Изповедник

Шестнайсета глава

НИЧИ СПРЯ И СЕ ОБЪРНА, като чу, че някой отзад я вика.

Беше Натан. Ан го следваше по петите. За всяка от широките крачки на Пророка тя трябваше да прави по три, за да не изостава.

В празния коридор стъпките им отекваха по пода, покрит със златистожълт и кафяв мрамор. Сравнително семплото помещение беше част от личните покои на Господаря Рал. Не тънеше в излишна украса и претенции за величественост.

Ан беше в скромна сива роба, закопчана до шията. Ничи имаше чувството, че изглежда съвсем по същия начин, както в детството й. Ниска и набита, тя приличаше на плътен буреносен облак, който се носи бързо над земята и винаги е готов да започне да хвърля светкавици. В съзнанието на Ничи тази жена си оставаше внушителна фигура още откогато я видя за пръв път като млада послушница в Двореца на пророците.

Аналина Алдурен винаги успяваше да изтръгне признание от когото трябва, при това само с един каменен поглед. Тя вдъхваше ужас у послушниците, страх у младите магьосници и треперене у повечето Сестри. Като послушница Ничи подозираше, че дори самият Създател би пристъпвал плахо и би пазил поведение в присъствието на строг Прелат като нея.

— Получихме съобщение, че току-що си пристигнала от Кулата — каза високият Пророк с дълбокия си, силен глас, когато двамата с Ан настигнаха Ничи и Кара.

Макар да бе на почти хиляда години, Натан все още притежаваше онази сурова красота. Подобно на Ричард, той пазеше някои от чертите на Рал, включително свъсените вежди, които му придаваха ястребов вид. Но очите му бяха с красив лазурносин цвят, докато тези на Ричард бяха сиви. Въпреки възрастта си Пророкът се движеше с енергични и решителни крачки.

Възрастта му, както и тази на Ничи, беше видима само за тези извън магията на Двореца на пророците. Хората в двореца остаряваха като всички останали, но по-бавно. Човек можеше да направи разликата едва когато ги сравни с хора, живеещи извън магията. В Двореца времето течеше по различен начин. Сега, когато Дворецът, седалище на Сестрите на светлината от хиляди години, беше разрушен, Натан, Ан, Ничи и всички, които го бяха наричали свой дом, щяха да стареят като всички останали.

Ничи си спомни, че докато обитаваше своята килия в Двореца на пророците, Натан винаги носеше мантия. Като Сестра на светлината понякога от нея искаха да го посещава, за да записва онова, за което той твърдеше, че е пророчество. Ничи нямаше навика да разсъждава върху поставените й задачи просто ги вършеше. Но имаше Сестри, които никога не биха отишли сами в покоите на Натан.

Сега той носеше кафяви панталони и надиплена бяла риза под тъмнозелена жилетка. Пешът на наметалото му почти докосваше земята и се омота около черните му ботуши, когато той спря. В това облекло Натан изглеждаше внушително.

Ничи не можеше да разбере защо, но Пророкът носеше меч, затъкнат в елегантна ножница. Магьосниците не се нуждаеха от мечове. А тъй като той беше единственият магьосник, живял в този дворец през последните няколко века, за нея си бе останал неразгадаема личност.

Много от Сестрите в двореца го мислеха за луд.

Останалите се страхуваха от него. Не толкова, защото им беше дал особени основания за страх, а пo-скоро живото им въображение ги подтикваше да си представят какви ли не ужасии. Ничи нямаше представа дали Сестрите са си променили мнението, но знаеше, че някои от тях са силно обезпокоени от това, че Пророкът не е заключен зад здрава порта. Макар че имаше и такива, които го мислеха за откровено безобиден, макар и малко странен, за повечето Сестри беше най-опасният жив човек в света. Ничи бе започнала да го вижда в друга светлина.

Още повече, че сега той бе Господарят Рал и заместваше Ричард.

— Къде е Вирна? — попита Ничи — Трябва да говоря и с нея.

След като спря до Натан, Ан кимна с глава към празния коридор.

