Изповедник

Четирийсет и шеста глава

ИЗТОЩЕНА, КАЛАН ВСЕКИ МОМЕНТ ЩЕШЕ ДА ПАДНЕ от гърба на големия кон. По неравния ход на обвитото в кожи животно тя съдеше, че и то е готово да се строполи. Въпреки това спасителят й явно беше решен да язди коня до смърт.

— Конят няма да издържи при този ход. Не мислиш ли, че трябва да спрем?

— Не — отвърна той през рамо.

На слабата светлина на неизгрялата напълно зора Калан най-после успя да види черните форми на няколко дървета. Действаше й успокояващо да разбере, че скоро ще се махнат от откритите полета Азрит. Когато слънцето изгрееше, в полетата можеха да ги забележат отдалеч. Тя нямаше представа дали ги следят, но дори и да не ги следяха, имаше опасност от патрулите, които лесно можеха да ги видят.

Но тя не смяташе, че Джаганг ще й позволи да избяга, без да изпрати специални войници да ги заловят. Той имаше грандиозен план, който включваше отмъщение. Веднага щом Сестрите излекуваха императора, без съмнение той щеше да е в отвратително настроение и решен да направи всичко, което трябва, за да я върне обратно. Джаганг не беше от тези, които се примиряват със загубата.

Несъмнено Сестрите също щяха да тръгнат след нея. Като съдеше по това, което знаеше, според Калан те вероятно вече бяха по петите й. Дори и да не можеха да ги забележат със Самюъл, Сестрите сигурно щяха да използват силите си, за да проследят Калан.

Може би Самюъл постъпваше мъдро, като не спираше.

Но ако конят се строполеше от изтощение, това само щеше да ги изложи на още по-лоша опасност. Искаше й се да го сменят. Самата Калан, тъй като бе невидима за почти всички, можеше без проблем да открадне друг кон. Обаче Самюъл беше непреклонен и не й даваше дори да се опита да направи нещо подобно. Той смяташе, че рискът е твърде голям. Страхуваше се, че ще пропилеят най-добрата си възможност да избягат. Предвид опасността, през която минаха, тя не можеше да го обвинява, че иска да се махнат колкото е възможно по-бързо.

Зачуди се защо не е невидима за Самюъл. Също като Ричард, той явно е дошъл в лагера с намерение да й помогне да избяга.

Калан се чувстваше зле от факта, че Ричард не успя да избяга. Споменът за това как той лежи на земята не само я преследваше, но й късаше сърцето. Срамуваше се, че не остана да му помогне. Дори сега, колкото и плашеща да бе мисълта, й се искаше да се върне. Може бе щеше да успее да направи нещо. Отчаяно й се искаше да опита.

Калан се чувстваше ужасно, защото остави не само Ричард, но и Ничи, и Джилиан. Ничи вече преживя толкова много и сега нещата сигурно щяха да се влошат, ако изобщо можеха да станат по-зле. Джаганг заплаши да нарани и Джилиан, ако Калан отново му причини неприятности или не се подчини на заповедите му. Но тя се надяваше, че като не е там, за Джаганг би било безсмислено да наранява Джилиан.

Колкото и да й се искаше да остане и да помогне, тонът на Ричард я накара да му се подчини безпрекословно. Той сякаш беше готов да се откаже от всичко, за да я види как се маха и ако тя отхвърлеше шанса, който той купи с цената на живота си, това щеше да обезсмисли всичките му постъпки. Всичко, което той жертва, щеше да загуби значение.

Тя не можеше да си спомни някога да е била пред такава дилема.

Калан знаеше, че Сестрата със сигурност не се е отнесла добре с него. Войниците също с нетърпение чакаха да пролеят кръвта му. Тя се запита дали той все още е жив… или го измъчват.

Докато яздеха, по бузите й се стекоха сълзи.

Тя не можеше да прогони от главата си мислите за него, а в същото време не можеше да спре сълзите, докато продължаваше да мисли за него. Просто нямаше сили да се откъсне от спомена как Ричард лежи безпомощен на земята. Ситуацията беше даже още по-лоша, защото в онзи момент тя се намираше толкова близо до отговорите. Беше сигурна, че Ричард можеше да запълни много празнини. Изглежда, много неща за нея му бяха известни. Той дори явно знаеше за Самюъл и чудния му меч. Тя си спомни как Ричард извика:

— Самюъл, идиот такъв! Срежи яката на врата й с меча. Тези думи още кънтяха в главата на Калан.

Никой меч не можеше да среже метал. Но Ричард знаеше, че мечът на Самюъл може.

Нещо повече, това показваше на Калан какво мисли Ричард за Самюъл. Казваше й, че въпреки не особено доброто мнение на Ричард за мъжа, той толкова силно желаеше да я види вън от опасност, че дори бе готов да позволи на Самюъл да й помогне да се измъкне.

