Изповедник

Деветнайсета глава

НИЧИ ПЛЪЗНА РЪКА ПО КОЛОНАТА, когато продължиха надолу. Подовете, стените и таванът на тихия коридор, които постепенно се изгубваха в далечината, бяха направени изцяло от полирани плочи бял мрамор. Повърхността му беше нашарена от нежни жилки сивкаво и златно, които криволичеха и придаваха на целия каменен коридор крехкост и деликатност. Наредените на равни разстояния по стените факли в железни скоби хвърляха примигващата си светлина върху церемониалния коридор. В застоялия въздух се носеше тежкият мирис на смола и лек като мъгла лютив дим. На различни места по дължина на коридора имаше други зали, които водеха до различни гробници.

— Сега времената са опасни — звукът от гласа й се смеси с отекването на стъпките им от каменните стени. — Наближаваме най-опасното място, което ми е известно от пророчеството. Наближаваме онова, което може да се окаже нашият край.

Ничи погледната възрастния Прелат.

— Точно затова трябва да помогна на Зед и след това да намеря Ричард. В същото време Шеста трябва да бъде спряна, преди да може да събере заедно трите кутии. Тя вече ми показа колко опасна може да бъде, но ако я намерим, Зед може би ще се справи с вещицата. Мисля, че ще е по-важно аз да открия Улиция и Армина. Другите две кутии са у тях. Ако съберат всичките три кутии на Орден, не мисля, че ще оставят на Ричард време до първия ден на следващата зима, за да се опита да отвори една от кутиите на Орден. Те със сигурност ще се опитат да ги отворят веднага щом съберат и трите. Имам неприятното усещане, че времето ни изтича.

— Съгласна съм с теб — отвърна Ан, докато минаваха покрай поредната съскаща факла. — Ето защо е толкова важно ти да подкрепиш Ричард, да му помогнеш.

— Това и възнамерявам да сторя.

— Мъжът се нуждае от жена — Ан хвърли поглед на Ничи, която да смекчава решенията, които той взема, особено, когато те могат да променят хода на самия живот.

Ничи наблюдаваше как сенките им се завъртаха около тях, докато подминаваха следващата факла.

— Не съм сигурна какво имаш предвид.

— Само жена, която го обича и е до него, жена, на която той се доверява безрезервно, би могла да оказва положително влияние върху него.

— Обичам го и ще бъда до него.

— Трябва да направиш повече от това да си просто до него, Ничи. Ти трябва да бъдеш жената, която да има необходимото влияние.

Ничи я погледна косо.

— И какво точно влияние мислиш, че е необходимо?

— Детето се нуждае от силата на бащата и грижите на майката — тя вдигна показалеца и средния си пръст здраво притиснати един до друг. — Когато мъжът и жената работят заедно, те ни оформят, определят ни и ни насочват. Това, за което говорим, не е толкова различно. Мъжът се нуждае от елемента на женствеността в своя живот, ако трябва да се превърне в подходящия владетел, който да направлява растежа на човешкия род. Могъщ генерал без жена до себе си може да води битки и да печели войни. Джаганг може да смаже онези, които се изпречат на пътя му, но не може да направи нищо повече от това — поне нищо важно. Нашата кауза е различна. Необходимо е доста повече, не само за да се спечели такава война, пред която сме изправени, но и бъдещето, на което се надявам впоследствие. Ричард не се нуждае просто от някой, който го обича, но и от човек, когото той самият да обича. Живот, в който само мечът ти е другар, не е достатъчен. Той се нуждае да влага някъде чувствата си. Трябва да дава любов, както и да я получава.

Ничи не искаше отново да навлиза в този спор.

— Не съм аз тази жена.

— Можеш да бъдеш — меко настоя Ан.

— Сигурна съм, че Калан е жената, която заслужава любовта на Ричард. Не аз. Аз съм вършила ужасни неща, които никога не мога да поправя. Вървяла съм по много тъмен път. Сега е време да направя всичко възможно, за да спра злото, за което някога съм се борила. Ако успея, може би ще спечеля изкупление за себе си в собственото си сърце. Но никога няма да заслужа любовта на Ричард. Калан е жената, която може да го направи. Аз не мога.

— Ничи, за нас Калан не съществува като възможност за избор. Безсмислено е да водим този спор — ти или тя. Тя вече не може да изпълни тази роля. Лавинният огън ни я отне. Сега само ти можеш да заемеш мястото й. Трябва да се омъжиш за Ричард и да бъдеш тази жена за него.

