Изповедник

Шейсет и четвърта глава

ЛЕК БРИЗ ВЕЕШЕ ЧЕРВЕНАТА КОСА НА ДЖЕНСЪН, докато тя се взираше в буквата „Р“, издълбана на сребърната дръжка на ножа й.

— За брат си ли мислиш? — попита Том.

Тя се усмихна на съпруга си и го прегърна.

— Да, но само хубави неща.

— И на мен ми липсва Господарят Рал.

Той извади своя нож и се вгледа в него. Беше същият като на Дженсън. Том беше прекарал голяма част от живота си като охрана на Господаря Рал. Така си беше спечелил правото да носи този нож.

Дженсън опря рамо в рамката на вратата.

— Като че ли тъкмо беше дошло времето, когато си струва да служиш на Господаря Рал, и ти избра да оставиш всичко и да дойдеш тук с мен.

— Знаеш — усмихна й се той, прибирайки ножа обратно в ножницата, — че предпочитам да водя този нов живот с моята нова съпруга.

Тя го прегърна.

— Харесвам си и новото ми име — добави той. — Най-накрая свикнах с него. Разбираш ли, чувствам се удобно с него.

Когато сключиха брак, Том прие нейната фамилия — Рал, за да могат да я отнесат в новия свят. Беше естествено името на човека, който им беше дал новия живот, да остане по някакъв начин и да се помни в новия свят.

Иначе то щеше да изчезне от спомените на хората.

Дженсън се чудеше как може толкова много хора да не си спомнят дори откъде са дошли, да не си спомнят предишния свят. Стана точно както Ричард каза: заклинанието на лавинния огън им беше отнело спомените, а на празните места покълнаха нови спомени, нови убеждения. Повечето хора приемаха магията за най-обикновено суеверие. Магьосниците и вълшебниците за тях бяха като герои от приказките. Драконите се превърнаха във фолклор. В новия свят дракони не съществуваха.

Магическите способности изчезваха постепенно, заличени от заразата на Хармониите. Всяка следа от дарба, която бе успяла да оцелее, беше обречена. Беше само въпрос на поколения. Сега всеки беше зает с по-важни неща. Животът на хората се въртеше около тежката задача да оцелеят в свят, където никой не вършеше нищо смислено. Хората бяха забравили как да създават, как да творят. Дори нещата, които някога им изглеждаха елементарни, като познанието как се строят къщи, сега бяха загубени. Щяха да минат поколения, преди изгубеното да бъде наваксано.

Навсякъде, където Том и Дженсън пътуваха, за да въртят търговията си, те виждаха как хората търсят нови изражения на вярата си. Строяха се църкви, разпространяваха се религиозни учения.

Дженсън и нейният народ живееха, общо взето, задружно, отдалечени от другите, и се наслаждаваха на плодовете на своя труд и на удоволствието никой да не им се бърка. Макар че някои от тях бяха започнали да пазят религиозните символи, които им пъхаха в ръцете. Изглежда, за тях беше по-лесно да следват течението, вместо да задават въпроси, да приемат готовите убеждения, вместо да мислят сами за себе си.

Дженсън знаеше, че техният свят ще потъне в дълбока мрачна епоха, но тя също така знаеше, че в този тъмен свят тя и онези, които бяха с нея, щяха да могат сами да съградят своето щастие. Останалата част от хората бяха твърде заети с проблемите си, за да се занимават с отдалечено място, където живееше този малоброен народ. Макар че с времето някои от колоните на сътворението решиха да си търсят късмета другаде и така гените на родените без дарба започнаха да се разпространяват.

— Как върви градинарството? — попита тя Том, докато той чистеше калта от обувките си.

— Нещата си идват на мястото, Джен. — Той се почеса по главата и се усмихна. — Вярваш или не, от мен ще стане градинар. Доставя ми истинско удоволствие.

Том се протегна, наслаждавайки се на красивата пролетна гледка.

— Мисля, че се справяме добре, Джен.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по брадичката.

— Това е прекрасно, защото съм бременна.

За момент той застина, след което подскочи във въздуха с радостен вик.

— Ти си бременна! Джен, това е чудесно! Ще донесеш на новия свят един мъничък Рал? Наистина ли?

Тя се засмя и закима ентусиазирано.

Искаше й се Ричард и Калан да можеха да разберат, да им дойдат на гости и да видят бебето им.

Но Ричард и Калан живееха в друг свят.

Постепенно Джен заобикна безкрайните, огрени от слънчева светлина полета, дърветата, красивите планини и спретнатата малка къщичка, която си построиха. Това беше техният дом. Дом, изпълнен с любов и живот. Искаше й се майка й да можеше да види нейното местенце. Искаше й се Ричард и Калан да можеха да видят новия й дом, мястото, което Том и тя бяха съградили от нищото. Беше сигурна, че Ричард би бил много горд.

Дженсън знаеше, че Ричард е там някъде, че съществува, но за всички други около нея той бавно се превръщаше в мит.