— Двете с Ейди отидоха да се срещнат с генерал Тримак по въпроси, свързани със сигурността. Тъй като вече става късно, казах на Бердин да им съобщи, че ти и Кара току-що сте пристигнали от Кулата и че след малко всички трябва да се срещнем с тях в частната трапезария.

— Чудесно — кимна Ничи.

— Междувременно, какви са новините? — побърза да попита Натан.

Ничи все още бе дезориентирана от пътуването през Плъзгата. Беше объркващо преживяване, по време, на което понятието за време сякаш губи смисъл. Това, че се намираше в Народния дворец, допълнително засилваше безпокойството й. Целият дворец съществуваше в магия, която усилваше мощта на Господаря Рал и отслабваше дарбата на всеки друг.

Ничи не беше свикнала с това усещане. То я правеше неспокойна и притеснена.

Времето, прекарано в Плъзгата, й напомни за Ричард. Помисли си, че всъщност всяко нещо й напомня за Ричард. Изглежда, подсъзнателно силно се безпокоеше за него.

Необходимо й беше известно време, за да се съсредоточи върху зададения й въпрос и да се откъсне от мислите за Ричард. Колкото и невероятно да изглежда, сега този мъж беше Господарят Рал, а не Ричард. Ан, която преди беше изпълнявала длъжността на прелат и негов тъмничар, сега стоеше до Натан и очакваше да чуе отговора на въпроса му.

— Страхувам се, че новините не са много добри — призна Ничи.

— Имаш предвид новините за Ричард ли? — попита Ан.

— Още нямаме новини за него.

Натан подозрително сви вежди.

— Тогава за какви новини става въпрос?

Ничи си пое дълбоко въздух. Все още й беше странно да диша след времето, прекарано в Плъзгата. Въпреки че и преди бе пътувала в странното създание, тя не вярваше, че някога ще свикне с това дробовете й да се пълнят със сребристата течност.

Докато събираше мислите си, хвърли поглед навън, над ниския парапет на балкона. Частта на коридора, в която се намираха, свързваше комплекса от просторни зали под тях. Над главите им, през отвора с балкона, светлината на късния следобед струеше от високите тавански прозорци. Късият балкон над коридора, който изчезваше в мрака и в двете посоки, беше почти като прозорец, който гледа навън, към Народния дворец. Ничи си помисли, че понеже този отвор е доста малък, най-вероятно предназначението му е да осигури скришно място, от което да могат да бъдат наблюдавани залите долу.

Под тях хората пъплеха из лабиринта от коридори и бързаха във всички посоки. Изглеждаха целеустремени. Пейките покрай стените бяха празни. Ничи не видя хора, които да се разтакават и да си приказват небрежно както едно време. Беше война и Народният дворец беше под обсада. Всички бяха загрижени. Патрулираха стражи и наблюдаваха всичко — всеки човек, всяка сянка.

Докато си мислеше как да обобщи неприятните новини, Ничи прокара пръсти през косата си и я отмахна от лицето.

— Спомняте ли си, че Ричард ни разказваше как заразата, останала в тъканта на магията в света на живите, я кара да угасва?

Ан махна презрително с ръка и изпусна дълга въздишка, очевидно отегчена от припомнянето на тази стара тема.

— Да, но не мисля, че това е най-належащият ни проблем.

— Може и да не е — каза Ничи, — но вече започна да причинява сериозни неприятности.

Натан вдигна ръка и докосна Ан по рамото, един вид да остави на него да се занимава с тоя въпрос.

— В смисъл?

— Бяхме принудени да изоставим Магьосническата кула. Поне засега.

Натан повдигна вежди. Той наклони глава към нея и част от дългата му бяла коса падна върху широките му рамене.

— Защо? Какво се случи?

Ничи приглади черната рокля около бедрата си.

— Магията на Кулата отслабва.

— Как го разбрахте? — попита Ан.

— Вещицата Шеста успя да се промъкне вътре. Алармите не се задействаха, за да ни предупредят. Част от защитите не работят. Тя вилня необезпокоявана във вътрешността, без щитовете да я спрат.

Докато обмисляше думите на Ничи, Ан пъхна изплъзнал се сив кичур обратно в кока, пристегнал косата й.