— Да се омъжа за него! — Ничи се засмя горчиво и поклати глава. — Ричард не ме обича. Той няма причина да иска да се ожени за мен.

— Нищо ли не научи в Двореца на пророците? — нетърпеливо цъкна с език Ан. — Как изобщо си успяла да станеш Сестра?

— Сега пък за какво говориш? — вдигна ръце Ничи.

— Мъжете имат своите нужди — Ан размаха показалец към Ничи. — Погрижи се за тях със своите женски умения. — Създателят те е направил красива и един мъж не би могъл да устои. Ще се ожени за теб, за да получи още.

На Ничи й се прииска да я зашлеви.

— Ричард не е такъв — отвърна вместо това. — Той разбира, че любовта е онова, което придава смисъл на страстта между мъжа и жената.

— В крайна сметка той ще получи това. Ти просто ще помогнеш за появата на тази страст. Сърцето на мъжа следва неговите нужди. Толкова ли си назадничава да мислиш, че всички женитби са по любов? Мъдростта на по-възрастните често създава по-подходящи двойки. Това е, което трябва да направим в отсъствието на Калан. Твоята работа е да го вкараш в леглото си и да му покажеш какво можеш да направиш за него, какво му липсва и от какво се нуждае. Ако се погрижиш за страстите му, сърцето му ще бъде твое и накрая той ще има своята изпълнена със смисъл страст.

Ничи можеше да почувства как лицето й пламна. Не можеше да повярва, че водят този разговор. Искаше да смени темата, но сякаш бе загубила гласа си.

Ничи знаеше, че има приятелството и доверието на Ричард. Да направи онова, което Ан й предлагаше, означаваше да опетни това приятелство и да изгуби доверието му. Ричард се чувстваше в безопасност с нея. Подслонът и искреността на приятелството на Ничи донякъде я правеше достойна за любовта му, но ако постъпеше, както й предлагаше Ан, би означавало да наруши доверието на неговото приятелство и по този начин да я направи завинаги недостойна за него.

— Не трябва да пропускаме тази възможност, дете.

Ничи хвана Ан за ръката и я накара да спре.

— Какво да пропускаме?

— Ти си нашата връзка към Ричард — кимна Ан.

— Каква връзка? — Ничи присви очи.

Лицето на Ан се стегна и тя заприлича много повече на Прелата, когото Ничи си спомняше.

— Връзката, която онези от нас, които учат младите магьосници, трябва да имат с тях. Ричард е нашият водач — не по рождено право, а заради способностите и силата на волята, които притежава. Той може и да не е възнамерявал да стане Господарят Рал, но с времето стана подходящ за тази роля. Той реши, че животът означава достатъчно много за него и трябва да се бори за своето право да го живее както намери за добре. Той вдъхнови останалите, които изпитваха същите чувства. Единствено благодарение на това успяхме да стигнем толкова далеч.

— Ричард не е някакво си момченце от Двореца на пророците с Рада’Хан около врата си. Той сам си е господар.

— Дали? Трябва да отстъпиш назад, дете, за да видиш картината в нейната цялост. Да, Ричард е нашият водач и аз съм искрена, като казвам това, но той също е човек, който притежава дарбата и не знае нищо за нея. Дори повече от това — той е магьосник, който има и двете страни на дарбата. Какво друго би могло да е по-важно за една Сестра на светлината от това да обучава такива мъже как да контролират своята способност и да…

— Аз не съм Сестра на светлината.

Ан презрително махна с ръка.

— Игра на думи. Отричането на този факт няма да го промени.

— Не съм…

— Напротив, си — Ан настоятелно заби пръст в гърдите на Ничи. — Тук, вътре, ти си такава. Ти си човек, който по някакво стечение на обстоятелствата е застанал на страната на живота. Това е призванието, което си получила от Създателя. Наричай себе си както щеш, Сестра на светлината или просто Ничи. Това няма значение. То не променя нищо. Ти се бориш за нашата кауза — каузата на Създателя, на страната на самия живот. Ти си Сестра, магьосница, която може да насочва един мъж в онова, което той трябва да извърши.

— Няма да стана уличница нито заради теб, нито за когото и да било.

