Изповедник

Четирийсета глава

РИЧАРД НАДНИКНА изпод брезентовото платнище, докато каруцата се носеше през покрайнините на лагера на Ордена. Всеки порив на вятъра разклащаше каруцата и той трябваше да задържа брезента. Чудовищният склон изникна над главите им. От толкова близо можеше да види колко огромен е станал. Изглежда, не беше напразна надеждата, че той в крайна сметка стига до Двореца най-отгоре на платото.

След като Ейди използва дарбата си, за да им помогне да минат през бойното поле, пътуването през останалата част от огромния лагер на Императорския орден беше относително безпроблемно. Редовите войници не искаха да предприемат нищо спрямо потенциалната опасност на една малка каруца, придружавана от високопоставен императорски пазач и Сестра. Мъжете почти не им обръщаха внимание, докато минаваха.

Колкото и голям да беше, бунтът се ограничаваше до зрителите на турнира по Джа’Ла. Макар да изглеждаше, че в битката за изхода на играта участват стотици хиляди мъже и да бе настанало огромно, страховито кръвопролитие, вълнението все още не се беше разпростряло из целия лагер. Командният състав беше вещ в потушаването на огнищата на размирици още в зародиш. Колкото и недоволни да бяха от условията, при които живееха, след като видеха каква съдба сполетява тези, които предизвикват смут, мъжете губеха кураж да се включат.

На няколко пъти генерал Мейферт трябваше да си проправи път, като разблъсква цели групи мъже. Веднъж дори преряза гърлото на един мъж, за го накара да се отмести. Ейди помагаше с дарбата си. Повечето войници я вземаха за Сестра на мрака и това слагаше край на много въпроси, преди още да бъдат зададени. На няколко пъти, когато войниците я спираха и разпитваха, търсейки плячка, тя просто гледаше вторачено напред, без да им отговаря. Стреснати от напълно белите очи, които се взираха в тях, те губеха кураж и изчезваха в мрака.

Далеч зад тях на терена за Джа’Ла бунтът бе частично овладян, но тук-там все още се водеха хаотични битки между пияни войници. Императорските гвардейци въобще не се интересуваха от възстановяването на реда — тяхната единствена грижа бе животът на императора.

По болката, която разтърсваше Ничи, Ричард съдеше, че Джаганг още е жив и продължава да я държи под контрол. Това обаче не гарантираше, че не е изпаднал в несвяст. Ричард не можеше да бъде сигурен как ще се развият нещата, дали Джаганг, след като не може да я принуди да се върне, няма да реши да я убие чрез яката. Тогава Ричард не би могъл да направи нищо, за да го спре. Единственото решение беше да махнат яката от врата й, а за да го направят, трябваше да се доберат до Натан в Двореца.

Ричард надзърна изпод брезента и на светлината на факлите отпред забеляза множество огромни ями. От тях излизаха върволици от каруци, натоварени с пръст и камъни. Във въздуха се стелеха облаци прах.

Ричард пак погледна Ничи, която лежеше на пода на каруцата и неистово го стискаше за ръката. Цялото й тяло трепереше. Той знаеше какво е да изпитваш подобна болка. Самият той бе носил яка около врата си. Никой не можеше да каже колко дълго може да издържи човек на нея. Джилиан лежеше от другата страна на Ничи и я държеше за другата ръка. Брус лежеше зад Джилиан и от време на време внимателно надничаше изпод брезента, като държеше меча си в готовност, в случай че им се наложи да се измъкнат от някоя неприятност с бой.

Ричард му имаше почти пълно доверие. Брус неведнъж го бе защитавал с риск за собствения си живот. Ричард знаеше, че не всички войници в Ордена са тук по убеждение — напротив, имаше такива, които биха предпочели да нямат нищо общо с тая паплач. Ричард не познаваше Брус толкова добре, че да знае какво го е накарало да застане на негова страна, но се радваше, че го направи. По някакъв начин това му даваше надежда, че не целият свят е полудял. Все още имаше хора, които ценяха собствения си живот и искаха свобода, за да го живеят както намерят за добре. Дори имаха желание да се борят за това.

Каруцата спря с клатушкане, Ейди се приближи и небрежно опря лакът на страничната табла до Ричард.

— Пристигнахме.

Ричард кимна и после се наведе към Ничи.

— Намираме се при рампата.