— Това не е убедително доказателство, че магията на Кулата отслабва — каза накрая. — Не означава дори, че тъканта на магията е заразена и отслабва. Трудно е да се прецени докъде се простират възможностите на жена като Шеста. Кулата е много сложен комплекс и е трудно да се разбере дали нещата са наистина толкова сериозни. Може да е нещо временно…

— От каменните стени на Кулата сълзи кръв — продължи Ничи с тон, нетърпящ възражение. Не й харесваше да се държат с нея като с послушница, уплашена от сенките през първата нощ, прекарана далеч от дома. Имаше и други неща за вършене. — В долните нива, където са основите, е още по-зле.

Ан и Натан се изправиха едновременно. Ан отвори уста да каже нещо, но Кара я прекъсна — очевидно и тя като Ничи не беше в настроение за спорове.

— Кръвта, която сълзи от различни места из цялата Кула, е човешка.

Сестрата и Пророкът изгубиха ума и дума.

— Виж, това вече определено е сериозно — каза накрая Натан, като се почесваше под брадата с един пръст. — Къде отивате?

— Ще проверим как върви строежът на платформата на Джаганг. Искам да хвърля и един поглед на армията на Ордена и да видя дали ще мога да разбера какво правят. Надявам се, че планът на Ричард ще проработи и войските на Д’Хара, които са изпратени в Стария свят, ще успеят да прекъснат продоволствените връзки. Това би изправило Джаганг пред проблем. Ако всички тези мъже там, долу, не получат продоволствия, няма да могат да изкарат зимата. Ще настане глад. Не мога да преценя кое ще стане първо — построяването на рампата или изчерпването на техните провизии.

— Тогава да вървим — кимна Натан, като мина покрай Ничи и Кара. — Ще дойдем с вас и вие ще можете да ни разкажете за срещата с тази вещица.

Ничи остана на място и не последва Пророка.

— Тя взе кутията на Орден.

Натан се обърна и се втренчи в нея изненадано.

— Какво?

— Открадна кутията на Орден, която имахме. Онази, която Самюъл открадна от Сестра Тови, а Рейчъл успя да вземе и да ни донесе. Мислехме, че кутията е на сигурно място в Кулата. Оказа се, че не е така.

— Взела я е? — Ан сграбчи ръкава на Ничи. — Имате ли представа къде я отнесе?

— Страхувам се, че не. Надявах се вие двамата да ни дадете някаква информация за вещицата. Трябва да я намерим. Всичко, което можете да ми кажете за нея, независимо колко незначително ви изглежда, може да ни е от помощ. Трябва да си върнем тази кутия.

— Поне Ничи успя да вкара в играта силата на Орден, преди кутията да ни бъде отнета — подметна небрежно Кара.

Натан и Ан едва ли можеха да изглеждат по-смаяни.

— Какво е направила? — прошепна Натан, като не спираше да се взира в Кара, сякаш се надяваше, че може да не е чул добре или че тя ще размисли и ще се отрече от твърдението си.

— Ничи задейства силата на Орден — повтори Морещицата.

Ничи усети гордост в тона й.

— Да не си полудяла! — кресна Ан и закръжи около Ничи с пламнало лице. — Да посочиш себе си за играч и да освободиш силата на Орден!

— Не, не стана точно така — привлече Кара вниманието на двамата. — Ничи посочи Ричард за играч.

На устните на Кара играеше лека усмивка, сякаш бе доволна да докаже, че Ничи е по-способна, отколкото Натан и Ан, изглежда, я мислеха. Те пък от своя страна стояха неподвижни и безмълвни като ударени от гръм.

Макар че това наистина си беше постижение, Ничи не изпитваше никаква гордост от стореното — беше принудена да го направи от отчаяние.

Докато стоеше тук, в коридора на просторния комплекс на Народния дворец, и усещаше с болезнена острота множеството взаимосвързани пластове с проблеми, пред които бяха изправени, Ничи внезапно почувства непреодолима умора, която не беше причинена от това, че магията около Народния дворец изсмукваше силата й. Освен скорошните проблеми изтощението също започваше да си казва думата. Имаше толкова много за вършене и толкова малко време.

