Изповедник

Двайсет и втора глава

НИЧИ ИЗЛЕЗЕ и се озова в нещо като огромен изкоп насред полетата Азрит. Не виждаше отвъд пръстта и каменните стени, но нямаше и нужда, защото вече знаеше какво я чака.

Отвъд ръба на изкопа осветената от факли внушителна рампа пронизваше студеното нощно небе. В далечината черната сянка на платото, върху което Народният дворец изглеждаше сякаш построен сред звездите, се издигаше над купчините пръст и насипаната с чакъл платформа.

Дъното на изкопа представляваше сложен лабиринт от различни по височина възвишения, очевидно дело на многобройните отряди работници, които изриваха пръст за рампата с различно темпо. Те самите никъде не се виждаха. Изглежда, докато са копаели в района, са попаднали на катакомбите.

Работниците явно си бяха отишли, но на тяхно място бяха дошли войници, които бяха навсякъде. Това не беше редовната войска на Императорския орден, които бяха просто малко по-организирана шайка главорези. Тези тук бяха професионалните войници, най-приближените и опитни мъже на Джаганг. Това беше ядрото от доверени хора, които бяха воювали неизменно до него през годините.

Понеже те никога не се отдалечаваха от императора, Ничи разпозна много от тях. Макар да не помнеше имена, много от лицата, които я наблюдаваха, й бяха познати. Те също я разпознаха.

Жена като Ничи, с водопад от руси къдри и хубава снага, нямаше как да мине незабелязана в лагера на Императорския орден.

Познаваха я по име, защото в миналото бе ръководила много от тях. Страхуваха се от нея. Тя бе убила някои от другарите им, които не бяха изпълнили точно заповедите й. Вярата в Ордена изискваше безкористна саможертва в името на по-висшето добро — жертване на този живот за живота след смъртта. Само че когато изиска тази праведна саможертва от тях и ги въведе в лелеяния живот отвъд, в сърцевината на вярата, за която воюваха, те я намразиха.

Всички до един знаеха, че тя принадлежи на Джаганг. Затова никой не смееше да я докосне. В миналото обаче Джаганг я беше преотстъпвал в знак на благоволение на някои от близкия си кръг офицери, мъже като командир Кадар Кардиф.

Много от тези мъже тук бяха присъствали, когато тя нареди Кардиф да бъде изгорен жив. По нейна заповед някои от тях дори бяха помогнали командирът им да бъде завързан на кол и издигнат над огъня. Независимо от волята си, не бяха посмели да й противоречат.

Застанала така, с всички очи, вперени в нея, тя се постара да запази осанката на предишната си позиция. Сякаш с предпазно наметало, тя отново загърна около себе си някогашната Ничи. Онзи образ бе единствената й защита. Вдигна глава и изопна гръб. Тя беше Господарката на смъртта и искаше всички да го разберат.

Вместо да чака Сестра Армина да я насочи, тръгна да излиза от изкопа. Беше огледала лагера от наблюдателницата в Двореца и познаваше разположението му. Без проблем можеше да стигне до палатките на Джаганг. А понеже Джаганг вероятно я наблюдаваше през очите на Сестра Армина, последната я остави да върви сама.

Нямаше полза да пищи и буйства, докато я просват насила в краката на императора. Това нищо нямаше да промени. По-добре да срещне съдбата си по собствена воля, с високо вдигната глава.

По-важно беше обаче, че Ничи искаше Джаганг да я види така, както винаги я бе виждал. Искаше да види в нея предишната Ничи, макар тя вече да не беше същата. Дори той да подозираше, че може да се е променила, тя държеше да му представи предишния си образ.

В миналото я пазеше безразличието й към онова, което той можеше да й стори. Това безразличие го възпираше. Гневеше го, ядосваше го и го изумяваше. Ничи бе воювала на негова страна и за неговата кауза, но можеше да я има единствено насила.

Сега тя не владееше тялото си, но умът й си беше неин и точно там бе истинското й превъзходство — това я научи Ричард. Със или без дарбата си, тя пак можеше да остане безразлична към заплахите на Джаганг. А това безразличие й даваше власт.

Излезе от изкопа и премина през тежковъоръжените стражи по периметъра. Продължи между безкрайни редици работници, които вадеха пръст и камъни от други изкопи. Стотици мулета теглеха в тъмнината безкрайни колони от каруци. Ярки факли осветяваха пътя на върволиците мъже нагоре по рампата. Мъжете — редовните войници на Императорския орден, младите, силните, гордостта на Стария свят — се бяха превърнали в обикновени черноработници. Не това бе славата, за която бяха тръгнали да се бият.

Ничи не обърна особено внимание на кипящия наоколо труд. За нея вече нямаше значение какво правят с рампата — тя беше само за отвличане на вниманието. Прилоша й при мисълта как всички зверове от този лагер се промъкват в Двореца.

