Изповедник

Шейсет и трета глава

СЕСТРАТА НА РИЧАРД, ДЖЕНСЪН, ПРИСТЪПИ НАПРЕД в ослепителната белота. Том беше с нея, обгърнал раменете й с ръце. Ансън, Оуен и Мерилий също бяха с тях. С изключение на Том, те всички бяха по рождение без дарба — колони на сътворението.

— Ричард — започна Дженсън, — ние искаме да отидем в този нов свят.

По бузата на Ричард се стече сълза. Той знаеше, че тя изразява мнението и на останалите.

— Всички можете да останете и да живеете свободни тук.

— Зная — отвърна тя. — Но ти ме научи да ценя живота и да уважавам живота на другите. Тукашният свят е свят на магии. Ние не искаме нашето съществуване да зависи от магията. Ние сме колони на сътворението. Трябва да растем и строим, да създадем наш собствен свят, свят без магия. Този свят е ваш. Ние копнеем за нашия.

Ричард я погали по лицето.

— Разбирам, независимо от желанието ми да останете. Това беше повече от разбиране — той знаеше, че те щяха да поискат да отидат в другия свят. Усмихна й се. Беше толкова красива и изпълнена с доброта.

— Мисля, че ти и твоите приятели ще си намерите безопасно място.

— Дали ще бъдем в безопасност, Господарю Рал? — попита Том. — Имам предвид, знаейки какви хора пращаш в този далечен свят?

Ричард кимна.

— Родените без дарба са твърде слаб противник, за да бъдат забелязани или обвинявани от Ордена. Вие ще бъдете оставени на спокойствие.

— Ще бъдем в безопасност — каза Дженсън в отговор на все още загрижения поглед на Ричард. — Пък и ще гледаме да не привличаме много внимание. Ще бъдем добре.

— Ако се изпречите на пътя им, пред очите им — кимна Ричард, — те ще ви унищожат, но аз се надявам, че ти и твоят народ ще намерите своето място — може би в района, който на този свят е известен като Бандакар. Там ще можете да живеете вашия живот. Не бих искал да си тръгвате, но знам, че това е правилният път.

Аз изпратих лавинния огън в този далечен, нов свят — продължи той. — Той ще заличи спомените на всички там за този свят тук, за това, което оставят зад себе си.

Дженсън, аз знам, че ти ще ме помниш, но също така знам, че след време този спомен, заедно с всички от този свят, всичко, което някога е било, ще изчезне и ще се превърне в легенда.

Ричард се обърна към Том — големия, рус д’харанец.

— Ти не си без дарба по рождение.

— Знам — кимна Том, — но обичам Дженсън и не мога да допусна да се разделим. Да сме заедно е прекрасно, ако сме заедно, животът ни ще е песен, независимо къде се намираме. Развълнуван съм от възможността да участвам в изграждането на свят за нас, свят, където Дженсън и всички, които нямат дарба, няма да са различни от останалите, а просто ще бъдат хора.

Моля те, Господарю Рал, да ме освободиш от служба, за да мога да отдам живота си на твоята сестра — да я обичам и пазя. Нея и другите хора в новия свят.

Ричард се усмихна.

— Няма нужда да ме молиш да те освободя, Том. Ти винаги си ми служил по свое собствено желание. Аз ще съм ти безкрайно благодарен, ако можеш да направиш Дженсън щастлива.

Том отдаде чест, доближавайки юмрука до сърцето си, след което, с широка усмивка на лицето, прегърна Ричард. Оуен, Ансън и Мерилий, също с усмивки на лицата от вълнение за предстоящия им живот, се здрависаха с Ричард и му благодариха за това, че ги е научил как да се борят за правото си на избор.

— Обичам те — прошепна Дженсън, прегръщайки го силно. — Благодаря ти, Ричард, за това, че ми помогна да заобичам живота. Дори и да те забравя, ти винаги ще бъдеш в сърцето ми.

Те се отдалечиха и скоро силуетите им се размиха в бялата бездна.

Останал сам, Ричард стисна Меча на истината и го издърпа от кутията на Орден; така ключът беше свален от вратата. Оставаше му да свърши само още нещо — нещо за себе си.

