Изповедник

Трийсет и седма глава

РИЧАРД ВИЖДАШЕ КАК КАЛАН ПЛАЧЕ ОТ БОЛКА и дърпа яката около врата си. Сърцето му яростно блъскаше от ужас, докато се биеше. Въпреки неистовото му усилие да пробие стената от мъже в кожа и ризници се оказа невъзможно да стигне до Калан. Всъщност всичко, което можеше да направи, бе да задържи позицията си срещу увеличаващия се брой мъже, които се спускаха към него. От всички посоки прииждаха най-различни смъртоносни оръжия — мечове, ножове, брадви и копия. Налагаше му се да сменя тактиката, за да парира лавината от удари. Той намушка един мъж с меч и със замах назад счупи копие. После се сниши под брадва, която профуча над главата му. Знаеше, че всяка грешка може да му коства живота. И въпреки че се биеше по-ожесточено от когато и да било, все по-настоятелно бе принуден да отстъпи. Това беше единственият начин да не претърпи поражение. За пореден път атакува с необуздано настървение, врязвайки се в позициите на врага. В този порив на безумно усилие най-доброто, което можеше да направи, бе да не отстъпва. При всяко едно поемане на дъх губеше позиция.

Калан беше толкова близо, но същевременно толкова далеч.

Сега Джаганг отново му я отнемаше.

Ричард се упрекна, че не направи повече в опита си да премахне императора. Трябваше да е по-настойчив. Ако онзи нещастник не беше застанал пред Джаганг в най-неподходящия момент, стрелата на Ричард щеше да си свърши работата. Уви.

При всеки хвърлен набързо поглед той виждаше Ничи на земята. Също като Калан тя изпитваше неимоверни страдания.

Ричард съзнаваше, че трябва спешно да им помогне. Самюъл със сигурност не вършеше кой знае какво. Разсейването на Ричард обърка темпото на действията му. Той пропусна да нанесе един удар и останал жив, нападателят се върна при него. Само едно бързо движение го спаси от острието, което можеше да му причини нещо повече от повърхностен разрез на рамото. На няколко пъти едва не изгуби живота си, докато се опитваше да зърне Калан. Вече беше пропуснал един ход, след което щеше да е твърде късно. Знаеше, че трябва да се съсредоточи. Нямаше да може да помогне на Калан, Ничи и Джилиан, ако умре.

Въпреки това чувстваше ръцете си като олово.

Дланите му бяха хлъзгави от кръв. Мечът постоянно се изплъзваше от хватката му. Един мъж завъртя брадвата в ръцете си, докато я вдигаше, като че ли искаше да покаже на Ричард, че сега той е изправен пред специалист. Мъжът хвана дръжката на брадвата и замахна смъртоносно. В последния момент Ричард се наведе настрани и след това с вик на усилие замахна със собственото си оръжие. Ударът отсече ръката на онзи. Ричард го отстрани от пътя си с крак, наведе се под един бесен замах с меч, насочен към главата му, и след това плъзна острието си в корема на падналия.

Мечът, който използваше, вършеше работа, но не беше неговият. Неговият меч беше у Самюъл.

Ричард не искаше и да мисли какво прави Самюъл тук. Припомни си, че когато Зед му даде Меча на истината за пръв път, му каза, че не може да го използва срещу Мрачния Рал, защото той бил вкарал кутиите на Орден в играта. Зед каза, че през този едногодишен период силата на Орден предпазва Мрачния Рал от Меча на истината. Ричард знаеше, че постъпката му беше глупава, но трябваше да изпробва теорията. Трябваше да знае истината, ако искаше да успее в това, което предстои. Кутиите на Орден действително бяха в играта от негово име и затова Мечът на истината не можеше да му навреди.

Когато го обземеха мисли, че няма да може да продължи, той се оставяше на яростта си, породена от крайно опасното положение, в което се намираше Калан, за да си наложи да продължи въпреки всичко. Нямаше представа колко дълго ще в състояние да издържи на такова усилие. Знаеше само, че спре ли, ще умре.

Точно в този момент друг мъж си проправи път зад Ричард, докато в същото време се защитаваше от трима, които го нападнаха отляво. С периферното си зрение Ричард съзря червена боя.

Един противник наблизо допусна грешката да остави лицето си незащитено и Ричард се възползва. Докато онзи падаше, Ричард използва пролуката, за да хвърли поглед вляво. Беше Брус.