Още по-лошото беше, че бе единствената с необходимите познания или способности да се справи с проблемите, пред които бяха изправени. Кой освен нея би могъл да научи Ричард да използва Субстрактивната магия, необходима за отварянето на кутиите на Орден? Никой. Ничи почувства ужасната тежест на тази отговорност.

Имаше моменти, в които осъзнаваше с кристална яснота какви чутовни битки им предстоят. Понякога куражът й изневеряваше. Обземаше я страх, че се самозаблуждава, че изобщо могат да се справят с огромните трудности, с които се сблъскваха.

Спомни си как като момиче майка й я изпрати навън с парче хляб, за да нахрани бедните; как по-късно Брат Нарев от Братството на ордена й се присмя, че работи неуморно, за да задоволява безкрайните нужди на хората. Независимо колко време отделяше за решаване на проблемите на всички хора в нужда, тези проблеми явно само се увеличаваха и надхвърляха възможността й да се справя с тях, като все повече я обвързваха и принуждаваха — едва ли не — да робува на все по-нарастващия брой нуждаещи се. Тя беше научена да не обръща внимание на собствените си желания и нужди, а да посвети живота си на ближния.

В моментите, когато си мислеше, че настоящите им проблеми са непреодолими, отново се чувстваше като в детските си години — като робиня на тези проблеми. В мрачните мигове на вътрешни съмнения се чудеше дали изобщо някога ще може да се отърве от тежестта на мантията, която някога самият Джаганг постави на раменете й, като я бе обявил за Кралица на робите. Той изобщо и не подозираше колко подходяща е тази титла.

Понякога тя наистина се чувстваше по този начин в битката. Макар да знаеше, че каузата е справедлива, й се струваше безнадеждна. Понякога, изправена срещу тези на пръв поглед непреодолими трудности, на Ничи не й се искаше само да се откаже и да се предаде. Когато в миналото бе разговаряла на четири очи с Ричард, той на няколко пъти й призна, че е разкъсван от подобни вътрешни съмнения. И все пак тя виждаше как той продължава напред — въпреки всичко. Когато и да се почувстваше обезкуражена, тя се сещаше за Ричард, за неговата непреклонна упоритост, и това я караше отново да се изправи на крака, макар и само за да го накара да се гордее с нея.

Тя вярваше в каузата и се бореше за осъществяването й, но за нея Ричард беше двигателят на тази борба.

Те се нуждаеха от него. Нямаше представа как ще го открият и дори да го открият, как ще го върнат обратно — ако изобщо бе все още жив.

Макар да отказваше да приеме, че може да е мъртъв, и отхвърляше самата мисъл за това.

Ан стисна ръката й над лакътя и я откъсна от мрачните й мисли.

— Вкарала си кутиите на Орден в играта и си посочила Ричард за играч?

Ничи нямаше намерение да се впечатлява от осъдителния тон, с който й беше зададен този риторичен въпрос. Вече бе водила този спор със Зед.

— Точно така. Нямах избор. Зед реагира като вас… в първия момент. Когато му обясних всичко, мотивите си да го направя, той се успокои и разбра, че всъщност няма друг начин.

— И коя си ти, че да решиш това? — попита Ан.

Ничи реши да не обръща внимание на обидата и запази тона си вежлив, макар и не съвсем почтителен.

— Ти самата каза, че Ричард трябва да ни поведе в тази битка. Двамата с Натан чакахте близо петстотин години той да се роди и направихте всичко възможно да стане наш водач. Точно вие двамата се погрижихте „Книгата на преброените сенки“ да попадне у него. Изглежда, сте предрешили доста неща в живота му.

Сестрите на мрака вече са вкарали Орден в играта. Едва ли е нужно да ви обяснявам каква е целта им. Последната битка е битка за самия живот. Ричард е този, който трябва да ни поведе. За да успее, трябва да получи възможност да се изправи срещу врага. Вие му дадохте в ръцете просто една книга. Аз му осигурих силата, оръжието, от което се нуждае, за да спечели.

— Вероятно Ничи има право. — Натан сложи голямата си ръка върху рамото на Ан.