Челото й беше сбръчкано в агония. Изглежда се намираше в някакъв далечен свят на страдание. С голямо усилие тя освободи част от натиска върху ръката му и след това пак я стисна, за да му покаже, че го е чула. Независимо от студа, тя плуваше в пот. Очите й бяха затворени през повечето време. Понякога, когато се задъхваше от ужасен прилив на болка, те се отваряха широко.

Ричард полудяваше от факта, че не може да й помогне точно там и на момента, че тя трябваше да чака, да страда в изолирания си свят на мъчение, да издържи протакащата се вечност, която явно им бе нужна, за да я отведат при Натан.

— Ничи, можеш ли да ми кажеш какво трябва да направим? Тук сме, но не знам защо. Защо искаше да дойдем при рампата?

Той нежно отстрани полепналата по потното й чело коса. Очите й се отвориха широко с непреодолима болка.

— Моля… — прошепна тя. Ричард се приближи още повече, за да я чуе.

— Какво има?

Той долепи ухо до устните й.

— Моля… сложи край. Убий ме.

Тя се разтресе от стенания, когато друг прилив на болка се спусна през нея. Тя се разрида.

С надигащ се ужас в гърлото, Ричард я стисна здраво.

— Почти стигнахме. Дръж се. Ако успеем да влезем в Двореца, мисля, че Натан ще може да махне тази яка. Просто се дръж.

— Не мога — проплака тя.

Ричард притисна ръка до бузата й.

— Ще ти помогна да я махнем. Обещавам. Само трябва да влезем вътре. Трябва да знам как да влезем.

— Катакомбите — промълви тя с въздишка и гърбът й се изви в дъга.

Катакомбите? Ричард примижа при тази дума. Катакомбите?

Той повдигна леко ветреещото се брезентово платнище и пак надзърна навън. Рампата беше наблизо. Зад нея черната стена на платото се извисяваше в нощта и само част от покрайнините отдолу се виждаха на светлината на факлите.

Докато гледаше платото, той разбра.

Джилиан се наведе към Ничи.

— Възможно ли е тя да има предвид Катакомбите като в моята родна земя? — Тя погледна надолу към Ничи. — Катакомбите като в Каска?

Ничи кимна.

Ричард пак погледна изпод брезента, търсейки нещо, което да изглежда различно, знак къде може да е входът. Той прехвърли в главата си всичко, което си спомняше за древните катакомби в Каска. Дълбоко в тези подземия намериха книгата „Лавинен огън“. Лабиринтът от древни тунели и камери продължаваше с километри. Ричард прекара почти цялата нощ в търсене в катакомбите, а знаеше, че е видял само частица от тях. Но намирането на входа беше трудно. Той представляваше малък отвор, който го поведе към скрития подземен свят на катакомбите. Намирането на такъв отвор тук на открито, при всичките мъже наоколо, щеше да е далеч по-трудно. Той се обърна назад.

— Ничи, ти как намери катакомбите тук, в Двореца?

Тя поклати глава.

— Намериха ни.

— Те ви намериха? — Ричард пак надникна навън и в този момент осъзна. — Добри духове…

Сега всичко започна да му се изяснява. Работниците на Джаганг, които копаеха материал за рампата, бяха открили древните катакомби. Сигурно са използвали тунелите, за да стигнат до Двореца.

— Те са се качили в Двореца и са ви заловили? Това ли имаш предвид?

Ничи кимна.

Но щом са се вмъкнали в Двореца, тогава защо още работеха по рампата? Той осъзна, че ако катакомбите приличаха на тези в Каска, те щяха да имат нужда от нещо повече от тези тунели, за да вкарат цяла армия в Народния дворец. А може би рампата е само за отклоняване на вниманието, за да спечелят време.

Така или иначе, Джаганг вероятно бе пуснал шпиони в Двореца през катакомбите. Ако вече е проникнал вътре, можеха да се очакват неизчислими вреди.

Вероятно Сестрите са се промъкнали вътре. За залавянето на Ничи сигурно са били необходими няколко Сестри. Тъй като магията на Двореца отслабваше силите, Ричард беше сигурен, че една Сестра не би могла да се справи.

— Строителните екипи са попаднали на катакомбите — предположи Ричард на глас, обръщайки се към Ничи. — Сестрите са минали през катакомбите и са намерили начин да влязат в Двореца. Ето как са ви заловили.