Стерилното поле, което бе нужно, за да успее силата на Орден, беше омърсено. Калан знаеше, че той я обича.

— Ти си рядко срещан човек, Ричард Рал — долетя до слуха му най-прекрасният глас на света.

Ричард се обърна и я видя. Зелените й очи блестяха. Тя се усмихваше с онази нейна специална усмивка, предназначена само за него.

Ричард замръзна, едната му ръка все така стискаше меча, при това толкова силно, че усещаше релефната дума „Истина“, изписана със златна нишка на ефеса.

Калан пристъпи по-близо и го прегърна през врата.

— Ричард, обичам те.

Той обхвана с ръка талията й, неспособен да се пребори с чувствата си.

— Не разбирам. Силата нямаше да действа, ако стерилното поле на паметта ти е нарушено.

— Аз бях предпазена — отвърна тя с широка усмивка.

Ричард се намръщи.

— Предпазена? Как?

— Вече се бях влюбила в теб за втори път. Нямах нужда от стерилно поле. Мисля, че още от първия миг, когато те видях в онази клетка, започнах да се влюбвам в теб. С всяко свое действие ти ми разкриваше какъв човек си — човекът, в когото се бях влюбила много отдавна, човекът, за когото се бях омъжила в селото на Калните.

Когато ми даде издяланата от теб статуйка, всичко, до което бях достигнала до момента, се потвърди.

Изкуството разкрива същността на твореца. Изкуството разкрива идеалите на човек, неговите ценности.

Ричард се усмихна, по бузата му се изтърколи сълза.

— Аз отидох до Отвъдния свят, за да взема обратно спомените, отнети чрез Субстрактивната магия на лавинния огън.

Там научих, че същността на тези спомени може да се възвърне само ако ги приемеш по своя собствена воля. Аз ги въплътих в тази издялана от дърво статуя.

Когато ти я прие, с нея ти прие спомените на всички. Ти разруши магията на лавинния огън. С желанието си да приемеш всичко хубаво, да цениш красотата на живота и да държиш всичко това до сърцето си ти възвърна спомените на всички.

Тя се взира в неговите очи един цял безкраен момент.

Той целуна своята съпруга, жената, която беше обичал и която означаваше всичко за него. Жената, която го обичаше.

Жената, за която той отиде до Отвъдния свят и заради която се върна.

Потъвайки в тази целувка, той издърпа Меча на истината от кутията на Орден и завинаги захлопна вратата.

Когато накрая отвори очи, светът се беше завърнал. Зед стоеше наблизо и ги наблюдаваше, широко усмихнат.

— Зед — започна Ричард и огледа присъстващите.

— Няма нужда да се извиняваш, момчето ми.

— Аз не се извинявам.

— Е, след всичко това имаш право да целунеш съпругата си. Винаги съм знаел, че вие двамата сте създадени един за друг.

— Надявах се да не ти отнеме чак толкова време, за да стигнеш до този извод — намръщи се Ричард към дядо си.

— Ричард — пристъпи напред Натан. — Осъзнаваш ли какво направи току-що?

Ричард се огледа.

— Да, надявам се.

— Ти току-що изпълни пророчеството!

Ричард несигурно наклони глава към Пророка.

— Какво пророчество?

— Пророчеството за великата бездна!

Ричард направи гримаса.

— Но аз спасих всички ни от великата бездна, за която ти ни предупреждаваше.

— Не, не, не разбираш ли? — Натан разпери ръце от вълнение. — Ти току-що създаде свят, в който магията не съществува. Затова пророчеството вижда другия свят като бездна, защото пророчеството не може да съществува в свят без магия! Всъщност пророчеството предсказа това, което ти направи. Разделянето на двата свята е разклонението в пророчеството. Великата бездна е предсказанието за другия свят.

— Щом казваш — Ричард въздъхна,

— Има нещо, което не разбирам — каза Зед. — Откъде знаеше, че Мечът на истината е ключът за отварянето на кутиите на Орден? Имам предвид, след като си разбрал, че „Книгата на преброените сенки“ не може да бъде истинският ключ, защото Орден е предшествал появата на Изповедниците. Но Орден е предшествал и Меча на истината. Как може той да бъде ключът?

