Изповедник

Четирийсет и втора глава

ЧУЛА СУМАТОХАТА, ВИРНА ВДИГНА ПОГЛЕД. Натан най-после се появи. Ръцете му се полюшваха в такт с дългите му крака, а светлото му наметало се беше издуло назад, докато той крачеше отривисто към тях. Генерал Тримак плътно следваше Пророка.

Кара, която тъпчеше нетърпеливо, най-после спря, за да погледне приближаващия Пророк и групата хора, които го следваха. Тъй като дворцовият комплекс беше много обширен, намирането на Натан и довеждането му в гробниците отне доста време.

Натан внезапно спря.

— Ще трябва да си осигуря кон, за да се придвижвам по-бързо. Едни ме викат тук, други — там. — Той размаха ръка, за да покаже огромните размери на Двореца. — Почти цялото си време губя в обиколки из това чудовищно голямо място. — Той изгледа навъсено очакващите го. — Както и да е, каква е тази врява? Никой не ми каза какво става. Намерихте ли нещо? Ан и Ничи ли?

— Говори по-тихо — каза Кара.

— Защо? Страх те е да не събудя мъртвите ли? — изстреля той. Вирна очакваше Кара да отговори на сарказма му с язвителна забележка, но тя не го направи.

— Не знаем какво точно намерихме — отвърна тя. Тревогата, изписана на лицето й, беше повече от очевидна.

Челото на Натан се набръчка още повече при неясния й отговор.

— Какво имаш предвид?

— Имаме нужда от способностите ти — обясни Вирна. — Моята дарба не действа много тук. А без дарбата няма да се оправим.

С нарастващо подозрение той изгледа генерал Тримак, който стоеше до него, а после Бердин и Найда, които чакаха зад Кара. Най-накрая погледът му обиколи другите Морещици, разпръснати сред войниците в коридора, до една облекли червените си кожени униформи.

— Добре — каза той значително по-предпазливо. — Какъв е проблемът и какво сте намислили?

— Служителите в криптата… — започна Кара.

— Служителите в криптата ли? — прекъсна я Натан.

Кара посочи няколко души в бели роби далеч назад в коридора, зад въоръжените мъже от Елитната гвардия, които бяха в готовност.

— Те обслужват това място. Както знаеш, смятам, че нещо тук, долу, не е наред.

— Това вече го разбрах, но пак не ми стана ясно какво не е наред.

Кара махна с ръка.

— Ти не си запознат много добре с Двореца. Аз съм прекарала в него по-голямата част от живота си, но пак не познавам лабиринта от коридори долу. В миналото обикновено гробниците бяха посещавани само от Господаря Рал. Но служителите в криптата прекарват почти цялото си време тук, за да я поддържат в подходящ вид за посещения, така че те познават мястото по-добре от всеки друг.

Натан потърка брадичката си и пак хвърли поглед през рамо, назад по коридора към скупчените фигури в бели роби в далечината.

— Звучи логично. — Той пак се обърна към Кара. — Е, и какво казват?

— Те са неми. Мрачният Рал избираше за служители в криптата само неграмотни хора от провинцията, тоест освен че не говорят, не могат да пишат и четат.

— Искаш да кажеш, че е залавял хора и ги е принуждавал да постъпят на служба?

— Точно така — каза Бердин и се дръпна леко встрани, за да застане до Кара. — По почти същия начин се сдобиваше и с млади жени, които да бъдат обучавани за Морещици.

Кара направи знак по посока на гробницата на Панис Рал.

— Мрачният Рал държеше никой от служителите тук да няма възможност да злослови по адрес на мъртвия му баща, затова отрязваше езиците им.

Натан въздъхна.

— Той беше жесток човек.

— Той беше зъл човек — допълни Кара.

— Несъмнено — кимна Натан.

— Тогава ти как успя да разбереш мнението на тези хора? — обърна се генерал Тримак към Кара. — Нали не могат нито да ти кажат, нито да го напишат.

— Ти самият си служиш със знаци по време на битка, когато хората ти не могат да те чуят. При тях е същото. Използват знаци, които са си измислили през годините, за да комуникират помежду си. С общи усилия успяхме да се разберем.

— Е, кажи му какво мислят те — подкани я Вирна. Цялата тази история й изглеждаше абсурдна, но уликите бяха достатъчно сериозни и тя искаше да знае със сигурност. Откакто стана Прелат, Вирна научи, че независимо от склонността си да има категорично мнение по всеки въпрос, не беше излишно да държи сетивата си отворени. Когато ставаше дума за толкова сериозни въпроси, би било глупаво да не се увери, че в действителност няма проблем. Кара посочи пресечката надолу по коридора.

— Зад онзи завой има едно място, което им се струва подозрително.

— В какъв смисъл? Какво не му е наред? — попита Натан с раздразнение.

— Тук долу всички камъни имат жилки. — Кара се обърна и посочи различни шарки на стената зад нея. — Виждаш ли? Тези хора познават жилките и се ориентират къде се намират по техните уникални шарки.

