бе откъснал кожа. Калан взе парче плат, сгъна го и нежно го притисна върху раната, като се опита да залепи висящата кожа на мястото й и да спре кървенето. Само за миг платът прогизна с кръв. Колкото и да желаеше да помогне, нямаше какво повече да направи, освен да се опитва да спре кървенето и да й даде няколко капки вода.

Раната от златната халка на долната устна на Ничи продължаваше леко да кърви на малка ивица, която се стичаше по брадата отстрани на шията, но не беше толкова сериозна, колкото на челото, така че Калан не се занима с нея.

Отмести внимателно една руса къдрица от лицето на Ничи.

— Толкова съжалявам за онова, което ти причини.

Ничи кимна едва забележимо, а челюстта й потрепери леко от усилието да сдържи сълзите.

— С цялото си сърце исках да го спра — прошепна Калан.

Ничи избърса с върха на пръста си сълзата, която се стичаше по бузата на Калан.

— Нищо не можеше да направиш — изрече с усилие тя. Нищо.

Гласът й бе слаб, но бе запазил частица от предишното изящество. Глас, който идеално подхождаше на всичко останало в нея. Калан не си бе представяла, че е възможно такъв прекрасен глас да носи такова справедливо презрение, каквото бе демонстрирала към Джаганг.

— Никой нищо не може да направи — прошепна Ничи и притвори клепачи. — Освен може би Ричард.

Калан огледа за миг внимателно лицето й.

— Наистина ли мислиш, че Ричард Рал може да направи нещо?

— Извинявай — усмихна се Ничи на себе си. — Не осъзнах, че съм го казала на глас. Къде е Джаганг?

Калан вдигна парцалчето и видя, че раната отдолу е престанала да кърви.

— Не го ли чу, като излезе? — попита тя и махна окървавения плат.

Ничи поклати леко глава. Калан отново вдигна меха с вода. Ничи кимна. При всяка глътка лицето й се разкривяваше, но продължи да пие.

— Ами — каза Калан, когато Ничи спря да пие, — някой го извика. Отиде до входа и някакъв мъж му каза нещо приглушено. Не можах да чуя всичко, ставаше дума за нещо, което са намерили. Джаганг се върна и се облече. Съдейки по бързината, с която скочи в дрехите си, изглежда, нямаше търпение да види, каквото са открили. Каза ми да не мърдам от мястото си. После качи коляно на леглото, наведе се над теб и прошепна, че съжалява.

Ничи се засмя приглушено, но замлъкна от последвалата болка.

— Той е неспособен да изпитва съжаление към никого, освен към самия себе си.

— Несъмнено — отвърна Калан. — Както и да е, обеща да доведе някаква Сестра да те лекува. Прокара ръка по лицето ти и повтори, че съжалява. После спря и те погледна разтревожено. Приведе се още по-близко и каза: „Моля те, Ничи, не умирай.“ После изскочи навън и ми каза да не мърдам от пода.

Не знам кога ще се върне, но предполагам, че поне Сестрата ще дойде всеки момент.

Ничи кимна, но, изглежда, не я интересуваше дали ще я излекуват. Калан донякъде разбираше желанието й по-скоро да потъне във вечен мрак, отколкото да се изправи пред онова, което щеше да представлява животът й отсега нататък.

— Ужасно съжалявам, че те е заловил, но нямаш представа колко е прекрасно и някой друг да ме вижда, някой, който не е от тях.

— Представям си.

— Джилиан каза, че те е виждала и преди. С Ричард Рал. Разказа ми малко за теб. Наистина си толкова красива, колкото те описа.

— Някога майка ми казваше, че красотата е от полза само на развратниците. Може би е била права.

— А може би просто ти е завиждала. Или е била глупава.

Ничи се усмихна толкова широко, сякаш щеше да избухне в смях.

— По-скоро последното. Тя мразеше живота.

Калан отмести поглед и подхвана някакъв конец от кувертюрата.

