Изповедник

Петнайсета глава

— КАКВО СТАВА? — прошепна Дженсън на младата жена пред себе си, докато пълзяха през високата суха трева.

— Шшт — беше краткият отговор.

Лори и съпругът й бяха дошли на това запустяло място, за да съберат късната реколта от диви смокини, които растяха между ниските хълмове. Двамата се разделиха и доста се отдалечиха един от друг. В късния следобед Лори реши да се връща към града, но не успя да намери съпруга си. Той сякаш потъна вдън земя.

Все по-обезпокоена, накрая тя дотича до град Хотон, за да помоли Дженсън за помощ. Тъй като трябваше да бързат, Дженсън остави любимата си козичка Бети в кошарата. Бети не беше доволна от това решение, но Дженсън беше по-загрижена да намерят съпруга на Лори. Докато стигнат до мястото, слънцето вече отдавна беше залязло.

С тях тръгнаха още Оуен, жена му Мерилий и Ансън. Разпръснаха се да претърсват възвишенията. И тогава Лори откри нещо неочаквано. Не искаше да каже какво точно, само подканваше Дженсън да побърза, за да види с очите си, и я помоли да не казва на никого.

Лори предпазливо повдигна глава само колкото да погледне в мрака.

Посочи напред, приведена, така че Дженсън да чуе шепота й:

— Ето там.

Вече заразена от очевидната уплаха на Лори, Дженсън внимателно проточи врат, за да надникне към мрака.

Гробът беше отворен.

Знаменитата гранитна гробница на Натан Рал зееше отворена от едната страна.

Изпод земята проблясваше светлина, която блещукаше с меко сияние в мрачното сърце на обсипаната със звезди нощ.

Разбира се, Дженсън знаеше, че това всъщност не е гробът на Натан Рал. Обаче Лори не го знаеше.

Навремето, когато Натан и Ан бяха отседнали при тях, Натан откри гробницата със своето име върху нея. Той установи още, че това всъщност е вход към подземни помещения, пълни с книги. Двамата с Ан казаха на Дженсън, че този таен склад е на хиляди години и през цялото това време е бил защитен от магия.

Дженсън нямаше как да го знае — тя не притежаваше магия. Тя беше родена без дарбата, дупка в света, както някои наричаха хората като нея, защото онези, които владееха магията, не можеха да използват дарбата си, за да усетят присъствието на Дженсън и другите като нея. Беше рядко създание — една от колоните на Сътворението.

Всички в Бандакар бяха колони на Сътворението. В древни времена се разбрало, че когато родените без дарбата се смесят с обикновените хора, у които блещука поне искрица дарба, децата, родени от тези съюзи, са без дарба. Реейки се свободно из света, те се превръщаха в потенциалните унищожители на дарбата в човешкия род. В древността решението срещу непрекъснато нарастващия брой на хората без дарба било да ги събират на едно място и да ги обричат на изгнание.

Родените без дарбата бяха далечни наследници на Господаря Рал. Деца без никаква дарба се раждаха изключително рядко, но с течение на времето аномалията се разпространяваше. След като предците на жителите на Бандакар били осъдени на изгнание, всяко дете от рода Рал било проверено. Ако се установяло, че е родено без никаква дарба, то веднага бивало убивано, за да не се разпространява тази проказа.

Дженсън, която се бе появила на белия свят, след като Мрачният Рал изнасилил майка й, бе успяла да избегне съдбата си и да се спаси. Тъй като сега Ричард беше Господарят Рал, задължението да прочиства родословието си от тези грешки се падаше нему.

Но за него самата мисъл да действа по подобен начин бе недопустима, той никога не би го направил. Той вярваше, че Дженсън и хората като нея имат същото право да живеят като него самия. Всъщност той дори се почувства щастлив, когато разбра, че има природена сестра — все едно дали е родена с дарба или не. Вместо да я убие, както тя беше очаквала, той я посрещна с отворени обятия.