— Мечът на истината ме предпази от лавинния огън, защото кутиите на Орден му противостоят и Мечът на истината, или по-точно магията, която е внедрена в него, е ключът към кутиите, така че той е част от Орден. Това беше нещото, което ме накара да осъзная, че мечът е ключът, защото аз го държах, когато Сестрите задействаха магията, така той запази моите спомени за Калан; магията спираше да действа на тези, които се докоснаха до меча.

Зед сложи ръце на кръста си.

— Но мечът е създаден след Орден.

— Това е номер.

— Номер!

— Какъв по-добър начин да предпазиш нещо с толкова могъща сила — много по-добре от сложни, екстравагантни магии, както всеки мислеше за „Книгата на преброените сенки“. Ти ме научи на това, спомняш ли си? Това са превели магьосниците едно време. Цялата история с „Книгата на преброените сенки“ е била номер, за да се замаскира истинският ключ Мечът на истината. В меча е била внедрена магия, която отключва силата на Орден; книгата е била уловка, номер, за да отвлече вниманието от истинския ключ.

Истинският ключ, мечът, съдържа елементи от магията, които допълват магията на Орден. Мечът съдържа онези необходими елементи — магията, внедрена в него от стотици магьосници. Мечът може и да е създаден по-късно, но магията, която е внедрена в него, е магията, създадена от същите магьосници, които са създали Орден. През цялото време той беше под носа на всички.

Затова Мечът на истината винаги е бил поверяван на Първия магьосник. Той е безценен.

Ти, Зед, беше добър пазител на меча. Ти намери правилния човек, на когото да го повериш — истинския Търсач на истината. Само такъв човек, който обича живота и е съпричастен към болката на другите, може да накара меча да побелее. Само този човек, при допира до правилната кутия, може да накара меча да побелее.

Единствено истинският Търсач на истината може да използва Меча на истината и по този начин силата на Орден.

Това е същността на предупреждението в началото на „Книгата на живота“, което говори за онзи, който идва с омраза. За да действа Мечът на истината, е необходимо съчувствие, не омраза. Омразата не може да накара меча да побелее, единствено съчувствието може да го направи. С омраза не може да се активира Орден. Омразата не е част от решението. „Книгата на живота“ предупреждава за това важно условие. Веднъж схванеш ли смисъла, всичко е много просто.

— Да, виждам колко просто е — измърмори Зед на себе си, прокарвайки пръст през чорлавата си бяла коса.

Натан се обърна към Зед.

— Сега разбирам и другото пророчество.

— Кое? — Зед погледна нагоре към очите му.

Натан се наведе.

— Спомняш ли си: „Някой ден някой роден не в този свят ще го спаси“, сега това има повече смисъл.

— Не и за мен — намръщи се Зед.

— Е, ще трябва да нагласим детайлите по-късно.

— Има още много въпроси — Зед обърна настойчив поглед към Ричард, — още много неща не са ясни. Като Първи магьосник трябва да зная всичко, така че да мога да ти кажа дали си разбрал всички подробности правилно. Какво ще стане, ако някъде си сгрешил? Трябва да знаем…

— Няма време — прекъсна го Ричард. — Понякога човек разполага само с един миг да направи нещо и в такива случаи няма как да се обмислят или предвидят всички възможности. При добра възможност не всички обстоятелства може да бъдат видени, още по-малко планирани.

Понякога е по-важно да се възползваш от шанса и да направиш това, което можеш, дори да знаеш, че едва ли си предвидил всичко, всеки проблем, отколкото да не направиш нищо.

Само на по-късен етап човек може да се върне и да прехвърли всички, „ако“ или „трябваше“.

Аз трябваше да действам. Направих всичко възможно, преди да е станало твърде късно.

Зед се усмихна, след което хвана рамото на Ричард и го побутна приятелски.

— Добре се справи, момчето ми. Добре.

— Да, определено — потвърди Ничи.