Цялата трепереща и сгърчена от болка, Ничи стисна ръката му в потвърждение. Ричард се наклони по-близо към лицето й.

— Някой там горе знае ли, че Джаганг е проникнал?

Тя поклати глава.

— Събират се вътре — успя да продума тя.

Сърцето на Ричард подскочи.

— Те събират войска вътре, за да нападнат Двореца?

Тя пак кимна.

— Тогава трябва да побързаме и да ги предупредим — намеси се Брус.

— Ейди — обърна се Ричард към старицата, застанала до каруцата, — чу ли всичко това?

— Да. Генералът бъде тук. Той също чул.

Ричард погледна през платнището. В далечината вдясно видя един изкоп, в близост, до който нямаше мъже и каруци, а само войници. Ричард посочи изпод брезента.

— Вижте там, около онази яма. Има само охрана.

— Гвардейци — потвърди генерал Мейферт.

— Сигурно там са намерили катакомбите, в онзи изкоп. Личи си, че там вече не се копае.

— Защо? — попита генералът.

— Катакомбите са древни. Никой не знае в какво състояние са. Не са искали да рискуват да копаят в тунелите, които минават под Двореца.

— Сигурно бъдеш прав — каза Ейди.

— Как ще стигнем до изкопа? — попита генерал Мейферт.

— Ако имаме още униформи на императорски охранители, може да успеем да се смъкнем — предложи Брус.

— Може би — каза Ричард, — ами Ничи и Джилиан?

Брус нямаше отговор.

— Те със сигурност не могат да влязат там — съгласи се генерал Мейферт, — а каруца, която влиза в охранявана дупка, очевидно ще събуди подозрения.

— Може би — отвърна Ричард, разсъждавайки на глас. — А може би не.

Генерал Мейферт погледна назад през рамо.

— Какво имаш предвид?

Ричард нежно стисна Ничи за раменете.

— В катакомбите има ли книги?

— Да — успя да промълви тя.

Ричард пак се обърна към генерала.

— Можем да кажем на пазачите, че при цялата суматоха в лагера тази вечер императорът иска да му бъдат донесени купчина важни книги, за да е сигурен, че са в безопасност. Изпратил е тази Сестра заедно с теб, за да наглежда прибирането на книгите, за които е загрижен. Ще им кажеш, че имаш нужда от помощта им да организират група гвардейци, които да ескортират каруцата обратно до лагера.

— Ще искат да знаят защо не сме довели гвардейци с нас.

— Заради вълнението — предложи Брус. — Кажи им, че при този бунт офицерите не са искали да рискуват да освободят хора от задължението им да пазят императора.

Ричард кимна, одобрявайки идеята.

— Докато те са заети да събират хора, ние ще се промъкнем долу в катакомбите.

— Не очаквай гвардейците да напуснат позициите си, за да ти търсят хора — предупреди го Брус. — Би звучало ужасно подозрително дори само да поискаме това от тях. Освен това влизането на двете жени в катакомбите няма да остане незабелязано, особено при положение, че ще трябва да помагаме на Ничи. Не подценявайте тези гвардейци. Това са мъже, на които императорът има доверие. Не са нито глупаци, нито мързеливци. Нищо не убягва от погледа им.

Ричард кимна, докато обмисляше съвета на Брус. Смръщи чело, докато намери решение на ситуацията.

— Тази вечер е доста ветровито — обърна се той към Ейди. Дали не би могла да помогнеш малко на вятъра?

— Да помогна на вятъра ли? Каква бъде твоята мисъл?

— Да използваш дарбата си, за да раздвижиш въздуха. Случайни пориви на вятъра… такива неща. Един вид, вятърът да се усили. Генерал Мейферт поиска да ни осигурят ескорт, ще вкараме каруцата в изкопа, а после ще излезе силен вятър и ще изгаси факлите. Докато е тъмно, преди пазачите да са успели да донесат други факли, за да запалят изгасените, ние ще вмъкнем Ничи и Джилиан в тунелите.

— Добре, значи слизаме в тунелите — обобщи генерал Мейферт. — Но долу също ще е пълно с гвардейци. Как ще се справим с тях?

Ричард го стрелна с тревожен поглед.

— Все някак трябва да минем покрай тях. Но си прав, че вероятно ще са доста.

Брус се подпря на лакът.