Натан внимателно огледа жилките.

— Звучи логично. Продължавай.

— В онзи коридор част от мраморната стена е заменена с каменен блок от друго място.

Натан пак я изгледа недоверчиво, все едно участваше в игра, която ни най-малко не му харесваше.

— И откъде се е взел?

— Точно там е въпросът — отвърна Кара. — Те не могат да намерят коридора, от където е дошло парчето. Доколкото разбирам, се опитват да ми кажат, че липсва цял коридор.

— Липсва ли? — Натан въздъхна тежко. Той се почеса по главата, докато се оглеждаше. — Че къде би могъл да се дене цял коридор?

Кара се приведе напред.

— Зад това парче мрамор.

Той се взираше в нея мълчаливо, докато обмисляше казаното.

— Затова искаме да използваш дарбата си и да се опиташ да разбереш дали има някой зад стената — изплю камъчето Вирна.

Безпокойство изкриви чертите на Натан Рал, докато той оглеждаше всички лица, които го наблюдаваха.

— Имаш предвид, да се е скрил някой?

— Именно — кимна Кара.

Натан прокара ръка по тила си и огледа коридора в посока към пресечката.

— Е, колкото и налудничаво да звучи тази теория, поне е достатъчно лесно да се провери. — Той махна с ръка към генерал Тримак, който стоеше до него. — И смятате, че може да има нужда от Елитната гвардия?

Кара сви рамене.

— Зависи от това дали от другата страна на стената ни чака неприятна изненада.

Генералът изглеждаше не само загрижен, но и разтревожен. Той носеше отговорност за охраната на Двореца и на всички в него — и най-вече на Господаря Рал. А той се отнасяше ужасно сериозно към работата си.

Генералът махна с ръка по посока на евентуалната неприятност.

— И вие смятате, че има?

Кара не се изплаши от застрашителния взор на генерала.

— Ничи и Ан изчезнаха някъде тук.

Белегът на бузата на мъжа побеля. Той пъхна палци под ножницата си и се обърна настрани. Един от мъжете му се спусна напред, за да изслуша заповедите му.

— Искам всички да стоите наблизо, но пазете тишина. Офицерът кимна и след това, без да вдига шум, с подтичване се върна при другите, за да предаде заповедта.

— Кой смятате, че може да се крие зад стената? — попита генералът, като гледаше ту едната жена, ту другата.

— Не гледай мен — каза Вирна. — Аз съм загрижена, но не мога да си представя кой или какво може да се спотайва там, ако изобщо има някой. Не съм сигурна, че вярвам на това, но в Двореца на пророците познавах някои хора от персонала, които долавяха най-странните неща, които никой друг не усещаше. Нямам представа за какво става въпрос, но не пренебрегвам тревогите на хора, които познават мястото по-добре от мен.

— Звучи разумно — отвърна генералът.

Натан се обади:

— Тогава да отидем да погледнем.

Докато вървеше отзад, Вирна облекчено въздъхна, че успя да убеди Натан в сериозността на въпроса. Тя самата не беше убедена, но искаше да подкрепи Кара. Морещицата беше обезумяла от тревога за Ничи. Напоследък почти не спеше. За нея Ничи беше не само приятелка — тя беше връзката, чрез която имаха надежда да намерят Ричард.

Всички се движеха възможно най-безшумно. Кара водеше, а Натан я следваше. Вирна заедно с Бердин и Найда бяха по-назад. Генерал Тримак с отряда си беше на опашката.

Зад ъгъла и по подозрителния коридор пламъкът на няколко факли изсъска и изпращя. Една факла като че ли беше на привършване. Въпреки това служителите не бяха допуснати. Генералът даде сигнал на хората си. Пет-шест от тях събраха факлите от дъното на коридора и ги донесоха.

Кара щракна с пръсти, за да привлече вниманието на генерала. Направи знак половината мъже да минат покрай тях и да застанат нащрек в другия край на коридора. Очевидно искаше мястото да е обградено от всички страни. После изпрати другите Морещици при войниците.

Проследи с пръст чертите на лицето, отпечатано върху мраморната стена. Вече дори Вирна разпознаваше образа.

— Те твърдят, че това лице не е оттук — прошепна Кара, когато Натан се наведе към нея.

Натан кимна и се изправи. Той махна с ръка, приканвайки Кара да се отдръпне.

Кара се намръщи и погледна Вирна озадачено. Тя не разбираше какво прави старият Пророк. Вирна знаеше — той използваше способностите си, за да обходи пространството зад камъка. Използваше дарбата си, за да потърси живот. Вирна също би могла да го направи, макар и не толкова успешно. Но Народният дворец потискаше способностите й. Вирна се беше опитала да долови нещо зад стената, когато служителите на криптата им казаха за мястото, но не успя.

Кара се върна и застана до Прелата.

— Какво мислиш?