— Значи познаваш Ричард Рал добре?

— Доста добре.

— Влюбена ли си в него?

Ничи се извърна и дълго гледа Калан право в очите.

— Не е толкова просто. Имам задължения.

— Разбирам — усмихна се леко Калан. — Зарадва се, че Ничи не се опита да я излъже.

— Имаш прекрасен глас, Калан Амнел — прошепна Ничи, без да отделя очи от нея. — Наистина.

— Благодаря ти, но на мен не ми се струва особено прекрасен. Понякога имам чувството, че съм като крякаща жаба.

— Никак даже — усмихна се Ничи.

— Значи ме познаваш? — смръщи чело Калан.

— Не съвсем.

— Но знаеш името ми. Знаеш ли нещо за мен? За миналото ми? Коя съм аз наистина?

Сините очи на Ничи я огледаха с любопитство.

— Само каквото съм чувала.

— И какво е то?

— Че си Майката Изповедник.

Калан премести кичур коса зад ухото си.

— И аз така разбрах.

Погледна отново към входа, платнището беше спуснато, а гласове не се чуваха. Обърна се пак към Ничи.

— За съжаление не знам какво означава това. Аз самата не знам много за себе си. Сигурно разбираш, че е доста неприятно. Толкова се потискам, че не мога да си спомня нищо…

Гласът на Калан замря, защото Ничи притвори очи в неистова болка. Не можеше да диша. Калан сложи ръка на рамото й.

— Дръж се, Ничи. Моля те, не се предавай. Всеки момент ще дойде Сестра да те лекува. И мен са ме наранявали ужасно и после са ме лекували. Знам, че са способни. Когато дойдат, ще се оправиш.

Ничи кимна леко, но не отвори очи. На Калан й се щеше Сестрите да побързат. Тъй като нямаше какво друго да направи, тя й даде още няколко глътки вода, после намокри парцала и нежно избърса челото й.

Калан се разкъсваше между заповедта да не мърда от мястото си и порива да изтича навън и да прати някой да извика Сестра. Знаеше обаче, че яката около врата й ще я повали на земята още преди да направи първата крачка. До известна степен бе изненадващо, че още не се е появила някоя Сестра. Обикновено имаше поне една на разположение.

— Никога не съм виждала някой да се опълчва на Джаганг като теб — заговори Калан.

— Не че имаше смисъл — започна Ничи и спря да си поеме дъх. — Така или иначе щеше да направи каквото е решил. Но поне не с мое съгласие.

Калан се усмихна на непреклонния й дух.

— Джаганг ти беше ядосан още преди да дойдеш. Сестра Улиция му каза, че си влюбена в Ричард. Не преставаше да говори за това.

Ничи се ококори, но продължи да гледа втренчено тавана, без да отговаря.

— Затова Джаганг те разпитваше, заради всичко, което Сестра Улиция му наговори. Ревнуваше.

— Няма причина да ревнува. Трябва повече да се тревожи, че някой ден ще го убия.

Калан отново се усмихна. После се запита дали Ничи има предвид, че Джаганг няма причина да ревнува, защото между нея и Ричард няма нищо или защото има, но императорът няма право над онова, което става в сърцето й.

— Мислиш ли, че някога ще ти се отдаде възможност да го убиеш?

В недоволството си Ничи повдигна леко ръка, после я отпусна.

— Вероятно не. Мисля, че пo-скоро той ще убие мен.

— Може би ще успеем да измислим нещо преди това. Как изобщо успя да те залови?

— Бях в Двореца.

— Намерили са таен вход?

— Да. През забравените катакомби под полетата Азрит и под платото. Изглежда, подземните зали и тунели са били изоставени преди хилядолетия. Мисля, че тези, които ме заловиха, са били изпратени да разузнаят. Още не са започнали да навлизат в Двореца, но скоро ще са готови, сигурна съм.

