Изповедник

Двайсет и шеста глава

— КАКВО ОЧАКВАШ ДА СТОРЯ? — попита Вирна, докато минаваха покрай димяща факла в желязна скоба. — Да извикам Ничи от небитието?

— Очаквам да разбереш къде са отишли двете с Ан — каза Кара. Независимо от неприкритата нападка от страна на Морещицата, Вирна искаше да открие Ничи и Ан не по-малко от нея. Просто не го обявяваше на всеослушание.

Червената кожена дреха на Кара се открояваше като кръв на фона на целомъдрено белите мраморни стени. Настроението на Морещицата, което бе сякаш в тон с цвета на облеклото й, продължаваше да се влошава с напредването на деня и все още безрезултатното търсене. Още няколко Морещици следваха на известно разстояние заедно с отряд елитни гвардейци — охраната на Двореца. Ейди също бе недалеч, докато Натан вървеше най-отпред сам.

Вирна разбираше прекрасно чувствата на Кара и те по странен начин я развеселяваха. Ничи не беше просто човек, когото Ричард й бе поверил да опази. Беше й приятелка. Не че Кара някога би го признала, но опустошителната й ярост го доказваше. Подобно на Морещицата, Ничи също бе прекарала дълги години в служба на тъмна кауза. И двете се бяха завърнали от бездната благодарение на Ричард.

Не виковете и крясъците на Морещиците тревожеха Вирна, а мигът, в който въпросите им станеха тихи и отсечени. Тогава тръпки я побиваха. Това означаваше, че са в стихията си и че очакват да получат отговори. На Вирна й се щеше наистина да има такива.

Разбираше яда на Кара. Самата тя бе не по-малко изплашена и озадачена какво можеше да се е случило на Ничи и Ан. Знаеше обаче и че с повтаряне на едни и същи въпроси и настояване за отговор нямаше да ги получат, нито пък щяха да върнат двете изчезнали жени. Отдавна бе стигнала до извода, че когато не виждат друг изход, Морещиците просто разчитат на основното, на което са научени.

Кара спря с ръце на кръста и обгърна с поглед мраморната зала. Отзад стотина гвардейци спряха рязко, за да не застигнат водачите. Екът от удрящи по камък ботуши постепенно заглъхна. Няколко войници стояха в готовност с натегнати, украсени с червени пера, стрели на арбалетите. Вирна усети, че се изпотява от вида на стрелите. Почти си пожела Натан никога да не ги беше намирал. Почти.

Наглед безкрайният лабиринт от зали зад тежковъоръжените войници бе празен и утихнал, с изключение на съскането на факлите. Кара сбърчи за миг чело замислено, после отново се огледа. Вече за четвърти път след изчезването на Ан и Ничи миналата нощ слизаха в залите, които водеха към гробниците. Вирна просто не разбираше върху какво точно размишлява Морещицата. Празните тунели си бяха празни тунели. Едва ли очакваше двете изчезнали жени да се отделят от мраморните стени.

— Сигурно са отишли някъде другаде — заключи Вирна, макар че никой не ги бе виждал.

— Къде например? — обърна се Кара.

Вирна вдигна ръце и ги остави да тупнат в полата й.

— Не знам.

— Мястото голямо — обади се Ейди. На светлината на факлите напълно белите очи на магьосницата изглеждаха притеснително, напълно прозрачни.

Вирна посочи притихналата галерия.

— Кара, часове наред обикаляхме тези зали и сега, както и предишния път, а и още първия. Очевидно са празни. Ничи и Ан трябва да са нейде другаде из двореца. Тук само си губим времето. Съгласна съм, че трябва да ги намерим, но не тук трябва да търсим.

Очите на Кара засвяткаха със син огън.

— Били са тук.

— Да, сигурна съм, че е така. Но както сама каза, са били. Сега да виждаш следа от тях? Аз не. Без съмнение си права, че са били тук. Но е също толкова очевидно, че след това са отишли някъде другаде — въздъхна припряно Вирна. — Губим ценно време в обикаляне из празни зали.

Всички останаха на място, докато Кара направи няколко крачки навътре в залата. Върна се и отново сложи ръце на кръста.

— Тук нещо не е наред.

Натан, който стоеше сам най-отпред, вглъбен в собствените си мисли, се обърна към тях с неочаквано любопитство.

— Наред? Как така не е наред?