— Какво знаеш за Ричард? — попита тя.

За момент Самюъл продължи да язди мълчаливо. Най-накрая й отговори:

— Ричард е крадец. Човек, на когото в никакъв случай не трябва да се вярва. Той причинява злини на хората.

— Откъде знаеш?

Той леко се извърна през рамо.

— Сега не е моментът да го обсъждаме, красива лейди.

Ричард, обграден от Морещиците, Улик, Иган и още няколко мъже от Елитната гвардия, бързаше към погребалната зала, откъдето бе станал пробивът в Двореца от катакомбите отдолу.

Ничи беше от едната му страна. Макар че изобщо не беше се възстановила, тя настояваше да бъде близо до него. Ричард знаеше, че тя се опасява, че звярът ще се върне и че този път той няма да успее да го спре без помощта й. Тя искаше да е наблизо, за да му даде помощта си, ако се наложеше. Въпреки загрижеността й за Ничи Кара бе победена от довода за безопасността на Ричард. Ничи обеща, че веднага щом Ричард приключи с тази работа, тя ще си почине. Ако дотогава не колабираше. Докато се придвижваха напред през широките коридори, минаха покрай безброй овъглени тела, застинали в гротескни пози. Върху белите мраморни стени имаше обгорели места, където подпалени мъже са се блъснали слепешката и са оставили отпечатъка си. Тези тъмни силуети изглеждаха почти като процесия от духове, само дето петната кръв стояха като мълчаливо доказателство, че именно хора са оставили следите, а не призраци. В страничните зали и коридори Ричард видя още повече мъртви войници от Императорския орден. Те бяха използвали задънените коридори като скрити полета за действие.

— Ти удържа на обещанието си — промълви Ничи уморено не само от благодарност, но и от удивление.

— Моето обещание?

Тя се усмихна през завладяващото я изтощение.

— Ти обеща, че ще махнеш онова нещо от врата ми. Когато го каза, изобщо не ти повярвах. Не можех да отговоря, но нито за миг не повярвах, че ще можеш да го направиш.

— Господарят Рал винаги спазва обещанията си — обади се Бердин.

Ничи се усмихна, доколкото можа.

— Предполагам.

Натан ги забеляза как си проправят път по коридора и затова спря при една пресечка и ги изчака да го настигнат. Той идваше от един коридор отдясно.

Обзе го изумление.

— Ничи! Какво стана?

— Дарбата на Ричард се върна. Той успя да махне яката от врата ми.

— И след това се появи звярът — добави Кара.

Челото на Натан се изпъна, докато той се взираше в Ричард.

— Звярът, който те преследва? Какво стана?

— Господарят Рал го прониза — отвърна Бердин. — С онези специални стрели за арбалета, които ти откри, че действат.

— Засега — вметна Ничи, едва дишайки.

— Радвам се, че в крайна сметка са влезли в употреба — каза Натан и постави ръка върху главата на Ничи. Докато се взираше в окото й, издаде звук, който говореше, че изобщо не е доволен от това, което вижда. — Трябва да си починеш.

— Знам. Ще го направя скоро.

— Какво ще кажеш за коридорите тук, долу? — обърна се Ричард към Натан.

— Току-що приключихме с разчистването им. Намерихме доста войници на Ордена, които се опитваха да се скрият. За щастие районът, който бяха блокирали с големи камъни, няма друг изход, водещ нагоре към Двореца. Задънен е.

— Това е добре — отвърна Ричард.

Един от офицерите от Елитната гвардия се наведе през Натан.

— Елиминирахме ги всичките. За щастие още не бяха се събрали много мъже. Прочистихме всичко до погребалната зала, откъдето са влезли. Там ни чакат наши хора.

— Тъкмо се канех да направя това, което ти предложи — каза Натан, — и да прочистя катакомбите.

— Тогава ще трябва да съборим няколко тунела, за да сме сигурни, че никой друг няма да може да влезе. — Ричард знаеше, че вражеските войници не са най-голямата им грижа. Проникването на Сестри на мрака би било далеч по-лошо.

— Мисля, че това е невъзможно — обади се Ничи.

Ричард я погледна.

— Защо?

— Защото не знаем колко обширни са катакомбите в действителност. Можем да затворим мястото, откъдето са проникнали, но те съвсем спокойно могат да намерят друг коридор, някъде, където не подозираме. Тунелите отдолу може да са дълги десетки мили. Цялата мрежа долу не само, че е огромна, но и напълно непозната.

Ричард въздъхна.

— Трябва да измислим нещо.

Никой не възрази.