Ричард прекрати изгнанието на тези хора и им върна свободата да живеят както намерят за добре. Откакто Ричард стана Господарят Рал, те вече не бяха изгнаници, а можеха да отидат навсякъде по света. Независимо как щеше да се отрази това на съществуването на магията сред човешкия род, Ричард разруши бариерата, която отделяше тези хора от останалия свят.

След това много хора от Бандакар бяха заловени от Императорския орден, отведени и използвани като добитък за разплод, за ускоряване на края на магията. След като Императорският орден беше прогонен от Бандакар, повечето от жителите му избраха засега да останат в земите на предците си. Беше им необходимо известно време, за да научат повече за външния свят, преди да решат какво искат да правят.

Дженсън чувстваше тези хора близки. След като през целия си живот се беше крила от страх, че ще бъде осъдена на смърт за престъплението, че се е родила такава, каквато е, тя донякъде се бе подложила на някаква форма на самоизгнание. Тя беше пожелала да остане с тези хора, докато всички се научат да бъдат част от своя нов, по-голям свят. Това ново начало, това вълнение от изграждането на техния нов живот, изпълнен с нови възможности, беше страст, споделяна от всички.

Лори очевидно изпитваше ужас от вероятността техният свят да бъде заплашен отново. Но ботушът на Императорския орден беше заплаха и за света на всички останали. В този смисъл родените без дарба не бяха нещо специално.

Дженсън не знаеше кого ще заварят в гробницата. Предположи, че може да са Натан и Ан, които се бяха върнали, за да вземат книгите от отдавна забравената подземна библиотека. Тези книги също бяха останали недостъпни, скрити зад непристъпни граници до появата на Ричард.

Дженсън се зачуди дали пък Ричард не е слязъл долу.

Натан и Ан отдавна го издирваха. Ако са го намерили, сигурно са му разказали за подземната библиотека. Вероятно Ричард се бе върнал, за да види с очите си древната библиотека или пък да потърси нещо точно определено. На Дженсън много й се искаше отново да види брат си. Самата мисъл за това я развълнува и накара сърцето й да забие ускорено.

Въпреки това осъзнаваше, че може да е някой друг — някой злонамерен. Мисълта за това я спря да не се втурне навътре.

Колкото и да й се искаше да изтича и да види дали Ричард не се е върнал, животът, който беше прекарала с майка си в криене и бягство, беше създал у нея изострено чувство за предпазливост, така че тя остана приведена и неподвижна, като наблюдаваше за знаци, които да й подскажат кой се намира долу, в гробницата.

В тишината на мрака звучеше повтарящият се зов на присмехулниците, които сякаш се опитваха да се надникват в някакъв безкраен нощен спор. Докато разсеяно слушаше острите звуци, Дженсън се замисли, че е най-добре да останат скрити и да изчакат онзи, който беше влязъл в гробницата, да излезе. Но се безпокоеше, че останалите могат да се върнат и да ги издадат, без да искат, така че накрая реши, че ще е най-добре докато тя наблюдава гроба, да изпрати Лори да намери останалите и да ги предупреди за неканените гости.

Преди Дженсън да успее да пропълзи по-близо до Лори, за да й прошепне какво да прави, младата жена внезапно започна да пълзи напред. Очевидно беше решила, че съпругът й може да е долу, в гробницата. Дженсън се протегна, опитвайки се да я сграбчи за глезена, но не можа да я достигне.

— Лори! — прошепна Дженсън — Спри!

Лори не й обърна внимание и се втурна през сухата трева. Дженсън незабавно запълзя след нея, като се провираше между надгробните камъни, разхвърляни върху пустинната земя. Сухата трева шумолеше. Дженсън беше научена от майка си как да се промъква и крие, докато бяга. Лори нe знаеше много за тези неща.

В тъмнината малко по-напред Лори ахна уплашено.

Дженсън повдигна глава само колкото да види дали няма някой наблизо, но в мрака не се виждаше почти нищо. Около тях спокойно можеше да има и десетина мъже, но ако останеха неподвижни, щеше да й е трудно, ако не и невъзможно да ги види.