— Не знам — призна Кара. — Не мога да кажа точно, но усещам, че тук нещо не е както трябва.

— Нещо като… като остатъчна магия или нещо такова? Вирна разпери ръце в очакване на обяснение.

— Не — махна с ръка Кара. — Нищо подобно. Струва ми се, че нещо не е наред — не знам какво точно, но нещо.

— Мислиш, че нещо липсва? Украса, предмети, нещо от този род?

— Не. Доколкото си спомням, повечето от тези зали никога не са имали украса. Но пък не съм слизала при гробниците много често. Всъщност никой не е.

Мрачният Рал идваше от време на време да посети гробницата на баща си, но доколкото ми е известно, не е ходил в другите. Този район с гробниците е фамилен и свободният достъп е забранен. Обикновено ходеше при гробницата на баща си с телохранителите си, а не с Морещица, така че изобщо не познавам мястото.

— Може би е точно това — вмъкна Вирна, — дискомфорт от непознатото.

— Възможно е — съгласи се Кара с изкривена от яд уста, задето трябва да признае и този вариант.

Всички стояха безмълвно и обмисляха какво следва, ако изобщо нещо следваше. В крайна сметка съществуваше и възможността двете жени да се появят всеки миг и да попитат за какво е цялата тарапана.

— Ан и Ничи насаме искали да говорят, нали? — обади се Ейди. — На тайно място може би сами.

— За цяла нощ? — не се сдържа Вирна. — Не ми се вярва. Двете не бяха чак толкова близки. Не бяха приятелки. Създателят ми е свидетел, не мисля дори че се харесваха особено. Не мога да си представя да си бъбрят цяла нощ.

— Нито пък аз — додаде Кара.

Вирна вдигна поглед към Пророка.

— Имаш ли представа за какво Ан е искала да говори с Ничи?

Натан поклати глава и дългата му коса се посипа по раменете.

— Естествено, Ан гледаше на Ничи скептично, имайки предвид, че тя бе преминала на страната на Сестрите на мрака. Знам, че това непрекъснато я тревожеше — и не без основание. Това е било повече от предателство към каузата на Светлината; било лично предателство, предателство към Двореца. Може би Ан е искала да поговори с Ничи насаме, за да й даде насоки за завръщането при Създателя.

— Доста кратък разговор ще е бил, струва ми се — обади се Кара.

— Предполагам — призна Натан. Почеса гърбицата на носа си и се замисли. — Но пък познавайки Ан, може да е било и нещо за Ричард.

Кара го погледна с присвити сини очи.

— Какво за Ричард?

— Не знам със сигурност — сви рамене Натан.

— Не съм казала, че трябва да е със сигурност — смръщи чело Кара.

Изглежда, Натан нямаше особено желание да говори за това, но все пак продължи:

— Ан е споменавала, че според нея Ничи би могла да го насочва.

— Да го насочва? Как? — смръщи на свой ред чело Вирна.

— Познавате Ан — приглади ризата си Натан. — Винаги смята, че трябва да участва в ръководенето на всичко. Неведнъж е споменавала колко й е неудобно, че връзката й с Ричард е толкова крехка.

— Защо смята, че й трябва връзка с Господаря Рал — попита Кара, пренебрегвайки факта, че сега Натан, а не Ричард, е Господарят Рал.

Вирна също не можеше да свикне.

— Винаги е смятала, че трябва да контролира действията на Ричард — обясни Натан. — Вечно пресмята и планира. От край време не обича да оставя нещата на случайността.

— Така е — съгласи се Вирна. — Тази жена винаги е имала мрежа от шпиони, за да е сигурна, че светът се върти както трябва. Имаше връзки и в най-отдалечените места, за да може да оказва влияние за постигането на онова, което вижда като каузата на живота си. Трудно оставяше важните неща на други, камо ли на случайността.

— Ан е решителна жена — въздъхна дълбоко Натан. — Убедена е, че след отричането си от Сестрите на мрака Ничи няма друг избор, освен да отдаде верността си на каузата на Сестрите на светлината.

— Каква кауза? Защо смята, че Ничи трябва да се отдаде на Сестрите на светлината? — попита Кара.

Натан се приведе леко към Морещицата.

— Вярва, че ние, магьосниците, се нуждаем от Сестра на светлината, която да насочва всичките ни мисли и действия. Винаги е смятала, че не трябва да ни оставят да мислим самостоятелно.