Трябваше да намери начин да ги спре.

За миг самата мисъл й се стори абсурдна. Какво би могла да стори тя, за да ги спре? Но решението й беше непоклатимо. Ако се наложеше, щеше да се бие с тях до последен дъх.

Армина и Джулия следваха целенасочения й марш през жужащия лагер. Сестра Армина знаеше, че ще изглежда глупаво, ако реши да застане начело сега. Така, поемайки водачеството, Ничи вече бе заела мястото си на Кралица на робите.

Старите навици умират трудно. Вече на територията на лагера, никоя от Сестрите не изгаряше от желание да се противопоставя на Ничи, поне не сега. В крайна сметка тя се бе устремила натам, където и бездруго щяха да я заведат. Нямаше как да знаят дали Джаганг вече е проникнал в съзнанието й. Подобно на войниците, те бяха наясно, че тя му принадлежи. Това автоматично й отреждаше по-висок ранг. Дори преди, в Двореца на пророците, тя винаги бе представлявала загадка за тях. И винаги бе предизвиквала у тях омраза и завист, което пък ги караше да се страхуват от нея.

В крайна сметка нямаше да се изненадат, ако се окажеше, че императорът просто ги е изпратил да върнат твърдоглавата му и непокорна кралица у дома. Още повече, че Джаганг, който без съмнение следеше Ничи през техните очи, не си правеше труда да опровергае това впечатление. Може би наистина гледаше на нещата така, наистина мислеше, че може да си я върне.

Ничи с нищо не издаде, че е забелязала многобройната група от стражи, оформили две колони зад нея. Една кралица не обръща внимание на свитата си. Добре че не можеха да чуят препускането на сърцето й.

Вече в основния лагер, където редовните войници бяха разхвърляли палатките си в нестройни групи, мъжете гледаха безмълвно, както просяци преминаваща царствена процесия. Други притичаха от сенките да видят какво става. Приглушен шепот премина през тълпата: Господарката на смъртта най-накрая се завърна.

За много от тези мъже, макар и да се страхуваха от нея, тя беше героиня на Ордена, могъщо оръжие в техните ръце. Бяха я виждали да сипе смърт сред онези, дръзнали да се противопоставят на учението на Братството на Ордена.

Макар да бе странно усещането да бъде отново тук, самият лагер не се беше променил кой знае колко. Обичайната лудница от хора, палатки, животни и оръдия. С тази разлика, че поради дългото стоене на едно място всичко бе започнало да излъчва гнилоч и разложение. Полетата Азрит не предлагаха почти никаква дървесина за горене, та огньовете бяха редки и слаби и мястото сякаш не можеше да се измъкне от хватката на зловещия мрак. Смрадливите купчини отпадъци, които растяха навсякъде, привличаха облаци мухи. При такъв огромен брой хора и животни толкова дълго на едно място вонята бе по-лоша от обичайната.

Натискът на сборището чорлави мъже, на които преди не бе обръщала кой знае какво внимание, сега започна да я изнервя. Приликата им с човеци бе далечна. В много отношения и не бяха такива. В миналото, когато не я бе грижа какво ще стане с нея, Ничи бе безразлична към тези животни. Сега обаче обичаше живота и беше различно. Още повече, че в миналото винаги знаеше, че може да използва силата си, ако по някаква причина те преодолеят страха пред нея. Сега можеше единствено да разчита страхът да ги задържи по-далеч.

За да достигне крайната си цел, се налагаше да направи този дълъг преход сред стотици хиляди мъже, но понеже лагерът бе тук от толкова време, поне се бяха оформили пътеки. На места бяха разширени до коларски пътища, които постепенно бяха изтласкали палатките и огражденията за животните. Тук преминаването на Ничи и нейния антураж ставаше през шпалир от ококорени мъже.

Отвъд непосредственото мълчание на хората, наредили се да я видят, в лагера бе шумно дори и в този късен час. Зад нея долитаха звуците от работата по рампата, тътрещите се каруци, пукотът от скала и падащи камъни и задружните подвиквания на мъжете, които теглеха въжетата. В студения нощен въздух се носеха смехът, говорът и споровете на мъжете из целия лагер. През ритмичния звън от удари в камък долитаха и звучни заповеди.

Ничи чуваше и далечния рев на обезумялата тълпата, наблюдаваща Джа’Ла турнира, който продължаваше дори по това време на деня. От време на време колективни освирквания се издигаха в нощта, веднага заглушавани от подивели щастливи викове. Понякога по време на надпреварата с брока, мъжете поемаха монотонен напев в желание да бъде отбелязана точка.

Мина покрай препълнено с бойни коне ограждение, последвано от редица празни каруци за провизии, и пред очите й се разкриха шатрите на командния състав. Знамената по върховете им плющяха на студения вятър на фона на звездното небе. Видът на най-голямата, императорската, едва не сломи и смелостта й.