Лори внезапно се изправи на колене и нададе ужасен вик, от който по врата на Дженсън полазиха тръпки. Викът отекна в спокойствието на нощта. Присмехулниците замлъкнаха.

В мъртвата нощна тишина такъв вик щеше да се чуе на голямо разстояние. След като вече не й се налагаше да се безпокои, че ще се издаде, Дженсън скочи на крака и пробяга разстоянието, което я разделяше от жената. Сломена от мъка, Лори взе да си скубе косите, отметна глава назад и безутешно заплака.

В тревата пред нея лежеше проснато тялото на мъж. Макар че беше твърде тъмно, за да може Дженсън да разпознае лицето му, беше повече от очевидно чие е.

Дженсън издърпа ножа със сребърна дръжка от канията на колана си.

Точно тогава тъмната форма на едър мъж с меч в ръка изскочи от мрака. Вероятно същият, който беше убил съпруга на Лори. След това навярно е дебнал наблизо дали някой друг няма да доближи отворената гробница.

Точно когато Дженсън стигна до Лори, но преди да успее да изблъска младата жена встрани, мъжът замахна с меча. Тъмният силует на меча преряза гърлото на Лори, като почти я обезглави. Капки гореща кръв изпръскаха Дженсън по лицето.

Ужасът й беше заменен мигновено от изблик на гняв. Мислеше си, че ще изпитва страх, ужас или дори паника, но вместо това в нея изригна пристъп на ярост. Този гняв беше припламнал за първи път, когато онези зверове изникнаха от нищото и убиха брутално майка й.

Преди мечът да завърши зловещото си дело, Дженсън вече беше скочила към мъжа.

Тя го уцели право в гърдите с ножа си. Преди той да е успял да се дръпне изненадано, тя изтегли острието и нанесе три последователни удара в гърлото му. Възседна го, докато той падаше към земята, и продължи да го мушка ожесточено. Престана едва когато дъхът му спря с гъргорене.

Трескаво се опита да си поеме дъх във внезапно настъпилата тишина. Бореше се да не позволи шокът от случилото се да я парализира. След като имаше един войник, значи беше твърде вероятно да има и други. Знаеше със сигурност, че в гроба има още някой. Трябваше да се махне от мястото, където Лори извика.

Дженсън се насили да започне да се движи. Сега движението беше най-добрата й защита. Животът й зависеше от това.

Ниско приведена, тя започна да се плъзга встрани, като през цялото време държеше под око лъча светлина, излизащ от гробницата, и следеше дали някой няма да се появи, за да провери какво е причинило шума и да открие телата.

Внезапно в мрака на нощта, сякаш от нищото, се материализира едър мъж, който се изправи в тревата точно пред нея.

Дженсън сграбчи ножа така, че да й е удобно да се бие, вместо досегашния захват, с който беше намушкала първия мъж. Сърцето й затуптя лудо, докато се оглеждаше за други заплахи.

Не обърна внимание на заповедта на мъжа да спре и вместо това бързо финтира вляво. Когато той атакува, опитвайки се да я сграбчи, Дженсън бързо се претърколи вдясно.

В отговор на виковете на първия мъж от мрака изникна още един, който блокира пътя й за бягство. Светлината, която идваше от гробницата, меко проблясваше по ризницата, покриваща широките гърди на мъжа, и секирата, която той стискаше в месестия си юмрук. Косата му се спускаше върху раменете на дълги, мазни кичури.

Тя си отбеляза да не забравя, че той е с ризница — в случай че се наложеше да се бие с него. Ножът й щеше да е напълно безполезен срещу такава броня. Щеше да се наложи да търси уязвими места. За щастие първият не носеше ризница.

Дженсън изпита неистова нужда да се обърне и да побегне панически, но знаеше, че това би било грешка. Бягството събуждаше инстинкт за преследване. Веднъж започнал да я преследва, мъж като този нямаше да спре, докато не усети вкуса на кръвта.