Вирна погледна към празните коридори.

— Аз самата някога мислех така. Но това беше преди Ричард.

— Имай предвид обаче, че ти си прекарала много повече време с Ричард, отколкото Ан през целия си живот — поклати тъжно глава Натан. — Макар вероятно, както повечето от нас, и тя е стигнала до заключението, че Ричард трябва да действа сам, напоследък, изглежда, си възвръщаше старите навици, старите вярвания. Не съм сигурен дали лавинният огън не е изтрил всички онези промени на Ан, дали не е премахнал всичко научено.

Вирна също бе имала подобни подозрения.

— Трябва да оставим Ан сама да обясни, но според мен е ясно, че лавинният огън въздейства на всички ни. Знаем, че ако не го спрем, ще продължи да вилнее из мозъците ни и най-вероятно ще унищожи способността ни да разсъждаваме. Проблемът е, че никой от нас не знае как точно се променяме. Всички си мислим, че сме същите като преди. Много се съмнявам да е така. Няма как да разберем кой колко точно се е променил. Всеки един може несъзнателно да се е отклонил от каузата.

— Може да обсъдите въпроса с Ан, като ги намерим — намеси се Кара, нетърпелива да се върне към по-належащия въпрос. — Не са тук. Трябва да разширим търсенето.

— Може пък да не са приключили с разговора си — предположи Натан. — Може би Ан не иска да ги намерим, докато не е приключила с опитите си да убеди Ничи какво трябва да стори.

— И това е вариант — съгласи се Вирна.

Натан се задълбочи в ръба на наметалото си.

— Не бих отхвърлил и възможността онази жена да отвлече Ничи, за да бъде насаме с нея, че да може да й наложи своя начин на мислене.

Кара махна с ръка.

— Стремежът на Ничи е да помага на Ричард, а не на Ан. Не би отишла с Ан, а и тя не би могла да я принуди — в крайна сметка Ничи може да си служи със Субстрактивна магия.

— Така е — додаде Вирна. — Не си представям двете да отидат на толкова дълга разходка, без да ни кажат.

Ейди се обърна към нея:

— Защо нея не попитаме къде е?

— Искаш да кажеш да използваме Дневника? — смръщи лице Вирна към старата магьосница.

— Да. Попитаме я — кимна твърдо старицата.

— Ако е тук, в Двореца, едва ли ще си провери Дневника за съобщение от мен — не отстъпваше от скептицизма си Вирна.

— Може не бъдат в Двореца. Може наложило се да излязат спешно и вече изпратила съобщение в Дневника.

— Но как биха могли да излязат от Двореца? Обсадени сме от армията на Императорския орден.

— Невъзможно не е — сви рамене Ейди. — Виждам с дарбата си, не с очите. Тъмно снощи. Може в тъмнината трябвало да се измъкнат. Може важно и време нямало да ни предупредят.

— Мислиш, че е възможно? Да излезеш в тъмнината и да се промъкнеш през редиците на врага?

— Разбира се.

Вирна вече прелистваше Дневника. Както и очакваше, в него нямаше нищо.

— Няма съобщение. — Затъкна Дневника обратно в колана си. — Но ще послушам съвета ти и ще изпратя на Ан. Може пък да погледне в Дневника и да отговори.

Натан завъртя наметало и отново тръгна напред.

— Преди да продължим търсенето другаде, искам отново да разгледам гробницата.

— Оставете стража тук — нареди Кара на войниците отзад. Останалите елате с мен.

На известно разстояние напред в коридора Натан свърна по някакво стълбище. Групата го последва на прибежки в кънтящия тунел. Натан, Кара, Ейди, Вирна и войниците отзад слязоха заедно до следващото ниво.

Стените там, долу, бяха от каменни блокове, а не мрамор. На места се виждаха петна от стичалата се векове наред вода. От това се бяха формирали жълти образувания, от които камъкът изглеждаше сякаш се размеква.

Не след дълго се натъкнаха и на камък, който наистина се беше размекнал.

Пред гробницата на Панис Рал Натан рязко спря. Високият Пророк с мрачно и съсухрено лице тръгна покрай разровения камък и влезе в гробницата. Вече четвърти път се връщаше да погледне в нея и този път по нищо не се различаваше от предишния.