Ан погледна нагоре към Пророка. Тя видимо се успокои, след като размисли върху думите му. След толкова години, прекарани в Двореца на пророците, Ничи трудно можеше да повярва, че точно Пророкът може да вразуми Прелата.

— Е, стореното — сторено — каза Ан със значително по-спокоен глас. — Трябва да обмислим какво ще правим отсега нататък.

— А Зед — попита Натан, — той има ли някакви идеи как да помогнем на Ричард?

— Според него магиите, направени в пещерите на Тамаранг, са причината Ричард да не може да използва дарбата си. Затова той заедно с Том и Рика се отправиха натам. — Ничи се опита гласът и изражението й да не издават колко разтревожена е всъщност. — Надяват се да помогнат на Ричард, като намерят начин да премахнат магията, която блокира дарбата му.

— Казваш го така, сякаш е лесна работа — рече Натан, като обмисляше проблема.

— Напротив, убедена съм, че няма да е никак просто — повдигна вежди Ничи, — но ако стоим и чакаме решението само да дойде, едва ли ще постигнем много.

Натан изсумтя в знак на съгласие.

— А какво става с Кулата?

Ничи се обърна и тръгна надолу през залата, отвръщайки през рамо:

— Разбрахме се, че след като ние с Кара влезем в Плъзгата, за да се отправим насам, Зед ще запечата Кулата.

— А другите — Чейс, Рейчъл, Джебра?

— Джебра изчезна преди известно време. Зед предполага, че е дошла в съзнание и след всичко преживяно просто се е уплашила и е избягала.

— Или пък онази вещица пак е повлияла на мислите й — предположи Натан.

— Това също е възможно — разтвори ръце Ничи. — Просто не знаем какво е станало. Рейчъл също изчезна предната нощ, преди Шеста да се появи. Чейс отиде да я търси.

— Ужасно е, че съм принуден да стоя тук, когато стават толкова много неща. — Натан поклати глава с чувство на безсилие.

— Зед искаше вие двамата да научите за неприятностите с магията на Кулата — каза Ничи. — Той каза, че някои от защитите, които пазят Народния дворец, са подобни на онези в Кулата, така че иска да сте наясно с проблема. Не знаем как заразата ще повлияе на магията, дали тя ще повреди всички подобни на нея сили, или зависи от мястото и ще може да бъде ограничена в определена зона.

— След като приключим тук — добави Кара, — Ничи и аз ще пътуваме през Плъзгата до Тамаранг, за да помогнем на Зед да възстанови силата на Господаря Рал. После отиваме при Господаря Рал.

Натан не я поправи, че всъщност в момента той носи титлата „Господаря Рал“. Най-добре от всички знаеше, че Ричард е човекът, определен от пророчеството да ги води. В края на краищата именно Натан получи пророчеството, в което се казваше, че единственият им шанс срещу надигащата се буря е Ричард да застане начело на борбата.

Планът на Кара, че „отиват при Господаря Рал“, беше новост за Ничи. Ако знаеха къде е Ричард, Ничи вече да е тръгнала натам.

Тя продължи да отговаря на лавината от въпроси, с която я засипваше Ан, докато Натан ги поведе през сравнително семпли коридори, докато се озоваха до масивна дъбова врата. Когато Натан я отвори, отвътре ги лъхна студен въздух.

Ничи се озова на наблюдателна платформа високо над крепостния вал на външната стена. Посрещна я небе, обагрено в кръв.

— Добри духове — прошепна тя сякаш на себе си.

— Всеки път като ги видя, ужасно се стряскам.

Натан се беше проврял зад нея. Имаше място само за двама души. Ан и Кара наблюдаваха от прага.

Височината беше главозамайваща. Ничи стисна здраво високия до кръста железен парапет и леко се надвеси, за да надникне под себе си. Над външната стена се виждаше самото плато, чак до равнината Азрит ниско долу.

Земята в близост до платото беше пустинна. Лагерът на Императорския орден се простираше по-нататък, очевидно, за да се избегне привличането на нежелано внимание от страна на хората с дарба в двореца, преди да е станало абсолютно наложително. Макар че Императорският орден разполагаше със Сестрите и дори с няколко млади магьосници, които биха могли да го защитят от всякакви магии, изпратени им отгоре, Джаганг предпочиташе да ги пази в резерв — живи, в добро здраве и силни, — докато не дойде време за последното му нападение.