— Карам ли те да легнеш с мъж, когото не обичаш? — Ан обърна очи с въздишка. — Не. Искам ли от теб да го измамиш или нещо подобно? Не. Помолих те да отидеш при мъжа, когото обичаш, да му дадеш любовта си и да бъдеш жената, от която той отчаяно се нуждае — жената, която би могла да получи неговата любов. Това е, от което той има нужда — жена, която да е свързана с нуждата му да обича. Това е последното звено от връзката му към неговата човечност.

— Пазач от Двореца на пророците — ето какво в действителност искаш от мен да бъда — Ничи я погледна, изпълнена с гняв.

Ан вдигна очи към тавана и промърмори молитва за сила.

— Дете — каза тя, когато накрая погледът й се спря отново на Ничи, — аз само те моля да не пропиляваш повече живота си. Ти не разбираш напълно всичко онова, което не можеш да видиш. Може да си мислиш, че става дума за любов, но ти всъщност не познаваш любовта, нали? Ти познаваш само нейното начало — копнежа.

Обстоятелствата може да не са идеалните, които би могла да си пожелаеш, но това е възможността, дадена ти от Създателя — възможността да се насладиш на най-голямата радост, която можем да изпитаме в този живот — любовта. Цялостната любов. Сега любовта ти е едностранна, незавършена и недостатъчна. Тя е пo-скоро един сладостен копнеж и въображаемо блаженство. Не можеш да знаеш какво наистина е любовта, освен ако чувствата, които таиш в сърцето си, не получат отклик. Само тогава любовта е истинска и цялостна. Само тогава сърцето ти може да се извиси наистина. Ти все още не познаваш радостта от това най-човешко от всички чувства.

В досегашния си живот Ничи беше целувана само от похотливи и жестоки мъже. Не бе изпитала ласка и нежност. Ан беше права — Ничи не можеше да разбере какво е да бъде целуната от мъж, когото обича истински и който я обича в отговор и я пази в сърцето си като най-скъпото нещо. Можеше само да си представя каква е радостта от това усещане. Колко жалко за всички онези, които не можеха да разберат разликата.

— Ако в тази своя радост от цялостната любов — продължи Ан — ти би могла да насочваш мъжа, когото обичаш, просто да прави правилния избор, какво лошо има в това? — Тя отпусна ръце. — Не те моля да го караш да върши нещо погрешно, а само онова, което е правилно — да избере онова, което сам би искал да стори. Единственото, което те моля, е да го спасиш от такава мъка, която би могла да го накара да направи грешка, която би унищожила всички нас заедно с него.

Ничи отново почувства как косъмчетата по врата й настръхват.

— За какво говориш?

— Ничи, когато беше с Ордена, когато беше известна като Господарката на смъртта, как се чувстваше?

— Как се чувствах ли? — Ничи се опита да намери в себе си отговор на този неочакван въпрос. — Не зная. Не разбирам какво имаш предвид. Предполагам, че мразех себе си, мразех живота.

— И в твоята омраза към самата себе си щеше ли да те е грижа, ако Джаганг искаше да те убие?

— Не особено.

— Би ли се държала по същия начин и днес? Да не се интересуваш от себе си и от бъдещето?

— Разбира се, че не. По онова време не ме беше грижа какво ще се случи с мен. Какво бъдеще можеше да има тогава? Не мислех, че заслужавам каквото и да е щастие — не мислех, че някога бих могла да съм щастлива — така че нищо нямаше особено значение за мен, дори и собственият ми живот. Просто мислех, че нищо няма значение.

— Мислела си, че нищо няма значение — повтори Ан, театрално загрижена и ужасена от думите й. — Не си мислела, че можеш да бъдеш щастлива. По онова време не си вземала същите решения, които би взела днес, защото не те е било грижа за самата теб. Така ли е?

— Точно така — Ничи подозираше, че всеки момент ще попадне в невидимата клопка, подготвяна й от Ан.

— И как предполагаш, че би се почувствал мъж като Ричард, когато накрая разбере, че Калан е загубена за него — когато окончателно и безвъзвратно осъзнае това? Дали ще си мисли, че има за какво да живее? Мислиш ли, че ще продължава да се чувства свързан с нас, да има същото усещане за важността на живота както преди, ако е изгубен, самотен, отчаян, обезверен… и без всякаква надежда? Ако мисли, че никога повече няма да е щастлив. Дали изобщо ще го интересува какво се случва с него? Ти самата по-добре от мен знаеш какво е усещането, дете. Ти ми кажи.