— Какво правиш тук? — надвика Ричард звънтенето на мечовете.

— Каквото обикновено — защитавам те!

Направо не беше за вярване, че Брус, войник от Императорския орден, се бие рамо да рамо с него, отблъсквайки гвардията на Джаганг. Това беше чисто предателство. Но Брус бе на мнение, че обявената победа на императорския отбор е по-голяма измяна. Здравенякът се сражаваше с неутолима ярост. Той знаеше, че това е игра, която не можеха да си позволят да изгубят. Когато не му достигаха умения, компенсираше с неподправена решителност.

Ричард погледна още веднъж крадешком и видя, че Самюъл влачи Калан настрани. На лицето й беше изписано ужасно страдание. Целите й пръсти бяха в кръв от стискането на яката.

Внезапно нещо проблесна и във въздуха се разнесе невероятен тътен. Всички около Ричард, включително Брус, бяха пометени като от взрив. Намирайки се в центъра на събитието, Ричард остана със замъглен поглед и болки по цялото тяло.

Гвардейците изпопадаха като повалени дървета. В далечината ревът на битката продължаваше да трещи, но наблизо беше неестествено тихо. Повечето мъже, изглежда, бяха в безсъзнание. Някои пъшкаха, докато се опитваха да помръднат, но ръцете им се вдигаха за кратко и веднага след това се отпускаха, сякаш дори това усилие бе твърде голямо.

Изведнъж Ричард почувства, че в основата на черепа го прорязва остра болка. Все едно някой го удари с метален прът отзад. Коленете му се подгъваха. Усещането му беше познато. Не беше ударен с желязо. Беше магия. До него Брус лежеше на земята възнак.

Все още на колене, в далечния мрак Ричард видя как една мършава жена се прокрадва към него през изпопадалите войници. Придвижваше се като хищник, който наблюдава ранената си жертва. По опърпания й вид Ричард предположи, че е някоя от Сестрите на Джаганг.

Неспособен да издържи на отекващата болка в главата му, Ричард рухна по лице. Изгарящата агония преминаваше през всеки нерв на тялото му. При всяко мъчително поемане на въздух малки облачета прах се вдигаха към нощното небе. Не можеше да помръдне краката си. Напрегна всичките си сили, за да се изправи, но не можеше да накара тялото си да реагира. С невероятно усилие най-накрая успя съвсем леко да помръдне глава.

Както лежеше по корем, отчаяно се опита да се надигне поне на колене, но просто не можеше. Погледна през бойното поле, осеяно с неподвижни тела, и видя Калан. Въпреки очевидната болка тя също го гледаше, разтревожена какво му се случва.

Сестрата все още беше далеч, но Ричард знаеше, че времето му да предприеме нещо свършва.

— Самюъл! — извика Ричард.

Докато онзи се опитваше да издърпа Калан за ръката, спря на място и погледна Ричард. Златните му очи примигнаха. Ричард не можеше да помогне на Калан. Поне не така, както му се искаше.

— Самюъл, идиот такъв! Срежи яката на врата й с меча.

С едната си ръка Самюъл държеше Калан за ръката, с другата вдигна меча, който толкова много желаеше да притежава, и се намръщи.

Ричард гледаше как Сестрата все повече се приближава през тъмнината. Спомни си как преди вече беше използвал Меча на истината, за да среже такава яка. Когато беше в Тамаранг с Калан, използва меча да пререже затворническите решетки. Той знаеше, че Мечът на истината може да реже метал.

Знаеше и че от момента, в който Сестрите сложиха яката около врата му, мечът не можеше да пререже Рада’Хан. Яката беше заключена и държеше здраво и собствената му дарба. Ричард предполагаше, че мечът е безсилен срещу силата на самата магия. Когато Рада’Хан бе използвана по предназначение, в известен смисъл тя ставаше част от човека, върху когото беше заключена. Затова той знаеше, че няма да може да пререже яката на Ничи.

Но нашийникът на Калан беше друг вид. Той не зависеше от дарбата, а бе просто средство за контрол. Ричард подозираше, че и Шеста може да е оказала на Самюъл малко допълнителна помощ. Със сигурност не съобразителността му го бе довела толкова далеч. Всяка допълнителна способност, предоставена му от нея, може да е помогнала. Ричард не беше сигурен дали това ще подейства, но знаеше, че Калан няма друг шанс. Трябваше да накара Самюъл поне да опита.