Над почернялата от армията на нашествениците далечна равнина беше увиснала плътна червеникава сянка. Войската се простираше във всички посоки. Внезапно почувствала вътрешен хлад, Ничи разтри раменете си. Макар че от това разстояние не можеха да се видят много подробности, тя знаеше какво е усещането да си сред тези мъже. Познаваше ги прекалено добре. Знаеше какви са офицерите им. И техният водач.

По кожата й полазиха тръпки само като си помисли, че може да е отново долу, сред гнусната паплач.

Докато служеше в тази армия, не се бе замисляла много, че там животът е мръсен не само физически, но и духовно. Като Кралица на робите тя беше склонна да не обръща внимание на това. Вярваше, че жестоките хора като Джаганг и слугите му са необходими, за да могат да бъдат наложени по-високи идеали на човечеството. Човеколюбив, прокарвано насила посредством бруталност. Когато си спомняше за тези свои мисли, тя не можеше да повярва колко противоречиви са в действителност тези убеждения и че ги е приемала, без да си задава въпроси. Не само ги беше приемала, но и бе помагала за тяхното налагане. Дори беше работила толкова всеотдайно, че си бе спечелила прозвището Господарката на смъртта. Още й беше трудно да повярва, че Ричард я прие такава, каквато е. Разбира се, тя не му даде възможност за избор.

Почувства как при спомена за всичките случаи, когато се беше опитвала да принуди Ричард да се присъедини към нея в служба на тяхната противна кауза, в очите й запариха сълзи. Вместо да я послуша, Ричард й разкри какво означава да вършиш наистина благородни дела. Тя преглътна сълзите си с мисълта колко й липсваше той, колко й липсваше светлината в очите му.

Гледката, която се разкриваше долу, бе посрещната с мрачно мълчание. Тези мъже, милиони мъже, които покриваха цялата равнина, се бяха събрали с една цел — да унищожат до крак обитателите на Народния дворец, всеки, който се противопоставя на властта на Ордена. Това беше последното препятствие, което ги спираше да наложат своите вярвания на целия човешки род.

Ничи се загледа в платформата, която се издигаше в далечината. Беше по-внушителна от последния път, когато я видя. Отвъд нея едва успя да различи следите в земята, откъдето беше изкопан материалът, необходим за строителството. Наклонената горна част на рампата сочеше право към платото. Макар че вече се стъмваше, все още се виеха дълги редици мъже, които мъкнеха пръст и камъни към строителната площадка.

Ако друг й опишеше подобно начинание, едва ли щеше да му повярва; но да го види с очите си беше различно. Гледката я изпълваше с ужас. Беше само въпрос на време, докато завършат платформата. И тогава тъмното море на Императорския орден щеше да я наводни, за да щурмува Двореца. Докато стоеше на ръба на наблюдателницата, здраво обгърнала с ръце раменете си, тя съзнаваше, че пред нея не е просто армията на мрака — това бяха очакващите ги хилядолетия мрак.

Като някогашна Сестра на мрака, възпитана с ученията на Братството, тя знаеше по-добре от всеки друг колко реална е тази заплаха. Познаваше необузданата вяра в каузата на последователите на Ордена. Тяхната вяра беше всичко за тях. Те бяха повече от готови да умрат за нея. В края на краищата смъртта беше тяхната цел — в подземния живот им беше обещана слава. Те вярваха, че този живот е само изпитание, начин да си спечелят място във вечния живот. Ако Орденът искаше от тях да умрат, то те щяха да го направят. Ако Орденът ги караше да убият неверниците, бяха готови да залеят света с море от кръв.

Ничи разбираше много добре какво би означавало за всеки от тях, ако Орденът спечелеше тази война. Не армията беше тази, която щеше да донесе тези хиляди години мрак, а идеите, които бяха създали тази армия. Тези идеи щяха да хвърлят света в един безкраен кошмар.