Вирна се тревожеше за него. Макар да бе притеснен и да искаше да намери отговор, под повърхността се усещаше някаква стаена ярост. Никога преди не го беше виждала такъв. Единственият друг човек, който притежаваше същия вид сдържана ярост, от която сърцето й се разтуптяваше, бе Ричард. Помисли си, че този вид концентриран гняв трябва да е черта на всеки Рал.

Някогашните врати на криптата бяха заменени с някакъв вид бял камък с цел да се зазида голямата гробница. Изглеждаше набързо построена, но не бе успяла да спре странното нещо, нападнало гробницата на Панис Рал.

Вътре петдесет и седем изстинали факли стояха в украсени златни скоби. Натан протегна ръка и запали няколко с магия. Стените на криптата оживяха от трепкащата светлина, отразена в гладкия гранит. Под всяка от факлите имаше ваза за цветя. По броя факли и вази Вирна заключи, че Панис Рал трябва да е починал на петдесет и седем години.

Върху къса колона в средата на приличната на пещера зала се намираше самият ковчег, който сякаш се носеше във въздуха над белия мраморен под. Обкованият в злато ковчег излъчваше мека светлина на трепкащата топла светлина на четири факли. От начина, по който стените бяха покрити с излъскан кристален гранит, който продължаваше и на тавана. Вирна предположи, че когато всички факли са запалени, ковчегът вероятно излъчва златисто сияние и сякаш се носи в самия център на залата.

Отвън стените му бяха покрити с думи на високо Д’харански език. Същата безкрайна редица от думи на този вече почти забравен език беше изсечена в гранита под факлите и вазите. Дълбоко гравираните букви трептяха на светлината на факлите, сякаш горяха отвътре.

Каквото караше белия камък на входа да омеква, вече бе засегнало, макар и в по-малка степен, и останалата част от залата. Вирна сметна, че белият камък на входа е бил нещо като преграда, предназначена да привлича и поема невидимата сила, отговорна за тази напаст. Сега обаче, когато белият камък бе почти изцяло разрушен, тази напаст бе започнала да напада самата гробница.

Каменните плочи по стените и пода не биха се размекнали или оронили, но вече започваха да се изкривяват, сякаш подложени на огромна температура или налягане. Каквато и да беше причината, очевидно не беше дефект в строителството, а пo-скоро някаква външна сила.

Ничи бе казала, че иска да види гробницата, защото мисли, че знае какво я руши. За съжаление обаче не беше споделила подозренията си. Нищо не показваше, че двете с Ан са били тук.

Вирна нямаше търпение да намерят двете жени и разбулят мистерията. Нямаше представа какъв е проблемът с вратата на гробницата.

— Господарю Рал — обади се някакъв глас.

Обърнаха се. Недалеч спря пратеник. Всички пратеници носеха бели роби, с избродирани лилави плитки по врата и по цялата дължина отпред.

— Какво има? — попита Натан.

Вирна си помисли, че до края на живота си няма да свикне да чува как наричат Натан Господаря Рал.

— Делегация на Императорския орден чака от другата страна на подвижния мост — поклони се пратеникът.

— Какво искат? — кимна Натан изненадано.

— Искат да говорят с Господаря Рал.

Натан погледна Кара, после Вирна. И двете бяха не по-малко изненадани.

— Може бъде номер — обади се Ейди.

— Или капан — вметна Кара.

— Каквото и да е, най-добре да отида да разбера — отвърна с кисела физиономия Натан.

— И аз ще дойда — каза Кара.

— И аз — добави Вирна.

— Всички ще отидем — отвърна Натан и тръгна.

Вирна и малката група последваха Натан и излязоха през главния вход на Народния дворец в яркото слънце на късния следобед. Дългите сенки на издигащите се колони покриваха безкрайните стъпала пред тях. В далечната отвъд равната земя огромната външна стена се издигаше на самия ръб на платото. Хора патрулираха по пътеката между назъбените парапети на масивната стена.

Пътят от гробниците под Двореца беше дълъг и всички се бяха задъхали. Докато слизаха по огромните стъпала зад дългокракия Пророк, Вирна засенчи очи с ръка. Стражите на всяка от големите площадки отдаваха чест на Господаря Рал с юмрук на сърцата си. В далечината много повече войници патрулираха в равнината, водеща към външната стена.