Калан осъзна, че точно това бяха открили в изкопа. Сега, когато имаха начин да влязат, беше само въпрос на време да нахлуят в Двореца и изтребят всички. Знаеше, че стане ли това, вече няма да има надежда. Джаганг щеше да унищожи последната твърдина срещу Императорския орден. Той щеше да властва над света.

Това бе сигурно, ако успееше да намери третата кутия на Орден. Калан не се съмняваше в думите му, че скоро и това ще стане. Изглежда, изтичаше времето не само на Ричард Рал, но и на свободата изобщо.

С трепереща брадичка Ничи се обърна към Калан.

— Моля те, завий ме.

— Извинявай. Сама трябваше да се сетя.

Всъщност беше се сетила, но бе сметнала, че може да влоши нещата, ако завивката залепне върху раните на Ничи. Иначе много добре разбираше желанието й да я покрият.

Протегна се, хвана края на завивката и я издърпа, без нито за миг да забравя яката. Трябваше да внимава да не се отдели от пода.

— Благодаря — каза Ничи, когато с усилие успя да намести завивката върху себе си.

— Не бива да се срамуваш.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се леко Ничи.

— Не бива никога да се срамуваш, че си жертва. Ти нямаш никаква вина. Трябва единствено да чувстваш гняв срещу това насилие. Не си направила нищо, за да го насърчиш. Беше изнасилване, както самата ти каза.

— Благодаря — усмихна се едва Ничи и докосна бузата на Калан.

— Джаганг заплаши да направи същото и с мен — въздъхна дълбоко Калан.

Ничи стисна леко ръката й в знак на подкрепа. Калан се поколеба, но после продължи:

— Единствената причина да не го е сторил е, че иска да бъде по-лошо. Каза ми, че ще изчака, докато разбера коя съм. Каза, че когато си спомня миналото си и коя съм, ще бъде много по-ужасно. Каза, че иска „той“ да види. Джаганг твърди, че иска така да унищожи и двама ни, да унищожи всичко.

Ничи затвори очи и ги покри с ръка, сякаш неспособна да понесе тази мисъл.

— Очевидно става дума за някой от миналото ми. Знаеш ли за кого?

Отговорът на Ничи дойде сякаш след цяла вечност.

— Съжалявам, но не си спомням нищо за теб или за твоето минало. Знам само онова, което съм чула, като например името ти и това, че си Майката Изповедник.

Калан кимна. Усещаше, че това не е всичко. Убедена беше, че Ничи знае повече, отколкото признава, но реши, че е най-добре да не я притиска. В този момент всяко насилие над нея да направи каквото и да е против волята си изглеждаше немислимо жестоко. Вероятно си имаше причини да не казва повече. Може би те бяха лични и нямаха общо с Калан.

Калан се усмихна, решена да отклони разговора от тази мрачна тема.

— Харесаха ми нещата, които каза за Ричард Рал. Този Ричард, изглежда, е от хората, които харесвам.

— И двамата сте добри хора — усмихна се незабележимо Ничи.

— Какъв е той? — прокара Калан палец по ръба на завивката. — Непрекъснато чувам разни неща за него. Всъщност накъдето и да се обърна, имам чувството, че образът на Ричард Рал е част от живота ми. Опиши ми го — вдигна поглед тя.

— Не знам. Той е просто… Ричард. За него хората, които обича, значат много.

— От онова, което наговори на Джаганг, ми се струва, че знаеш какво мисли той за много неща. Изглежда, прекарваш много време с него. Струва ми се, че за него си много важна.

Ничи махна небрежно с ръка. Обърна се към Калан.

— Пред палатката на Джаганг има редови войници. Знаеш ли защо?

Рязката смяна на темата подсказа на Калан, че засяга въпроси, за които Ничи не иска да говори. Защо ли? Съсредоточи се върху питането на Ничи.

— Тук са, защото ме виждат. Много малко хора могат да ме видят. Сестра Улиция каза на Джаганг, че според нея това е някаква аномалия. След като убих двама от пазачите му и Сестра Сесилия…

Ничи повдигна леко глава с напрегнато лице.