— В тясното пространство на тунелите движенията са затруднени и трудно се води битка. Това ще ни помогне да изравним силите.

— Имаш право — каза генерал Мейферт. — В известен смисъл е все едно колко гвардейци има долу. Не могат да ни нападнат едновременно. Долу е тясно и срещу нас ще могат да излязат само шепа мъже.

Ричард изпусна въздишка.

— Но въпреки това не ни е нужно да се изправяме пред подобни препятствия. Ще напредваме бавно, ще ни дебнат отвсякъде, а пътят е дълъг. С Ничи ще ни бъде повече от трудно да се придвижваме.

— Какво ни остава? — попита генерал Мейферт. — Трябва да намерим начин да влезем в Двореца, а нямаме друго решение, освен да елиминираме всеки, който се опита да ни спре. Няма да е лесно, но е единствената ни надежда.

— В катакомбите бъде тъмно като в рог — обади се Ейди с дрезгав глас. — Ако използваме дарбата ми, за да изгасим всички светлини долу, те няма да могат да ни видят.

— А ние как ще виждаме? — попита Брус.

— С дарбата й — възкликна Ричард, осъзнал плана на Ейди. Тя вижда с дарбата си.

Магьосницата кимна.

— Аз бъда нашите очи. Мене дарбата води, не светлината. Бъда първа в мрака. Вие ме следвате. Бъдем тихи като мишки. Никой няма нас да чуе. Бъдат ли пред нас гвардейци, аз мина околовръст. Може някого убием, но по-добре заобиколим.

— Според мен това е нашият шанс. — Ричард погледна Ничи, а после обиколи с очи и останалите.

Никой не възрази и той продължи.

— Тогава е решено. Генерал Мейферт ще говори с капитана на гвардейците. Ние ще слезем с каруцата, докато той търси мъже за ескорт. След като се озовем в изкопа, Ейди ще използва дарбата си, за да предизвика вятър, който да изгаси факлите. В суматохата преди да успеят да запалят факлите, ние ще слезем в катакомбите. Навярно ще допуснат, че тутакси сме се заловили да събираме книгите за императора. Когато влезем в тунелите, Ейди ще мине най-отпред и ще изгаси всички светлини. Ще ни преведе по най-безопасния маршрут. Всеки, който се опита да ни спре, ще умре.

— Само бъдете готови, в случай че капитанът на гвардейците стане подозрителен и реши да осуети плановете ни — каза генералът.

— Бъде пострадал, ако трябва — закани се Ейди. Ричард кимна.

— Но трябва да побързаме. Скоро ще съмне. Имаме нужда от тъмнина, за да слезем в катакомбите, без някой от пазачите да види Ничи и Джилиан. След като влезем вътре, няма да има значение, но тук, навън, трябва да се погрижим всичко да стане, докато все още разполагаме с предимството на нощта.

— Тогава да тръгваме — каза генералът и се насочи напред, за да поведе конете.

Ричард хвърли бърз поглед към небето на изток. Зората беше близо. Двамата с Брус дръпнаха платнището плътно надолу, докато каруцата трополеше напред. Ричард се надяваше да успеят да слязат във вечната нощ на катакомбите навреме.

До него Ничи ридаеше тихо, неспособна да понася повече агонията, неспособна да призове смъртта.

Болката й късаше сърцето на Ричард. Не можеше да направи друго, освен да я стиска за ръката, за да й даде знак, че не е сама.

Ричард слушаше как вятърът вие, докато генерал Мейферт говореше приглушено на капитана на охраната. Ричард се наведе към Ничи и й прошепна:

— Дръж се. Скоро всичко ще свърши.

— Мисля, че тя вече не може да те чуе — прошепна Джилиан от другата страна на Ничи.

— Чува ме — каза Ричард.

Тя трябваше да го чува. Тя трябваше да живее. Ричард имаше нужда от помощта й. Сам нямаше да се справи с отварянето на правилната кутия на Орден. Но най-важното беше, че Ничи му бе приятелка и той много държеше на нея. Не можеше да понесе мисълта да я загуби.

Ничи неведнъж бе единственият му съветник и коректив, човекът, който му помагаше да се съсредоточи, който му вдъхваше увереност. Откакто Калан му бе отнета, Ничи се превърна в негов довереник и душеприказчик.

Не можеше да понесе мисълта да я загуби.