И двамата мъже очакваха от нея да побегне в посоката, която изглеждаше открита — вляво от нея. Вместо това тя се втурна към тях, като възнамеряваше да се мушне между двамата и да им се измъкне, преди да успеят да се приближат. Мъжът, който беше по-близо — онзи с ризницата, приготви секирата. Преди да успее да я вдигне и да замахне с нея, тя поряза откритата част на ръката му.

Острият й като бръснач нож разряза месото от долната страна на ръката на мъжа, точно над китката. Тя чу звука от разрязването на напрегнатите сухожилия.

Мъжът изкрещя. Неспособен повече да държи секирата, я изпусна на земята.

Дженсън я грабна, като се наведе светкавично, за да избегне втория мъж, който се хвърли към нея. Извъртя се и заби оръжието в гърба му, докато той прелиташе покрай нея.

Дженсън бързо побягна, докато единият мъж държеше безполезната си дясна ръка, а другият се обръщаше към нея с дръжката на секирата, която стърчеше от гърба му. Той направи още няколко клатушкащи се стъпки към нея, преди да падне на коляно, опитвайки се да си поеме въздух. От клокочещия звук на дишането му тя разбра, че най-малкото е пробила белия му дроб. Беше ясно, че не е в състояние да се бие, така че насочи вниманието си в друга посока.

Ако беше решила да бяга, това беше нейният шанс. Възползва се, без да се колебае.

Почти веднага пред нея се възправи стена от мъже. Дженсън спря. Навсякъде около нея се появяваха мъже. С крайчеца на окото си видя как през лъча от светлина преминават сенки, докато от вътрешността на гробницата бързо излизаха фигури.

— Ако искаш — каза мъжът пред нея с дрезгав глас, — с удоволствие ще те насечем на парчета. Ако ли не, ти предлагам да ми предадеш този нож.

Дженсън замръзна на място, обмисляйки избора си. Съзнанието й сякаш не искаше да работи.

Тя различи силуети в далечината, очертани от лъча светлина, който идваше към нея от гробницата.

Мъжът протегна ръка.

— Ножът — каза той със заплаха в гласа.

Дженсън извъртя ръка и промуши дланта му. Щом той сепнато се дръпна, острието разсече плътта му още по-дълбоко. Нощният въздух се изпълни с яростни ругатни. Дженсън се възползва от възможността и се втурна като стрела през една пролука между мъжете.

Преди да успее да пробяга и три крачки, една ръка я сграбчи през кръста. Мъжът я дръпна толкова силно, че изкара въздуха от дробовете й със свистене. Блъсна гърба й в кожените си доспехи. Дженсън отчаяно се опитваше да поеме въздух.

Преди онзи да успее да обездвижи размаханите й ръце, тя го намушка в бедрото с ножа си. Върхът на острието опря в костта и спря. Псувайки, мъжът накрая успя да хване ръцете й и да ги притисне отстрани до тялото.

В очите й бликнаха сълзи на ужас и безсилие. Тя щеше да умре тук, насред това гробище, без никога повече да види Том. В този момент той беше единственото важно нещо за нея, единственото, което искаше. Том никога нямаше да разбере какво се е случило с нея. И тя никога отново нямаше да може да му каже колко много го обича.

Войникът рязко издърпа ножа от крака си. Тя не можа да удържи сподавеното си ридание за всичко изгубено, за всичко, което тези хора й бяха отнели.

Преди мъжете да й се нахвърлят, както тя очакваше, се появи фигура с фенер. Беше жена. Спря пред Дженсън, огледа я намръщено и пое контрол над ситуацията.

— Млъкни — нареди тя на мъжа, който притискаше окървавената си ръка и все още псуваше.

— Кучката ми прободе ръката!

Жената хвърли поглед на труповете, проснати наблизо.

— Май си извадил късмет.

— Сигурно — промърмори накрая онзи. Той подаде на жената ножа на Дженсън.

— За малко да ми отсече ръката! — намеси се другият, възмутен от безразличието на жената към тяхната болка — Трябва да си плати за това!

Жената му хвърли смразяващ поглед.