По ръцете на Ничи полазиха тръпки на ужас. Тя се страхуваше да отговори на този въпрос.

Ан размаха пръст.

— Ако няма човек до себе си, когото да обича, мислиш ли, че ще го е грижа дали ще живее или ще умре?

Ничи мъчително преглътна, насилвайки се да се изправи очи в очи с истината.

— Предполагам, че е възможно и да не го е грижа.

— И ако няма надежда за самия себе си, дали ще вземе правилното решение за нас? Или просто ще се предаде?

— Не мисля, че Ричард някога би се предал.

— Не мислиш, че би го направил — Ан се наведе по-близо до нея. — Готова ли си да рискуваш да провериш дали е така? Да заложиш на карта всичко?

Напрегнатото изражение на Ан накара Ничи да замръзне на място.

— Дете, ако ние загубим Ричард, тогава край с всички нас. Тя продължи с по-мек глас, създавайки у Ничи усещането, че челюстите на капана вече са щракнали около нея. — Ти прекрасно знаеш каква ключова роля играе той. Нали точно затова си вкарала в играта кутията на Орден от негово име. Ти знаеш, че Ричард е единственият, който може да ни поведе в тази битка. Знаеш, че без него Сестрите на мрака ще освободят Пазителя на Подземния свят. Без Ричард, който да ги спре, те ще насъскат самата смърт срещу живота. Те ще сложат край на света на живота. Ще ни поведат към Великата бездна. Без Ричард всички ние сме изгубени — повтори тя отново насечено, сякаш забиваше последния пирон в нечий ковчег.

— Ричард никога не би ни изоставил — Ничи преглътна буцата, която напираше в гърлото й.

— Може би не нарочно. Но ако той започне тази битка сам, след като е загубил своята любов и надежда, може да вземе решения, които не би взел, ако имаше до себе си жена, която да обича. Тази любов може да е нишката, която го свързва с всичко останало и го запазва цялостен.

— Това може и да е вярно, но все пак не ти дава право да решаваш вместо неговото сърце.

— Ничи, не мисля…

— За какво се бориш, ако не за живота?

— Точно за това се боря.

— Така ли е? Така ли е наистина? Целият ти живот е посветен на това да превръщаш останалите в нещо, което си решила ти, без значение какво искат те самите. И макар че едва ли е от омраза към доброто, със сигурност си мислиш, че знаеш как би трябвало да живеят другите. Ти така моделираше послушниците в Сестри, че те да изпълняват задълженията, които ти им определяше. После по същия начин използваше Сестрите да оформят младите мъже в магьосници. Всеки, над когото имаше някакъв контрол, биваше принуждаван да споделя твоята идея за това как трябва да изживее живота си и какви вярвания трябва да следва. Ти рядко предоставяш на хората избор. Много често просто не им позволяваш да научат повече за живота, а просто им казваш как трябва да живеят. Единственото частично изключение е Вирна, която изпрати на път за двайсет години. Ти си планирала живота на Ричард стотици години преди неговото раждане. Правила си планове как да изживее живота си. Ти, Аналина Алдурен, си решила какво съществуване трябва да води Ричард в света на живота. А сега се опитваш да планираш и чувствата му вместо него самия. Най-вероятно дори си планирала и какво ще бъде мястото му в света на духовете. Държа затворен Натан с векове, въпреки че той ти помагаше да постигнеш целите си. Макар че накрая се влюби в него, ти го осъди на цял един живот, прекаран в затвора, за престъпление, което се страхуваше, че той би могъл да извърши. Ан, нали онова, за което се борим, е възможността да живеем свой собствен живот? Ти просто не можеш да решаваш вместо другите. Не можеш да превърнеш себе си в по-добрата версия на Джаганг обратната страна на една и съща монета.

— Това ли мислиш, че правя? — Ан примигва, искрено изненадана.

— А не го ли правиш? Продължаваш и сега да решаваш какъв трябва да бъде животът на Ричард, точно както и преди да бъде роден. Това си е неговият живот. Той обича Калан. За какво му е този живот, ако дори не може да управлява собственото си сърце, защото трябва да направи, каквото ти казваш. Коя си ти, че да решаваш дали трябва да изостави любимата си и да заобича мен? Ако направя това, което искаш, сама ще обезсмисля чувствата, които съм породила у него, и ще ги превърна в нещо фалшиво.