Докато вървяха по белия мраморен коридор, Ничи изгледа Ричард с изражение, което той познаваше добре. Неодобрителният поглед на учител.

— Трябва да поговорим за тези символи с червена боя по теб.

— Да — намръщено каза Натан. — Аз също искам да се включа в разговора.

Ричард хвърли поглед към Ничи.

— Добре. Докато го обсъждаме, бих искал да чуя как вкарахте кутиите на Орден в играта от мое име.

Ничи трепна.

— О, това ли.

Ричард се наклони към нея.

— Да.

— Ами, както ти каза, ще трябва да поговорим. Всъщност някои от тези символи, нарисувани върху теб, имат пряка връзка с кутиите на Орден.

Ричард изобщо не беше изненадан. Все пак имаше известна представа за някои от нещата, които бе нарисувал. Всъщност затова го направи.

— Ето откъде са влезли — от тази гробница — посочи Ничи. Когато влязоха в доста семплата зала, Ричард се огледа. На каменните стени имаше издълбани думи на високо Д’харански, думи за отдавна погребаните. Ковчегът беше дръпнат настрани и откриваше стълбището надолу. Когато се втурнаха нагоре и влязоха обратно в Двореца през катакомбите, беше тъмно като в рог, затова Ричард не беше видял обстановката. Ейди ги водеше в пълна тъмнина. Когато влязоха в Двореца, Ричард дори не знаеше къде се намират. Ничи направи знак към тъмнината.

— Ето откъде са се промъкнали Сестрите.

— В такъв случай те все още държат Ан — каза Натан, след като огледа тъмното място добре.

Ничи се поколеба.

— Съжалявам, Натан. Мислех, че знаеш.

Челото му помръкна.

— Да знам какво?

Тя сключи ръце пред гърдите си. Погледът й се отклони.

— Те убиха Ан.

За момент Натан остана втренчен. Ричард също не знаеше за смъртта на Ан. Той се почувства ужасно заради Натан, заради шока от новините. Ричард знаеше колко близък беше Пророкът с Прелата. Звучеше едва ли не невероятно Ан наистина да я няма.

— Как стана? — беше всичко, което Натан успя да попита.

— Когато двете с Ан слязохме тук, долу… бяхме изненадани от три Сестри. Те обединиха дарбата си. Убиха Ан още преди да осъзнаем, че са тук. Джаганг искаше да ме хванат жива, иначе, сигурна съм, с удоволствие щяха да убият и мен.

Ничи леко постави длан върху ръката на Пророка.

— Тя не страда, Натан. Мисля, че дори не разбра какво се случва. Умря за миг. Не страда.

Натан, който се беше вглъбил в далечните спомени, кимна. Ричард сложи ръка върху рамото му.

— Много съжалявам.

Челото на Натан натежа от мрачни мисли. Съдейки по металния блясък в погледа му, Ричард можеше да си представи върху какви неща разсъждава Пророкът. В настъпилото неловко мълчание Ричард посочи надолу към откритото стълбище.

— Мисля, че трябва да се уверим, че никой не се крие там, долу.

— С удоволствие — отвърна Натан.

Магьосническият огън пламна между обърнатите му навътре длани. Бясното кълбо течен пламък започна да се извива, хвърляйки гореща светлина из залата, докато бавно се въртеше и чакаше да изпълни заповедта му.

Натан се наведе над тъмния отвор и освободи смъртоносния ад, който се спусна в мрака, виейки бясно и осветявайки издълбаните каменни стени по време на стремителния си полет.

— След като това си свърши работата — каза Натан, — ще сляза там, долу и ще съборя тунела, откъдето са влезли, за да съм сигурен, че няма да опитат пак.

— Ще ти помогна да издигнеш няколко щита — предложи Ничи.

Натан кимна разсеяно, изгубен в мислите си.

— Господарю Рал — попита Кара тихо, — какво прави Бенджамин тук?

Ричард погледна навън към коридора, където генералът стоеше и чакаше търпеливо.

— Не знам. Все още не е останало време да ми каже.

Оставяйки Натан на мислите му, докато се взира надолу в катакомбите, Ричард, Ничи и Кара излязоха от залата и се приближиха при чакащия генерал Мейферт.

— Какво правиш тук, Бенджамин? — попита Кара, преди Ричард да има шанс да го стори. — Нали трябваше да си в Стария свят и да опустошаваш Ордена.

— Точно така — каза Ричард. — Не че не оценявам помощта ти, но защо си тук? Преди ми каза, че трябвало да ме намериш, за да ми докладваш за някаква неприятност, на която си се натъкнал.

Той силно стисна устни за момент.

— Точно така, Господарю Рал. Сблъскахме се с голям проблем.

— Голям проблем ли? Какъв голям проблем?

— Червен. С крила. Яхнат от вещица.