— Единствената причина за вашето съществуване е да служите на целите на Ордена. Каква ще бъде ползата от вас, ако сте сакати? Сега си затваряй устата, че дори няма и да си помисля да те лекувам.

Когато той наведе глава в знак на безмълвно подчинение, жената отвърна поглед от него и насочи вниманието си към Дженсън. Като вдигна високо фенера, тя се приведе, за да може по-добре да разгледа лицето на момичето. Тогава Дженсън видя в ръката й с фенера и книга. Вероятно я беше откраднала от тайния подземен склад.

— Удивително — рече жената, сякаш на самата себе си, докато се вглеждаше в очите на Дженсън. — Ето те точно тук, пред мен, а дарбата ми казва, че не съществуваш.

Дженсън осъзна, че жената сигурно е магьосница — вероятно някоя от Сестрите на Джаганг. Силите на такива като нея не можеха да й навредят, но при сегашните обстоятелства това едва ли означаваше, че тя не е заплаха за Дженсън. В края на краищата жената не се нуждаеше от магия, за да заповяда на войниците да я убият.

Магьосницата вдигна ножа, взирайки се в надписа на дръжката.

Различи богато украсената буква „Р“ — символ на династията Рал, гравиран върху сребърната ръкохватка.

Тя вдигна очи към Дженсън и този път по зловещия й поглед личеше, че я е разпознала. Неочаквано пусна ножа. Той се заби в земята между краката й и тя притисна с ръка челото си, сякаш потръпвайки от болка. Войниците безмълвно си размениха обезпокоени погледи.

Когато отново погледна към Дженсън, лицето на жената отново бе станало безизразно.

— Виж ти. И това ако не е Дженсън Рал. — Сега гласът й звучеше различно — беше по-дълбок и носеше в себе си заплашителна, мъжка нотка.

Сега беше ред на Дженсън да се намръщи.

— Ти ме познаваш?

— О, да, скъпа, познавам те — отвърна жената с глас, който беше станал по-плътен и дрезгав. — Май си спомням, че ми се закле да убиеш Ричард Рал.

Тогава Дженсън внезапно разбра. Император Джагнаг я наблюдаваше през очите на жената. Джаганг можеше да влиза в сънищата. Той можеше да върши неща, които на пръв поглед изглеждаха невъзможни.

— Какво стана с обещанието ти? — попита жената с глас, който не приличаше на нейния. Движеше се като кукла на конци и, изглежда, това й причиняваше болка.

— Провалих се — Дженсън не бе сигурна дали разговаря с магьосницата или с Джаганг.

Устата на жената се изви в иронична усмивка.

— Провали се, значи?

— Точно така, провалих се.

— А какво стана със Себастиан?

— Той умря — Дженсън мъчително преглътна.

— Умря — повтори жената с подигравателен тон. Тя се доближи и повдигна главата на Дженсън и се взря в нея с гневен поглед. — И как умря той, скъпа?

— От собствената си ръка.

— И защо мъж като Себастиан сам ще отнеме живота си?

Ако можеше, Дженсън щеше да отстъпи, но вече беше притисната в гърдите на огромния войник.

— Предполагам, че това беше неговият начин да покаже, че вече не иска да бъде стратег на императора. Може би е осъзнал, че животът му е пропилян напразно.

Погледът на жената гневно проблесна, но тя не каза нищо.

Тогава Дженсън видя мека светлина да озарява книгата, която магьосницата държеше заедно с фенера. Момичето различи заглавието, изписано с потъмнели, захабени от времето златни букви.

„Книгата на преброените сенки“.

Внезапно се надигна глъчка, която накара всички да извърнат глави. Прииждаха още мъже, които водеха със себе си нови пленници. Едрите войници бяха хванали Ансън, Оуен и жена му, Мерилий. И тримата бяха чорлави и окървавени.

Жената се наведе и вдигна ножа на Дженсън от земята.

— Негово сиятелство реши, че тези хора може да му потрябват — рече жената, докато се изправяше. Тя направи жест с ножа на Дженсън. — Идват с нас.