Изповедник

Двайсет и седма глава

ТРЕВОГАТА НА РИЧАРД ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА РАСТЕ. Очаквал бе поне при една от игрите да му се удаде възможност. Но след посещението си на първия мач по Джа’Ла преди повече от десет дни Джаганг и Калан не бяха се появявали.

Ричард се побъркваше от притеснение каква може да е причината. Опитваше се да не мисли какво може да й причинява Джаганг, но непрекъснато си представяше най-лошото.

Прикован с вериги към каруцата и заобиколен от обръч пазачи, Ричард не можеше да направи кой знае какво. Независимо от отчаяното си желание да действа, трябваше да използва главата си и да чака подходяща възможност. От самото начало съществуваше риск такава никога да не се появи и да е принуден да действа, но ако го прави, воден единствено от раздразнението, би означавало да пропилее и малкия шанс, на който можеше да се надява. Чакането обаче го подлудяваше.

Беше безкрайно изморен от мача по Джа’Ла по-рано и жадуваше да си легне и почине малко. Знаеше обаче, че напрежението няма да го остави да спи дълго, както вече дни наред. Трябваше да се наспи, защото на другия ден предстоеше най-важният мач — мач, който се надяваше да му предостави чаканата възможност.

Чу, че пристига войникът с вечерята, и вдигна поглед. При такъв глад дори обикновеното сварено яйце звучеше добре. Войникът избута количката, с която обикновено караше храната, през обръча пазачи около пленниците от отбора на Ричард. Войниците почти не му обърнаха внимание. Колелата на количката заскърцаха с познатия звук по едрия чакъл. Спря пред Ричард.

— Протегни ръце — каза той, извади нож и започна да реже от нещо в количката.

Ричард се подчини. Мъжът вдигна нещо и му го хвърли. С изненада установи, че това е дебело парче шунка.

— Какво е това? Последна хубава вечеря преди утрешния съдбовен мач?

— Дойдоха припасите. Има за всички — отвърна мъжът и повдигна дръжките на количката.

Ричард продължи да се взира в гърба на войника, докато продължаваше нататък по редицата пленници. Недалеч Джонрок, с лице и тяло, покрити с мрежа от червени линии, посрещна с доволно изсвирване откритието, че днес няма да яде яйца. Днес за пръв път, откакто бяха в лагера, им даваха месо. Досега най-често ги хранеха с яйца. На няколко пъти им даваха задушено с няколко парчета агнешко. Веднъж дори говеждо задушено.

Ричард се зачуди как провизиите са стигнали до лагера. Та нали Д’Харанската армия трябваше да спре потока от припаси за Ордена. Единственият им шанс да спрат армията на Джаганг бе да я уморят от глад.

И сякаш малко тревоги имаше, та сега и този дебел резен шунка започна да го гложди. Предположи, че в крайна сметка бе логично някои от конвоите да успеят да се промъкнат. Това попълнение бе съвсем навременно, имайки предвид намалелите запаси от храна в лагера.

Старият свят беше голям. Ричард бе наясно, че Д’Харанската армия не е в състояние да обхване целия. От друга страна, бе възможно парчето шунка да е знак, че нещата за генерал Мейферт и мъжете, които бе завел на юг, не вървят добре.

Джонрок се приближи, влачейки веригата след себе си.

— Рубен! Дават ни шунка! Не е ли прекрасно?

— Прекрасно щеше да е, ако бяхме свободни. Хубавата храна в плен не е прекрасна.

Лицето на Джонрок посърна малко, но после отново светна.

— Но пък да си роб, който яде шунка, е по-добре от роб, който яде яйца, нали?

— Сигурно си прав — отвърна Ричард, който не беше в настроение да спори.

— Така си и мислех — ухили се Джонрок.

Двамата започнаха да се хранят мълчаливо в падащия мрак. Докато се наслаждаваше на шунката, Ричард трябваше да признае, че Джонрок има право. Почти бе забравил колко вкусно може да е нещо, различно от яйца. Това също щеше да помогне на него и отбора да си възвърнат силите. Щяха да им трябват.

Джонрок отхапа огромно парче шунка и се приближи съвсем малко. Преглътна и изсмука сока от пръстите си.

— Кажи, Рубен, наред ли е всичко?

Ричард погледна мъжагата, който играеше ляво крило.

— Тоест?

— Ами, не се представи много добре днес — отхапа още малко Джонрок.

— Спечелихме с пет точки.

— Преди печелехме с повече — погледна го изпод голямото си чело Джонрок.

— Конкуренцията се засилва.

— Щом казваш, Рубен — сви рамене той. Помисли върху думите му за момент, очевидно не съвсем доволен. — Ама срещу другия голям отбор спечелихме с повече точки… преди няколко дни. Помниш ли? Онези, дето ни обиждаха и започнаха боя с Брус, преди още да сме играли.

Ричард си спомняше онзи отбор. Брус беше новото ляво крило на мястото на първоначалния играч, когото бяха убили по време на мача, гледан от Джаганг и Калан. Отначало Ричард се тревожеше, че човек от редовната армия няма да съумее да играе добре за нападател пленник, но Брус се бе справил със задачата.

Онзи ден крилото на другия отбор се подигра на редовните войници от отбора на Ричард, задето нападателят им е пленник. В отговор Брус просто отиде до мъжа и му счупи ръката. Последвалото сбиване беше грозно, но бе набързо прекратено от съдията.

— Помня, какво за тогава?

— Мисля, че бяха по-силни от днешния отбор, но ги бихме с единайсет точки.