— Убила си Сестра Сесилия?

— Да.

— Как успя да убиеш Сестра на мрака?

— Случи се в Каска, в двореца, в който с Ричард сте видели Джилиан.

— Кой ти каза това?

— Джилиан.

— О — отпусна глава на възглавницата Ничи.

— Джилиан каза, че е помогнала на Ричард да открие книгата „Лавинен огън“, която той търсел из катакомбите на Каска. Точно там Джаганг накрая заловил Сестрите Улиция, Армина и Сесилия. Имали уговорена среща със Сестра Тови. Оказало се, че Тови е вече мъртва, а вместо нея ги чакал Джаганг. Доста се изненадали.

— Сигурна съм.

— Както повечето хора, охраната на Джаганг не ме виждаше, така че докато пътешественикът по сънищата се занимаваше със Сестрите и спореше за някакви книги, аз измъкнах ножовете на пазачите от ножниците. Понеже не ме виждаха, не съзнаваха опасността. Докато седяха и мълчаливо бдяха над своя император, аз ги разпорих със собственото им оръжие. Преди още да паднат на земята, избутах Джилиан пред мен в лабиринта от тунели. Понеже всички се впуснаха след нас към входа, хвърлих един нож натам. Надявах се да улуча Джаганг, но първа се появи Сестра Сесилия. После ме заловиха, но това позволи на Джилиан да избяга. В крайна сметка нямаше особена полза — въздъхна дълбоко Калан. — Джаганг се върна в лагера с мен и другите две Сестри, но изпрати хора да търсят Джилиан. Накрая я намериха и докараха. Джаганг я използва, за да ме подчини на желанията си. Зави, че ако не изпълнявам, каквото ми се каже и го ядосам, ще и причини ужасни неща.

— Той няма милост.

Калан кимна.

— След онова, което направих, Джаганг осъзна, че му трябват хора, които ме виждат, и претърси целия лагер. Намери неколцина. От тях останаха трийсет и осем.

— Искаш да кажеш, че са били повече? — погледна я Ничи.

— Да.

— И какво им се случи?

— Използвам всяка възможност да ги убивам — погледна я твърдо Калан.

— Много добре — усмихна се Ничи широко.

Калан се усмихна заедно с нея, но внезапно усмивката й угасна.

— Ако убия още някой обаче, ще последват мъчения за Джилиан.

По лицето на Ничи се изписа не по-малка загриженост за Джилиан.

— Не се съмнявай в думите му. Ще го направи, без да му мигне окото.

— Знам. Имаш ли представа защо само някои могат да ме виждат, а повечето не? Дали наистина е аномалия, както твърди Сестра Улиция?

— Сестрите използваха лавинния огън срещу теб. Това заклинание те заличи от спомените на всички. Ричард разбра, че магията има слабо място и…

— Ето виждаш ли? Отново Ричард се намесва в живота ми — поклати глава тя. — Понякога не знам дали това е за добро. — Ничи не отговори, така че тя я подкани да продължи. — Е, как изобщо е открил слабото място?

— Дълга история. Общо взето, се опитвахме да намерим начин за противодействие на лавинния огън.

— Опитвали сте се да ми помогнете? Но нали каза, че не си ме спомняш? Защо ще го правите, ако никой не ме помни?

Когато Ничи се опита да се обърне по гръб, борейки се за въздух, Калан каза:

— Извинявай, знам, че те затрупвам с въпроси, но просто…

— Опитвахме се да сложим край на вредите, които тази магия нанасяше на всички — успя да изрече накрая Ничи след поредния болезнен спазъм. — Проблемът е много по-мащабен, не става въпрос само за това, че хората са забравили теб. Лавинният огън е оплел всички ни в мрежата си. Ако излезе от контрол, може да унищожи живота по принцип.

Калан се упрекна наум, че си е позволила да си въобрази, че Ричард Рал всъщност се е опитвал да спаси нея; че може би я познава и тя значи нещо за него.