Всички се обърнаха към нея, докато тя се спускаше надолу по пътеката усмихната.

— Току-що проверих. Армията на Императорския орден е напуснала полетата Азрит. Останали са няколко мъже като Брус, които искат да им се даде шанс да живеят свободно и да направят нещо с живота си.

При новината, че огромната армия на Императорския орден си е тръгнала, помещението се изпълни с радостни възгласи.

Щом Ничи наближи, Калан я прегърна, след което се отдръпна и й се усмихна с разбиране.

— Само някой, който истински го обича, би направил това, което ти направи, за да ме върнеш. За нас ти си повече от приятелка.

— Ричард ме научи, че да обичаш някого означава, че понякога трябва да поставяш неговите най-съкровени желания пред своите. Калан, няма да отрека, че го обичам, но въпреки това не мога да бъда по-щастлива за двама ви. Да ви видя заедно, толкова влюбени, ме изпълва с неизмерима радост.

Ничи се обърна към Ричард. Изглеждаше притеснително сериозна.

— Искам да знам как успя да създадеш този друг свят и да пратиш всички там.

— Ами — започна Ричард — прочетох в книгите по теорията на Орден, че създадената врата може да прегъва магията така, че да се противопоставя на лавинния огън. Така ми дойде идеята.

Той издърпа сгънатия бял плат от джоба си.

— Виждаш ли това? Една капка мастило падна тук.

— И какво? — приведе се Зед.

— Виж — Ричард разгъна плата и посочи двете точки от противоположните страни. — Когато платът е сгънат, тези две точки се допират. Когато го разгънеш, те застават една срещу друга.

Силата на Орден може да прегъва битието. Всъщност Орден съществува прегънат, така че може да противодейства на лавинния огън и да възстановява паметта. И така, аз използвах силата на Орден, за да създам двойник на този свят. Орден изпрати тези хора през вратата в този свят, който всъщност е точно тук, на същото място, а когато извадих меча от кутията и затворих вратата, този свят вече се намира от другата страна на съществуването — точно както това петно, което се допираше до другото, а сега е от другата страна на плата.

— Имаш предвид — каза Зед замислен, — че Орден създаде врата, която свърза двете места, така че тези, които желаеха свят без магия, да могат да преминат от другата страна, а след това раздели двата свята завинаги.

— Бързо схвана — отвърна Ричард шеговито.

Зед потупа Ричард по рамото.

Ричард се приближи до Вирна и сложи ръка на рамото й.

— Уорън беше този, който ме насочи към идеята. Той пръв ми каза, че кутиите на Орден са врата, път през Отвъдния свят. Без него нямаше да се сетя. Със своите знания той помогна на всички.

Вирна, с очи, изпълнени със сълзи, погали Ричард по гърба с разбиране.

Той вдигна амулета, който носеше на врата си — онзи, който някога бе носил Баракус.

— Този амулет изобразява танца със смъртта. Това не е просто битка с меча. Тази емблема показва това, което ми трябваше, за да отида до Отвъдния свят — света на мъртвите. Това е част от онова, което Баракус е искал да разбера. Но този амулет също показва и последните движения от танца със смъртта — смъртоносния удар, който беше необходим за кутиите на Орден.

Калан го прегърна през кръста.

— Баракус със сигурност би се гордял с теб.

— Всички ние се гордеем с теб — допълни Зед.

В сините очи на Ничи блесна веселост.

— Наистина.

Зед се засмя така, както Ричард не го беше виждал да се смее отдавна. Това беше старият Зед — дядо, съветник и приятел на Ричард.

— Ричард, ти постигна това, което древните магьосници са се опитали да направят с Великата бариера на юг и това, което аз в качеството си на Първи магьосник се опитах да направя с границите.

Децата на всички тези хора ще имат шанса да се учат от грешките на техните родители и може би ще се научат и ще израснат над омразата към другите. Ти им даде свят, в който да изживеят омразата си към живота, свят, в който да поемат хиляда години тъмнина. Но същевременно ти им даде и шанса бъдещите поколения да се променят. Ти дари и двата свята с живот и го направи без омраза.