— Смятам, че Натан ще ни каже, когато разбере нещо.

Генерал Тримак се наклони към тях.

— След колко време?

— Скоро — отговори му Вирна.

Докато Вирна наблюдаваше, изведнъж Натан пребледня и отстъпи крачка назад.

При реакцията му Агиелът на Кара скочи в юмрука й. Бердин и Найда също приготвиха оръжията си.

Натан направи още една крачка назад. Шокиран, той сложи ръка на лицето си и се обърна към тях със зинала уста.

С бързо движение и възможно най-безшумно той се спусна към тях.

— Добри духове. — Прокара пръсти през косата си, докато поглеждаше назад към лицето, изобразено на стената.

— Какво, кажи? — припряно попита Кара.

Пребледнял като платно, Натан обърна небесносините си очи към Морещиците.

— От другата страна на стената има стотици хора.

За миг Кара онемя.

— Стотици? Сигурен ли си?

Той кимна енергично.

— Може би хиляди.

Вирна най-накрая успя да събере гласа си.

— Какви хора? Кои са те?

— Не знам — отговори Натан, като не спираше да върти глава ту към тях, ту към лицето на мраморната стена. — Нямам никаква представа. Но ви уверявам, че имат много желязо с тях.

Генерал Тримак се наведе.

— Желязо?

— Оръжия — каза Вирна.

Изражението на Натан беше сериозно.

— Точно така. Тук, долу, няма много метал и затова се откроява, когато използвам дарбата ми, за да усетя какво има зад стената. Има много хора и те носят със себе си много желязо.

— Сигурно са въоръжени — предположи генералът, след което тихо извади меча си и даде знак на хората си. Те направиха същото. За частица от секундата всички държаха оръжия в ръце.

— Някаква идея кои може да са? — шепнешком попита Бердин.

Изглеждайки по-разтревожен от всякога, Натан поклати глава.

— Никаква. Не мога да кажа кои са, но със сигурност се намират там, отзад.

Кара тръгна през коридора.

— Предлагам да разберем.

Генералът даде бърз знак с ръка на мъжете си и те започнаха да се придвижват тихо от двата фланга.

— И как смяташ да разберем? — попита Вирна, следвайки Кара по петите.

Кара спря и я погледна за момент. После се обърна към Натан.

— Можеш ли да използваш дарбата си, не знам… да събориш стената или нещо от този род.

— Разбира се.

— В такъв случай смятам да…

Кара замълча, когато Натан вдигна ръка. Той наклони глава и се ослуша.

— Те говорят. Нещо за светлина.

— Светлина ли? — попита Вирна. — Какво имаш предвид?

Натан наведе чело, докато се концентрираше и се опитваше да чуе. Тя знаеше, че той слуша с дарбата, не с ушите си. Чувстваше се ужасно, че не може да стори същото.

— Светлините им изгаснали — каза той с приглушен глас. Лампите им внезапно замрели.

Всички се обърнаха към стената, когато оттам се разнесоха приглушени гласове. Не беше нужна никаква дарба, за да бъдат чути. Мъжете се оплакваха, че не могат да видят нищо и искаха да знаят какво става.

В този момент се чу писък, който продължи само миг и след това внезапно замлъкна. Чуха се приглушени викове от ужас и нарастваща паника.

— Събори я! — извика Кара на Натан.

Изведнъж от другата страна на стената се разнесоха крясъци — мъже викаха не само от ужас, но и от шок и болка.

Натан вдигна ръце, за да хвърли магия, която да събори стената.

Още преди той да успее да действа, белият мрамор експлодира към тях. Парчета камък се разпръснаха с оглушителен шум. Едър мъж с кървав меч в ръка се появи с рамо напред през рушащата се стена. Препъна се и падна.

Парчета бял камък с всякакви размери и форми се пръскаха по коридора. Големи късове мрамор се освобождаваха и падаха с трясък. Зад хаоса от летящи каменни късове и облаци прах Вирна зърна тежковъоръжени мъже. Явно водеха загадъчна битка и се сражаваха с невидим враг. Чуваха се гласове, изпълнени с гняв, объркване и ужас.

През облаците прах и отломки Вирна видя, че в тъмния коридор отзад цари невероятен хаос от войници на Императорския орден. Сред гръмовния шум и смут хората падаха през отвора в стената. Едри татуирани мъже в тъмни кожени доспехи, ремъци и ризници, някои, от които с липсващи ръце, а други с разсечени лица, се сгромолясваха на земята. Една глава с мазни кичури се строполи в раздробения каменен прах. Мъже с по един липсващ крак се прекатурваха. Разполовените тела на други се олюляваха безпомощно. Тъмночервени струйки кръв пръскаха по белия мраморен под. Сред летящите камъни, облаците прах, търкалящите се глави и падащите, пищящи и издъхващи мъже се появи Ричард. В едната си ръка размахваше меч, а с другата държеше през кръста Ничи, която, изглежда, бе изпаднала в несвяст.