— Докато хвърлях верификационна мрежа — обясни Ничи, Ричард забеляза в магията уникални комбинации, които му подсказаха, че е замърсена. Това обясняваше много неща. Трябва да прекратим действието на лавинния огън, защото освен че кара всички да те забравят, тя причинява и много по-големи щети.

— Какви например?

Ничи млъкна и си пое дъх с усилие, като потръпваше от болка.

— Понеже магията е замърсена, разрушителният й ефект се разрасна в неочаквани посоки. Опасяваме се, че ако не бъде спряна, ще унищожи съзнанието на онези, които са под нейно влияние. Мисля, че това замърсяване е причината магията да не действа според очакванията. В резултат на това има изолирани случаи на хора, които, изглежда, не са засегнати.

— А какво правя аз в центъра на всички тези събития?

В настъпилата тишина Калан чуваше съскането на газената лампа. Долитащите от лагера звуци сякаш идваха от друг свят.

— Сестрите насочиха магията срещу теб, за да те изпратят незабелязано в Двореца да им донесеш кутиите на Орден. Ключът към кутиите е „Книгата на преброените сенки“. Трябвал им е Изповедник, който да прецени дали книгата, която използват, е фалшификат или истинско копие. Оказала се е истинска.

Калан знаеше, че има и още, но по някаква причина Ничи заобикаляше някои неща.

— Де да можех да поговоря с Ричард Рал. Дали той би могъл да ми даде някои отговори.

— Би било добре да се срещнете. Но на този етап изглежда малко вероятно.

Калан искаше да попита дали някога е имало по-голяма вероятност. Помисли си, че Ничи току-що й е разкрила повече, отколкото съзнава или е възнамерявала.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но мисля, че двете с теб едва ли ще доживеем да видим края на тази война. Все пак мислиш ли, че Ричард Рал ще може да спре тази лудост? Поне заради другите.

— Не знам, Калан. Мога само да ти кажа, че единствено той е способен да го стори.

Калан хвана отново ръката на Ничи.

— Тогава, ако наистина е способен, надявам се да те спаси. Ти трябва да бъдеш с него. Ти го обичаш.

Ничи стисна очи. Извърна лице, за да прикрие появилата се сълза, която си проправи път през петната засъхнала кръв.

— Прости ми — обади се Калан. — Не трябваше да говоря така. Сигурно ужасно ти липсва.

— Не — процеди едва Ничи и поклати глава, — не е това. Просто причиненото от Джаганг е болезнено, това е. Не мога да дишам. Мисля, че ребрата ми са счупени.

— Така е. Поне някои от тази страна. Чух как изпукаха, като те удари. Ако имах нож, щях да кастрирам този изверг.

— Вярвам, че си способна да го направиш, Калан Амнел — усмихна се Ничи. — За мен е прекалено късно, но ако ти се отдаде възможност, гледай да го направиш, преди да започне с теб.

— Ничи, не се отчайвай.

— Нямам кой знае на какво да се надявам.

— Напротив. Докато има живот, има и възможност да променим нещата за добро. В крайна сметка нали ти и Ричард сте пуснали кутиите в действие?

— Аз го направих. От името на Ричард.

— А какви са тези кутии всъщност? Как е възможно да има магическа сила, чиято цел е просто така да може да, да… не знам, да изкорени всякакъв отпор и да властва над света?

— Не това е целта им. Били са създадени за противодействие на лавинния огън.

В този миг Калан осъзна, че Ричард Рал наистина се е опитвал да й помогне. Дори сега да се опитваше да спаси други от ефекта на магията, той бе открил онова слабо място, което поразяваше другите, едва след като вече се е опитвал да намери начин да възвърне паметта на Калан.

Поради затрудненото дишане Ничи изпадна в пристъп на кашлица, която очевидно бе невероятно болезнена. Започна да се бори за въздух. Калан чуваше бълбукащата течност в дробовете й. Ничи започваше да се паникьосва от неуспешните опити да си поеме дъх. Сграбчи завивката и гърбът й се изви в отчаян опит да диша.