— Но аз не искам да го обичаш противно на волята си — Ан изглеждаше обезкуражена. — Само искам онова, което е най-доброто за теб.

— Бих дала всичко да мога да използвам твоите мотиви като извинение, за да направя това, но после никога няма да си го простя. Ричард обича Калан. Не е моя работа да заменям тази любов с каквото и да било. Точно защото го обичам, никога не бих могла да предам сърцето му.

— Но аз не мисля…

— Би ли ти харесало да получиш любовта на Натан като награда за някой добре премислен номер, който си направила? Би ли ти донесло щастие?

Ан отклони поглед и очите й се изпълниха със сълзи.

— Не.

— Тогава защо мислиш, че ще ми достави удоволствие да съблазня Ричард с цената на собственото си самоуважение? Любовта, истинската любов, е нещо, което трябва да заслужиш.

— Но аз само…. — Ан не смееше да я погледне в очите.

— Когато отведох Ричард в Стария свят, исках да го накарам насила да приеме вярванията на Ордена. И да го заставя да ме обича. Ричард не се предаде. Затова го уважавам толкова. Той не приличаше на нито един от мъжете, които бях срещала дотогава, които просто искаха да ме вкарат в леглото си. Мислех, че мога да го имам по същия начин. Той обаче доказа, че се ръководи от разума си. Не беше просто животно като останалите, които позволяваха на страстта да надделее. Той е мъж, осланящ се на разума си. Ето защо той е нашият водач. Ако се бе поддал на моето съблазняване, никога нямаше да го уважавам така, както сега.

Ан се усмихна и хвана Ничи за ръката, повеждайки я по коридора от бял мрамор.

— Разбирам, колкото и да не ми се ще да призная, че е така. Сигурно съм виновна, че се оставих да повярвам, че сама мога да решавам вместо другите.

Известно време повървяха мълчаливо сред тихото пропукване на факлите.

— Съжалявам, Ничи. Въпреки усилията ми ти се оказа жена с характер.

— Изглежда, че това е самотен път — Ничи се загледа в далечината.

— Ричард би постъпил мъдро, ако те обичаше за това, което си, такава, каквато си.

Ничи преглътна, неспособна да отговори.

— Предполагам, че покрай всички неотложни неща, които се случват, съм започнала да забравям същия този урок, който вече научих от Натан.

— Може би грешката не е в теб — призна Ничи. — Вероятно причината е свързана с магията на лавинния огън.

— Едва ли мога да обвиня за действията си магия, направена едва наскоро — въздъхна Ан.

— Какъв урок ти е дал Натан?

— Той ме убеди в нещата, за които ти ми напомняш днес. Всъщност дори използва почти същите доводи. Имаш моите извинения, дете — за всичко, което съм ти причинила.

— Не, не се извинявай за моя живот — поклати глава Ничи. Сама направих своя избор. В крайна сметка всеки от нас живее своя собствен живот и носи своята отговорност за това. Искам само да ти обещая, Ан, че от каквото и да има нужда Ричард, ще го получи от мен.

— Ти си му истински приятел, Сестро — усмихна се Ан.

— Ничи.

— Нека бъде Ничи.

Подминаха мълчаливо десетина факли. Ничи се почувства облекчена, че Ан накрая я разбра. Помисли си, че никога не е твърде късно да научиш нещо ново. Може би Натан наистина я бе променил. Сякаш цял живот бе чакала именно този разговор с Ан.

— Исках да ти кажа още нещо — подхвана Ан. — Има нещо важно, което оставих долу в тъмницата.

Ничи я изгледа въпросително.

— Възнамерявах…

— Виж ти — каза нечий глас.

Ничи замръзна на място и погледна нагоре точно навреме, за да види трите жени, които излязоха от коридора отпред и вляво.

— Сестра Армина? — Ан зяпна объркано.

На лицето на Армина играеше надменна и самодоволна усмивка.

— И това, ако не е мъртвият Прелат, която, изглежда, отново е оживяла. — Тя повдигна вежди. — Мисля, че можем да намерим решение на този проблем.

Ан изблъска Ничи зад себе си.

— Бягай, дете. Сега ти си единствената, която може да го защити.

За Ничи нямаше никакво съмнение кого имаше предвид Ан.