Това беше мястото, където целият й живот сякаш я застигна.

Това беше мястото, където всичко свършваше.

Вместо да се опитва да избегне неизбежното, тя тръгна уверено напред. Не намали при първия пост при външните защитни обръчи около командния район. Огромните мъже, които охраняваха, наблюдаваха приближаването й. Забеляза я и личната охрана на императора зад нея. Ничи се зарадва, че по случайност е облякла черна дреха, защото точно такава бе носила винаги в миналото, когато тези мъже вероятно я бяха виждали. Искаше да я познаят. Един кратък поглед бе достатъчен, за да не я спрат.

С приближаването към центъра на импровизирания двор обръчите от хора ставаха все по-верни и надеждни. Всеки обръч около командните палатки имаше свои части, методи и въоръжение. Всеки искаше нему да се падне честта да спре злото, заплашило императора. Различни бяха и протоколите за влизане в съответните охранявани райони.

Ничи ги пренебрегна. Тя беше Господарката на смъртта, Кралицата на робите на императора. Никъде не спря и никой не се опита да я спре.

Шатрата на Джаганг се намираше в дъното на комплекс огромни палатки, но за разлика от другаде в лагера, около нея имаше предостатъчно пространство. Патрулиращите Сестри забелязаха Ничи, видяха я и младите магьосници, но всички сведоха очи пред изпълнения й със злоба поглед. Пазачите също я наблюдаваха, но се стараеха да не е толкова явно.

Ничи се почувства по-уверена от факта, че всички продължават да я възприемат в предишната й роля.

И тогава видя нещо странно. Освен групата лични телохранители на Джаганг от двете страни на тежкото платнище на входа имаше и други войници — редовни. Крачеха напред-назад и очевидно също охраняваха шатрата. Представа нямаше защо са допуснати в императорското ограждение, още по-малко пък да го пазят. Преди такива като тях не можеха да влизат тук.

Ничи пренебрегна любопитството си и се насочи право към платнището на входа на палатката на Джаганг. Вече доста изостанали, двете Сестри с нежелание я последваха. Лицата им пребледняха. Никой, най-малко пък жена, не изгаряше от желание да влезе в личното светилище на императора. Макар понякога да се държеше приятелски с някои от най-приближените си офицери, към другите той нямаше особена търпимост.

Двама огромни мъжаги с копие в ръка и татуирани с животински фигури лица отместиха платнището. Малките сребърни дискове, прикачени към агнешката кожа, иззвънтяха тихо, за да предупредят императора, че някой влиза. Ничи разпозна и двамата на входа, но с нищо не го показа. Подхвана полите си и пристъпи в почти непрогледния мрак.

Вътре роби трескаво разчистваха чинии и подноси от масата на императора. Ароматът на всички тези храни й напомни, че от доста време не е слагала залък в уста. Стегнатата топка нерви в корема й потискаше глада.

Десетки свещи придаваха на мястото заглушен, топъл уют.

Дебели килими покриваха пода, така че стъпките на множеството роби да не безпокоят императора. Някои от тях — всички с приведени глави — бяха нови. Други разпозна. Изглежда, Джаганг вече беше приключил с храненето и не беше в тази стая.

Влезлите след Ничи две Сестри потънаха безшумно в сенките в дъното. Очевидно не им бе позволено да влизат по-натам, а дори и в преддверието се опитваха да стоят възможно най-далеч.

Понеже знаеше къде вероятно е Джаганг, Ничи прекоси стаята. Робите се разпръснаха. Пред входа за спалнята тя вдигна платнището и се вмъкна вътре.

Там най-накрая го видя. Седеше с гръб към нея на далечната страна на покритото с позлатена копринена кувертюра легло. Част от светлината на свещите и газениците се отразяваше по бръснатата му глава. Здравият му врат преливаше в могъщи плещи. Носеше елек от агнешка кожа, а масивните му ръце бяха голи.

Прелистваше някаква книга. Макар и силно агресивен, иначе Джаганг беше интелигентен и ценеше познанието и опита на хората, в чиито умове проникваше. Дълбоко убеден в правотата на своите вярвания, той изобщо не си правеше труда да се замисли върху тях. Дори напротив, смяташе всяко съмнение за ерес. Вместо това концентрираше усилията си да трупа информация в конкретни области. Наясно беше, че знанието е могъщо оръжие. Обичаше да е добре въоръжен — по всички възможни начини.

Нещо привлече вниманието на Ничи и тя погледна вляво.

И тогава я видя — полегнала на хълбок и подпряла глава с ръка. Това беше най-прекрасното същество, което бе виждала.

Мигновено се досети коя е.

Калан, съпругата на Ричард.

Погледите им се срещнаха. Интелигентността, благородството, животът в тези зелени очи бяха поразителни.

Това беше жена, равна на Ричард.

Ан грешеше. Калан беше единствената жена, достойна да стои до него.