Стъпалата свършиха в обширна площ от син камък, от която преминаха към пътя, който заобикаляше отстрани покрай конюшните и каретите. От двете страни на пътя чак до външната стена имаше високи сенчести кипариси.

Отвъд портите и зад масивната стена пътят не беше толкова величествен и просто следваше изсечените стени на платото в поредица обратни завои. С всеки завой пред групата се откриваше ясна гледка към разположената долу армия на Императорския орден.

Подвижният мост се пазеше от стотици елитни гвардейци. Всички те бяха добре обучени, тежко въоръжени войници, готови на всичко, за да не позволят на никой да нападне Народния дворец. Вероятността беше малка обаче. Пътят беше прекалено тесен, за да се започне каквато и да е смислена атака. В такава теснина няколко десетки войници можеха да удържат цяла армия. Освен това подвижният мост беше вдигнат. Само от бездната долу на човек му се завиваше свят. Разстоянието до другата страна пък беше прекалено голямо, за да бъдат прехвърлени стълби или въжета с куки. Без да е спуснат мостът, никой не можеше да проникне в Двореца.

На отсрещната страна на бездната чакаше малка делегация. Обикновените им дрехи показваха, че са пратеници. Вирна видя и двайсетина и повече леко въоръжени войници, но те бяха доста по-назад. Натан спря на ръба на пропастта с внушителен и заповеднически поглед, разтворил леко крака, с ръце на кръста.

— Аз съм Господарят Рал — извика той на групата отсреща. Какво искате?

Един от тях — слаб мъж с проста кожена туника, пристъпи напред.

— Негово сиятелство император Джаганг ме изпраща с послание за д’харанския народ.

Натан огледа групата зад себе си.

— Е, Господарят Рал съм аз и като такъв представлявам д’харанския народ. Какво е посланието?

Вирна се приближи до Пророка. Пратеникът изглеждаше все по-недоволен.

— Ти не си Господарят Рал.

Натан го погледна с характерния за династията Рал поглед.

— Да не би да искаш да извикам малко магически вятър и да те изпратя в пропастта? Така ще бъдеш ли по-доволен?

Мъжете отсреща погледнаха предпазливо в бездната.

— Просто очаквахме някой друг.

— Ами, аз съм Господарят Рал, така че трябва да се задоволите с мен. Ако имате нещо за казване, казвайте го. Имам си достатъчно работа. Предстои ни пиршество.

Най-накрая пратеникът се поклони леко.

— Император Джаганг е готов да направи на хората в Народния дворец щедро предложение.

— Какво предложение?

— Негово величество няма желание да унищожава Двореца или неговите обитатели. Предайте се с мир и животът ви ще бъде пощаден. Ако ли не, всеки един ще го настигне бавна и мъчителна смърт. Телата ви ще бъдат изхвърлени в равнината извън стените да нахранят лешоядите.

— Магически огън — измърмори Кара под носа си.

— Какво? — погледна Натан намръщено през рамо.

— Тук силата ти действа. Докато тяхната, ако имат някаква дарба, не е толкова силна и щитовете им няма да имат толкова добър ефект. Можеш да ги изгориш оттук.

Натан махна величествено на групата от другата страна.

— Бихте ли ме извинили за момент?

Пратеникът кимна в съгласие.

Натан поведе Кара и Вирна обратно по пътя при Ейди и другата Морещица и войниците от ескорта.

— Съгласна съм с Кара — започна Вирна още преди Пророкът да е казал нещо. — Дай им отговор на единствения език, който Орденът разбира.

— Не мисля, че това е добра идея — свъси чело Натан.

— И защо не? — скръсти ръце отбранително Кара.

— Джаганг вероятно наблюдава реакцията ни през очите на онези хора — обади се Вирна. — Съгласна съм с Кара. Да му покажем какво е сила.

— Изненадваш ме, Вирна — намръщи се той, а после се усмихна учтиво на Кара, — ти обаче не, скъпа.

— Защо си толкова изненадан? — не се сдържа Вирна.

— Защото това би било погрешно. Обикновено съветите ти не са толкова лоши.

Вирна се въздържа. Не беше сега моментът да се впускат в проповеди — особено пред очите на Джаганг. Освен това си спомни съвсем ясно, че цял живот бе смятала Пророка за луд. Не беше и съвсем сигурна, че е грешала. Да не говорим, че от опит знаеше, че да държи проповеди на Натан е като да убеди слънцето да поотложи залеза.