— Ничи, има нещо, което трябва да знаеш — каза Натан, нарушавайки тревожното мълчание.

Ничи скръсти ръце и отправи поглед към Пророка. — Какво е то, Натан?

— Изучавахме книгите с пророчества тук, в Народния дворец. Точно както и всички други книги навсякъде другаде, магията на лавинния огън е заличила части от тези книги — там, където очевидно става дума за Калан. Но все още има полезна информация, до която лавинният огън не се е докоснал. Някои от тези книги са нови за мен. Те ми помогнаха да свържа нещата в едно, да видя цялостна картина.

Тъй като магията на лавинния огън бе изтрила голяма част от спомените на всички, Ничи не можеше да си представи как Натан е убеден, че вижда цялостната картина. Вместо да му каже това, зачака мълчаливо, докато студеният вятър рошеше косата й, а Натан се взираше да види войските, пръснати из цялата равнина Азрит под тях.

— Има едно място в пророчествата, което е като основен корен, водещ до ключово разклонение — рече той накрая. — Отвъд него, по едно от двете му рамене, се стига до място, което в пророчествата се нарича „Великата бездна“.

Ничи потръпна. Имаше много теории за тази част от пророчеството.

— Чувала съм да я споменават — каза тя. — Успя ли да разбереш какво означава?

— Нататък се стига до още повече разклонения и издънки. Натан безцеремонно махна с ръка, сякаш имаше предвид всички онези неща, невидими за другите. — Има няколко книги, за които установих, че имат общо с въпросите, които стоят зад това разклонение. Сигурен съм, че внимателно търсене би разкрило още такива пасажи. С други думи, след този клон се намира светът, какъвто го познаваме.

Той потупа парапета с една ръка, докато събираше мислите си.

— Другият клон обаче води до Великата бездна. Няма пророчески книги за онова, което лежи отвъд нея. — Натан я стрелна с поглед. — Това е светът, който Императорският орден иска. Ако те ни поведат по това разклонение, човешкият род завинаги ще се изгуби в неизвестността на Великата бездна — място без магия, следователно и без пророчество. Някои от моите предшественици са смятали, че тъй като няма пророчество за онова, което лежи отвъд, това може да означава единствено, че Великата бездна предсказва края на всичко, края на живота изобщо.

Ничи не намираше думи, с които да отвърне. Тя не мислеше, че може да съществува нещо друго освен мрак, ако Орденът спечелеше. Затова тези новини изобщо не бяха изненадващи за нея.

— От книгите, които изучавах тук, от информацията, която те ми дадоха, и от скорошните събития успях да определя къде се намираме ние в хронологията на този пророчески корен.

— Сигурен ли си?

Натан протегна ръка към армията под тях.

— Това, че армията на Джаганг е тук и ни е обкръжила, е едно от редицата събития, които ми показват, че в момента се намираме на главния корен, който ни води към това съдбоносно разклонение. Аз знаех от векове, че Великата бездна е част от пророчеството, но не можех да преценя дали тя е от важно значение, защото така и не бях сигурен къде точно да я поставя в хронологията. Все пак винаги беше възможно да тръгнем по съвсем различно разклонение от дървото на пророчеството и изобщо да не стъпим в областта, която съдържа този главен корен с Великата бездна. Винаги съществуваше възможността Великата бездна да се окаже зад някое от стотиците фалшиви разклонения, по някой мъртъв клон от дървото на пророчеството.

Преди векове, когато за пръв път започнах да го изучавам, ми се струваше, че това ще се окаже просто фалшиво пророчество, което после ще остане забравено в праха на историята, заедно с множеството мъртви разклонения на възможните събития, които никога нямаше да се случат. Въпреки това те неумолимо ни отведоха до мястото, на което сме днес. Сега съм убеден, че сме стъпили на това разклонение на пророчеството, точно на този клон, на този главен корен, и ни предстои да се срещнем с решаващото разклонение. — Натан се обърна към Ничи. — Ти ни постави на това място, като вкара силата на Орден в играта от името на Ричард. Кутиите на Орден бяха последната възлова точка върху пророческия корен. Човечеството вече няма друг избор, освен да се изправи пред това разклонение.