— Побързай! — провикна се Ричард. — Прокарай острието под яката и дръпни! Бързо!

За момент Самюъл се намръщи и изгледа Ричард подозрително. След това погледна агонията на Калан, коленичи и бързо плъзна меча под яката.

Някои от войниците на земята като че ли започваха да идват на себе си. Стенеха и се държаха за главите. Самюъл силно дръпна Меча на истината. Нощта прокънтя от звука на строшен метал. Освободена от яката, Калан се строполи с облекчение. Дишаше тежко, но се съвземаше бързо. Самюъл изтича до намиращия се наблизо голям боен кон, който командир Карг яздеше. Протегна се под врата на коня и хвана юздите. След като приближи коня, прокара ръка под мишницата на Калан и я изправи.

Ричард, който още не можеше да стане, погледна встрани и видя как Сестрата придържа дрипавия си шал и пристъпва през повалените мъже.

Калан се заклатушка нестабилно, но после се съвзе достатъчно, за да се наведе и да вземе един меч. Имаше намерение да се притече на помощ на Ричард.

Ричард не можеше да го позволи.

— Бягай! — извика й той. — Бягай! Нищо не можеш да направиш тук! Махай се, докато можеш!

Самюъл пъхна ботуш в стремето и подскочи на седлото. Калан гледаше втренчено Ричард и сълзи напълниха красивите й зелени очи.

— Побързай! — извика й Самюъл.

Тя, изглежда, не чуваше гласа на Самюъл. Не можеше да откъсне очи от Ричард. Знаеше, че остави ли го там, той ще умре.

— Тръгвай! — извика Ричард с всичка сила. — Тръгвай! Сълзи опариха и неговите очи. Колкото и да се напрягаше, не можеше дори да повдигне ръце или колене. Проникналата магия в него не му позволяваше.

Сестрата протегна ръка към Самюъл. Пламък ярка светлина се стрелна в нощта.

Самюъл използва меча си, за да отрази светлината, и тя се издигна към нощното небе. Сестрата изглеждаше изненадана.

В далечината битката продължаваше да бушува. По-наблизо, зашеметени от първоначалния взрив, гвардейците още не се бяха възстановили достатъчно, за да се изправят. Явно Сестрата не искаше те да се месят. Имаше собствени планове.

Големият кон тръсна глава, докато тъпчеше земята. Калан погледна към Ничи. Тя беше свита на топка и потръпваше от болка. Джилиан лежеше на земята до нея, зашеметена. Въпреки че имаше шанс да избяга, Ричард бе сигурен, че Калан ще го отхвърли, за да се опита да им помогне.

Той знаеше, че тя не би могла да стори нищо за Ничи. Ако Калан останеше, щеше да умре. Беше толкова просто. Макар идеята да не му харесваше, в този момент Самюъл беше единственото й спасение.

— Бягай! — извика Ричард със задавен от сълзи глас.

— Но аз трябва да помогна на Ничи и…

— Нищо не можеш да направиш за нея! Ще умреш! Бягай, докато можеш!

Самюъл се протегна, хвана я за ръката и я дръпна на седлото зад себе си. Без да губи ценно време, той пришпори коня и се понесе в галоп, хвърляйки кал и камъни след себе си.

Докато конят изчезваше в тъмнината, Калан погледна през рамо.

Ричард нито за миг не откъсна очи от нея, защото знаеше, че я вижда за последен път.

Само след миг, все още обърната назад към Ричард, тя изчезна в тъмната суматоха на лагера.

Той се отпусна върху студената твърда земя и сълзите започнаха да се стичат неконтролируемо по лицето му.

В мрака Сестрата си проправи път сред търкалящите се на земята стотици зашеметени гвардейци и най-после застана над него. Той усети, че болката се усилва, всяко поемане на дъх му струваше кански усилия. Тя искаше да е абсолютно сигурна, че той няма да може да вдигне и пръст срещу нея.

Тя го изгледа учудено.

— Виж ти, виж, и това, ако не е самият Ричард Рал.

Ричард не си я спомняше. Беше изпита жена с посребрена, разчорлена коса. Дрехите й бяха парцаливи. Приличаше повече на просякиня, отколкото на Сестра на мрака.

— Негово сиятелство ще остане много доволен. Аз също ще бъда повече от доволна да имам най-сетне шанс да си отмъстя, момчето ми. Още преди края на нощта ще имаш честта да попаднеш в палатките за изтезания.

Ричард си спомни Дена.