— Нали не обмисляш сериозно да се предадем? — попита тя тихо, за да не я чуят онези оттатък.

— Разбира се, че не — намръщи се Натан, — но това не означава, че трябва да ги убием, задето са попитали.

— И защо не? — наведе се към Пророка Кара и завъртя своя Агиел. — Аз лично смятам, че идеята да ги убием е отлична.

— Аз обаче не — изсумтя Натан. — Ако ги изгоря, това ще означава за Джаганг, че нямаме намерение да обмисляме предложението му.

— Ние и нямаме — едва сдържаше яростта си Вирна.

— Ако им кажем, че нямаме намерение да обмислим предложението, с преговорите е свършено — погледна я настойчиво той.

— Но ние няма да преговаряме — повиши тон Вирна.

— Да, но не е нужно да им го казваме — обясни Натан умишлено бавно.

Вирна се стегна и се зае с косата си, за да си даде време да поеме дълбоко дъх.

— Какъв е смисълът да не им казваме, че нямаме намерение да обмислим сериозно предложението?

— Да спечелим време. Ако ги изпържа и хвърля в пропастта, Джаганг ще има отговора, който иска, нали? Ако обаче приема да обмисля предложението, ще удължим преговорите.

— Преговори не може да има — процеди Вирна.

— Защо? — намеси се Кара. — Защо бихме искали да ги удължим?

Натан сви рамене, сякаш е повече от ясно, че всички те са идиоти, задето не могат да разберат.

— Протакане. Те знаят колко ще е трудно да превземат Двореца. С всеки сантиметър нагоре ще бъде все по-трудно и по-трудно да се строи. Нищо чудно да им отнеме цяла зима да приключат със строежа. Няма начин на Джаганг да му харесва идеята онази огромна армия да остане разположена в полетата Азрит цяла зима. Далеч са от дома и от запасите. Може да загуби цялата си армия заради липса на храна или болести и тогава какво?

Ако мислят, че може и да се съгласим да се предадем, може да вложат усилията си да получат двореца лесно. Ако се предадем, проблемът им е решен. Ако обаче мислят, че няма друг начин, освен да ни изкарат насила, ще хвърлят всичките си усилия в строежа на рампата. Защо да ги подтикваме към това?

— Предполагам, че има някакъв смисъл — изкриви уста Вирна, но при вида на триумфалната усмивка на Натан от малката победа добави: — Съвсем малко обаче.

— Аз никак не съм убедена — обади се Кара.

— Защо да им отказваме? — разпери ръце Натан. — Нищо няма да спечелим. Най-добре да ги държим в несигурност, да се чудят дали все пак не обмисляме да се предадем без бой. Немалко градове са се предали, така че в техните очи вероятността и ние да го сторим няма да е малка. Ако смятат, че има шанс да се предадем, няма да бързат толкова да завършат рампата си, за да разрушат Двореца.

— Трябва да призная — обади се Кара, — че има нещо хубаво в това да оплетеш хората така, че да седят и чакат отговора, който всъщност искат.

— Може би засега няма лошо да ги оставим в неведение — кимна най-накрая Вирна.

— Добре, ще ги уведомя, че ще обсъдим предложението им — потри ръце Натан, след като бе успял да ги накара да се съгласят с него.

Вирна се зачуди дали Натан няма друга причина да иска да даде такъв отговор. Запита се дали наистина не обмисля и възможността да се предадат. Макар и за миг да не си въобразяваше, че Джаганг ще удържи на думата си да не посяга на хората в Двореца, ако се предадат, Вирна се замисли дали Натан не замисля тайно да се споразумее и предаде, така че да остане постоянен Господар Рал на поробените д’харанци под властта на Императорския орден.

В крайна сметка, когато войната приключи, на Джаганг ще му трябват хора да управлява безбройните покорени земи близо и далеч.

Запита се дали Натан е способен на такова предателство.

Докъде е нараснала омразата му след почти цял живот затворничество в Двореца на пророците заради престъпление, което Сестрите на светлината бяха преценили, че е извършил? Дали не обмисля отмъщение.

И дали Сестрите на светлината чрез своето отношение към човек, който нищо не им бе направил, не бяха всъщност посели семената на унищожението.

Докато гледаше усмихнатия Господар Рал да се отправя към ръба на пропастта, се запита дали Пророкът планира да хвърли всички тях на вълците.