— Днес победихме. Това е важното.

— Ама ти нали каза, че трябва да смажем всичките си противници, ако искаме да играем срещу отбора на императора.

— Справихте се добре, Джонрок — въздъхна тежко Ричард. Предполагам, че всички сте разочаровани от мен.

— Не, не сме разочаровани, Рубен — изкикоти се Джонрок и го прасна по рамото с огромната си длан. — Както сам каза, спечелихме. Ако победим и утре, играем с императорския отбор.

Ако не друго, Ричард разчиташе, че Джаганг ще дойде да гледа поне собствения си отбор на турнира. Едва ли би пропуснал този мач.

Командир Карг му каза, че императорът е добре осведомен за растящата репутация на техния отбор. Ричард се притесняваше защо Джаганг не е дошъл сам да види. Очакваше той да иска да прецени вероятните противници на отбора си и да гледа поне последните няколко мача преди финалния.

— Не се тревожи, Джонрок. Утре ще бием онзи отбор и ще можем да играем срещу императорския.

Джонрок му хвърли крива усмивка.

— А после, когато победим, можем да си изберем жена. Змийската мутра ни обеща.

Ричард задъвка шунката и продължи да гледа покритото му с изрисувани символи тяло — символи за повече сила и издръжливост, примесени с такива за агресия и победа.

— Има и по-важни неща.

— Може би, но какви други награди ни предлага животът? — върна се усмивката на Джонрок. — Ако победим императорския отбор, получаваме жена.

— А минавало ли ти е през ума, че твоята награда не е нищо повече от ужасяващ кошмар за онази жена?

Джонрок се намръщи и за миг задържа поглед върху Ричард. После продължи да дъвче мълчаливо.

— Защо говориш така? — изрече накрая той, неспособен да скрие раздразнението си. — Никога не бих наранил жена.

Ричард зърна киселата му физиономия.

— Какво мислиш за онези, които се влачат след лагера?

— Онези? — почеса рамото си и се замисли Джонрок, изненадан от въпроса. — Повечето са грозни дърти развратници.

— Е, ако те не те интересуват, остават пленничките, онези, които са докарани насила от домовете си. Те са принудени да служат за курви на войниците, които са най-вероятно същите онези, изклали бащите, съпрузите и децата им.

— Ами аз…

— Жените, които често чуваме да плачат нощем. Онези, чиито ридания не ни дават да мигнем.

Джонрок отмести поглед. Отново се зае с шунката.

— Понякога по цяла нощ не мога да заспя от хленча им.

Ричард вдигна глава и погледна между каруците и пазачите към лагера оттатък. В далечината работата по рампата продължаваше. Предположи, че хората в Народния дворец — последната твърдина срещу Императорския орден — можеха единствено да чакат ордата да ги помете.

Отдолу в огражденията мъжете се събираха около огньовете за готвене. Сред сенките и тъмнината Ричард различи жена, която влачеха към една палатка. Някога тя бе имала свои мечти и надежди за бъдещето, но сега… Мъжете вече се подреждаха на опашка отвън — победители, които чакаха наградата си за това, че служат на Императорския орден. В крайна сметка, независимо от големите претенции, точно за това бе всичко: желанието на едни да властват над други, да наложат волята си, претенцията си за морална власт, която смятаха, че им дава право да вземат каквото искат на всяка цена.

На други места се виждаха мъже, събрали се да пият и играят комар. Сигурно конвоят с припасите бе донесъл и алкохол. Предстоеше шумна нощ.

Калан беше някъде сред онова море от хора.

— Ами тогава — каза Ричард, — освен ако не искаш да участваш в насилването на онези жени, остават само онези, които се движат с лагера, които са съгласни.

Джонрок не отговори и помисли малко, като продължи да дъвче. Ако безмълвният гняв можеше да реже стомана, Ричард щеше да е махнал яката си и предприел нещо, за да измъкне Калан от това място, да я заведе някъде в безопасност малкото безопасност, която бе останала в този свят, полудял заради една кауза.

— Знаеш ли, Рубен, много те бива да разваляш нещата.

— Предпочиташ да лъжа? — погледна го Ричард. — Да си измислям неща само за да ти е леко на съвестта?

— Не, но все пак… — въздъхна Джонрок.

Ричард осъзна, че е по-добре да не потиска дясното си крило, иначе нищо чудно той да не е напълно концентриран по време на мача. Ако загубеха следващия мач, нямаше да имат шанс да играят срещу императорския отбор и може би никога вече нямаше да види Калан.

— Ами ти ставаш все по-известен, Джонрок. Хората те приветстват, когато се появиш на терена. Сигурно и много хубави жени с нетърпение ще споделят постелята на едрия красив мъжага от отбора на победителите.

— Вярно е — ухили се най-накрая Джонрок. — Много войници печелим на наша страна. Мъжете вече викат за нас. — Махна към Ричард. — Ти си нападателят. И теб много хубави жени ще искат.

— Само една искам.

— А мислиш ли, че тя ще те иска? Ами ако не иска и да чуе за теб?

Ричард отвори уста, но размисли. Калан не го познаваше. Дори и да му се отдадеше възможност да я измъкне от Джаганг, какво щеше да прави, ако тя реши, че е поредният непознат, който се опитва да я отвлече? Ами ако не пожелае да тръгне с него? Ако се съпротивлява? Едва ли ще има време да й обяснява.

Въздъхна. Поредната грижа, която щеше да го държи буден цяла нощ.