Калан бързо издърпа завивката и сложи ръка върху корема на Ничи.

— Ничи, чуй ме, дишай под ръката ми. Бавно. Обърканият поглед на Ничи потърси очите на Калан, но не можеше да говори заради задушаващите опити да си поеме въздух. По бузите й се стичаха сълзи.

Калан започна да прави бавни кръгообразни движения, като говореше възможно най-спокойно.

— Бавно, Ничи. Съсредоточи се върху ръката ми. Почувствай я. Поеми дъх бавно и го насочи плавно към нея. Ще се оправиш. Просто се опитваш да дишаш прекалено бързо. Не си сама. Всичко ще е наред. Обещавам ти. Дишай бавно и ще се справиш. Остави въздуха да достигне там, където е ръката ми.

Калан усещаше препускащото сърце на Ничи под ръката си. Продължи да я разтрива бавно и да й говори успокояващо.

— Всичко е наред. Можеш да поемеш предостатъчно въздух, трябва само да се успокоиш.

Ничи гледаше Калан, сякаш животът й зависеше от нейните думи.

— Справяш се отлично. Всичко е наред. Няма да те оставя да умреш. Мисли за ръката ми. Остави въздуха да достигне до ръката ми. Бавно. По-бавно. Точно така, леко… леко. Точно така. Чудесно. Просто мисли за ръката ми и дишай бавно.

Дишането на Ничи се забави. Изглежда, най-накрая получаваше въздуха, от който отчаяно се нуждаеше. Калан продължи да разтрива леко корема й точно под ребрата и да я кара да не бърза. През цялото време Ничи стискаше здраво другата й ръка. Не след дълго кризата отмина и Ничи дишаше малко по-свободно. Нуждаеше се обаче от повече помощ, отколкото Калан можеше да й даде. Къде се бавеха Сестрите?

— Ничи, може да нямаме повече възможност да говорим, но не се предавай. Тук има един човек, който според мен ще направи нещо.

Ничи преглътна внимателно.

— За какво говориш? Какъв човек?

— Той е играч на Джа’Ла. Нападател в отбора на командир Карг.

— Карг — изрече с отвращение Ничи. — Познавам го. Гнусните неща, които причинява на жените, надминават дори Джаганг. Карг е извратено животно. Стой далеч от него.

— Искаш да кажеш, ако на следващия бал ме покани на танц, да гледам да откажа? — повдигна въпросително вежда Калан.

— Най-добре — усмихна се Ничи.

— Както и да е, в този нападател от отбора на Карг има нещо особено. Той ме познава. Виждам го в очите му. Трябва да видиш как играе Джа’Ла.

— Мразя Джа’Ла.

— Не за това говоря. Той е различен. Той е… опасен.

— Опасен? Как така опасен? — смръщи се на Калан Ничи.

— Струва ми се, че замисля нещо.

— Какво например?

— Не знам. Не иска никой в лагера да го разпознае.

— Ти откъде знаеш?

— Дълга история, но е намерил начин никой да не го разпознае. Изрисувал е на лицето си и лицата на всички в отбора безумни фигури с червена боя — започна Калан и се приведе леко. — Може да е наемен убиец или нещо такова. Може пък да възнамерява да убие Джаганг.

Ничи притвори очи отново, загубила интерес.

— На твое място не бих възлагала много надежди.

— Докато не му видиш очите.

Калан искаше да зададе на Ничи още хиляди въпроси, но чу да се приближават гласове. После женски глас освободи слугата пред входа.

— Мисля, че Сестрата идва — стисна ръката на Ничи Калан. — Бъди силна.

— Не мисля…

— Бъди силна заради Ричард.

Ничи я погледна изненадано, неспособна да говори.

Калан бързо се отдалечи от леглото. Платнището на входа се вдигна, влезе Сестра Армина, която влачеше Джилиан след себе си.